На 24 юни 2022 г. на специална пресконференция беше обявен първия носител на приза „Орфей“, конкурс за неиздаван български роман. Паричното измерение на отличието е 12 хил. лв. Това е най-голямата награда, давана в България за роман след 1989 година.

Откъс от средата на романа

Само Господ знае къде съм се забил. Опитвам се да взема разумно решение, но не е лесно. Най-правилно е да се върна назад по следите от гумите ми, да стъпя отново на макадама и по него да намеря Жима. Това решение може и да е правилно, но е свързано с пилеене на ценно време и най-важното – със загуба на бензин. Поради войната продажбата му е ограничена с купони. Нося четири туби и нямам никакво желание да ги харча на вятъра. Решавам да продължа на фарове, докато терена го позволява. За всеки случай включвам двойното предаване и поемам напред.

За мой късмет е пълнолуние. Луната тромаво се възкачва на небето и от там плахо огрява с ефирно, сребристо сияние един вълшебен, тайнствен, невиждан за мен досега, африкански нощен свят. Пред джипа ми скачат обезумели зайци дупкари, заслепени от пулсиращата му поради неравния път светлина. Черни орли се спускат над тях и един по един ги отнасят в тъмата. В далечината пробягват газели. Разгневен от лъчите на фаровете, величествен евкалипт снишава гигантската си снага към мен и протяга дългите си клатещи се крайници, за да ме сграбчи. Кацнал на царствен трон в клоните му, огромен бухал, неоспорим властелин на нощта, вперва начумерен фосфоресциращ поглед в мен. Имам чувството, че не съм добре дошъл на това необичайно място и за да потвърди опасението ми, проблясваща в гъстия сумрак пред мен река внезапно ми прегражда пътя. Като безкрайна змиорка тя разпростира облеченото си в сребристи люспи тяло и аз не мога повече да продължа.

Но за изгубения командир тази река не е враг, а добронамерен, истински спасител. По нея мога да се ориентирам къде съм и накъде да тръгна. Отварям картата и установявам, че това е Омо – една от най-големите реки в Етиопия. Многобройните ѝ притоци се спускат като жива паяжина, оплела планинските възвишения около Жима, за да намерят обезпечен приют в бездънното кенийско езеро Туркана.

Срещата с Омо означава, че съм се смъкнал доста на юг. Трябва да коригирам посоката на движение с около двадесет градуса на запад. Ще сторя това на разсъмване, а сега, докато заспя на седалката, не ми остава нищо друго освен като на кино да се любувам на фантастичната гледка. И скоро, хипнотизиран от лунните отблясъци на величествената Омо, се унасям в тиха, безбурна дрямка…

Топъл слънчев лъч ме погалва по челото и нежно ме събужда. Отлепвам морни, тегави очи. И Омо току-що е станала. Водата ѝ лениво пулсира към Туркана, покрита с бледо розово наметало от безброй ята фламинго. Толкова съм смаян от неописуемата гледка, че не ми се тръгва. Едва ли някога пак ще видя този небивал африкански рай. Но не е време за туризъм. Трябва колкