Прощавай, казвам аз в банални ситуации, когато искам да избегна думата извинявай. Социално приемливо поведение, участвам за улеснение, както и всички ние в тривиалностите на ежедневните ритуали и условности.
Но все по-важно е да сме верни на своята истина и да я споделяме със съмишленици, вместо да търсим одобрение от Великия Анонимус, инквизиторът Всички.
След този непристоен преамбюл към темата, как ли пък ще я подхвана. Но – време е.
Писала съм и преди за прошката и приемането. Иска ми се да се съглася, че са две думи, които изразяват един и същ процес – психичен и духовен, че можем да ги приравним и да мирясаме (буквално и метафорично). Но има разлика и тя е, макар и фина като крилцата на пролетна пеперуда, значима, колосална.
Прошката отразява отношенията между двама души – от обикновената лошотия на трафаретното битово пасище до смилането на човешкото на миризлива кайма, до счупването на някоя от съкровените Божи заповеди, до заличаването на съглашението за хуманност.
Ако на везната на човещината са Жертвата (На мен ми причини, Беше ми причинено, Сполетя ме… – формулировката винаги е сложна, защото е свързана с приемането на това, че се е случило с мен; егото винаги се стреми да запази целостта, да съхрани живота и причиненото/преживяното/случилото се насилие е непоносим провал, катастрофа с могъщи последици) и Насилникът (Аз причиних – ясно, категорично, видимо).
Ако приемем, че картината е картина на очевидно сторено зло: изнасилване, побой, инцест, осакатяване или картина на по-дребни случки и случици: лъжа, изневяра, кражба, скверни квалификации, дори семплото предателство да не подадеш ръка в съдбовен за човека час.
Ако приемем, че е много дълбока Раната – физическа и психична, Травма за цял живот.
Все пристигаме на една и съща гара – двама души на перона, можем да си представим, че единият е на колене:
-
Прости ми!
-
Простено да ти е!
или
-
Съжалявам, моля те, прости ми!
-
Прощавам ти!
Понякога човекът, Насилникът е някъде си и хабер си няма за Жертвата, хеле пък прощава ли му, не му ли прощава.
Всеобщото разбиране е, че Жертвата трябва да прости, за да се изчисти, да се освободи от бремето на случилото се, от токсичните чувства, напълно справедливи, на гняв, омраза, на отчаяние и непоносима мъка. Смята се, че прошката е част от лечебния процес. Допускам, че за много хора наистина е така. Но знаем, че се поддаваме на масовото вярване, на доминиращата концепция, а това означава, че има натиск върху човека, изискване, настояване да прости.
„Прощавам ти, че ме изнасили.“
„Прощавам ти, че ме осакати.“
„Прощавам ти, че ме обезобрази.
„Прощавам ти, че уби любимия ми човек.“
„Прощавам ти, че предаде доверието ми.“
„Прощавам ти, че ме излъга.“
„Прощавам ти, че ме окраде.“
„Прощавам ти, че ме захвърли ме на улицата.“
„Прощавам ти. В мир съм.“
Тук се усмихвам. И тази усмивка е гримаса. Защото познавам болката от Травмата. Минавала съм през изцелението, минавам и пак ще минавам, животът е и това – падане, сгромолясване, потрошаване, изправяне, лечение, изцеление. Усмивката я извиква мисълта за егото. Колко наивни трябва да сме, че егото, което винаги танцува, замотава се, има си вземане-даване с някой друг, ще се смали, ще анихилира, след като е преживяло Раната, този провал целостта да бъде накърнена.
Някой те настъпи и ти креснеш с насълзени от болка очи: „Простак! Чафките ли зяпаш?“, та какво да кажем за ситуация, в която животът ти е бил пометен, разбит, унищожен – не от природно бедствие или катаклизъм, а от човек.
Ето защо Прошката е насилие над Жертвата, още насилие, още болка, още Рана, затвърждаване, а не излекуване на Травмата. Защото прошката по същество е даване на власт на Насилника, повторно овластяване, признаване на неговата значимост в тази пиеса на абсурда за човешката нечовечност.
Егото иска да запази целостта – да прости на Насилника означава да се изправи срещу инстинкта за самосъхранение. (Макар че интерпретацията е, че като прощава, човек си възвръща властта върху собствения живот, овластява себе си.)
Работата на човека е да излекува Раната, но прошката държи вниманието му върху Насилника, върху връзката с Насилника. Човекът, който прощава, е Жертва.
Работата на човека е да се върне при човека, при себе си, при своята човешка същност, която е калейдоскоп от роли и преживявания.
В каквото и да влагаме нашата енергия, това е нашата жизнена енергия, нашата воля за живот, нашият слънчев блик. Защо да я изсипваме в нужника на нещо отминало?
Какво получава Жертвата срещу прошката, която дава? Миг на псевдосила – аз съм горе и съм правият, ти си долу и си лошият, аз съм значим, ти си нищожен. Миг печална слава. Пирова победа! Мир на всяка цена, на висока цена, купен мир – човек знае, че е постъпил правилно, така се прави. Нещо повече – към прошката човек върви с години, прошката се превръща в голгота заради сключения с обществото договор, че така трябва.
Получава ли мир, като прощава? Не, разбира се.
Прошката не може да даде мир, защото е абсурдна, противоестествена.
Миналото се състои от факти. Нищо не може да ги промени. „Едно саатче бягане, цял живот връщане и все не можеш да се върнеш.“
Човек може да живее щастлив живот, посвещавайки се на живота.
Човек може да излекува физическите рани, да се погрижи за психичните рани, да приеме фактите, да се изцели и да се освободи от Травмата.
В процеса на изцеление човек се разделя с Жертвата и продължава по своя път.
Пътят на човека е духовната работа, еволюцията, и по този път човек използва всяка своя опитност за израстване, за достигане на емоционална и духовна зрялост.
Приемането и постигането на вътрешен мир, на единение с другите човешки същества, на лекота и радост с каквото Е е Пътят на човека.
Приемането е процес. Продължава толкова дълго, колкото му е необходимо на човека.
Приемането е процес, който не е свързан с друг човек, а с Цялото, с разбирането за Съвършения Ред, част от който сме ние човеците.
И по време на този процес ние можем да смаляваме егото и неговата користна служба по съхранение на целостта на тялото и живота да бъде облекчена от разбирането, че раните, които получаваме, са част от Пътя, от опитностите, които са необходими на душата, златните зрънца, които тази прелестна кокошчица кълве постоянно в градината на живота. Ние храним тази кокошчица, като живеем, и като храним тази кокошчица, тя е спокойна, че ще се яви в цялата си прелест при духа (един слънчев петльо Райо!), за да вдъхнови неговия изгревен блик – прозренията, озаренията, въздиганията към Любовта.
Колкото повече духовна работа е свършил човек, толкова по-кратък е процесът на Приемане и Изцеление.
Приемане на Съвършения Ред.
Дълъг път е за много хора. И помощник по пътя може да бъде разбирането за кармата, простичко казано – разбирането, че действието има резултат, че действието може да се е случило в друго въплъщение, а резултатът да е пристигнал сега в служба на някоя тема, по която работим в това въплъщение. В този контекст Насилникът е кармичен инструмент, влязъл е в роля, свършил е работата. Звучи механично, изглежда елементарно. Но цял човешки живот може да е нужен, за да бъде излекувана една-единствена Травма. Ами ако душата е (била, при избора си на живот) лакома и се е „накълвала“ с травми?
Пътят на душата е Път към Духа. Осъзнаването, че сме Бог, който се развива. Яснотата, че Онова, което наричаме Бог, е ментален динамичен хаос с непонятна за нас Подредба. Но Подредба има и доказателството е светът, животът, ние – абсурдните прекрасни и ужасни, ужасени и екзалтирани човеци, които се учим да летим.
Людмила Филотей
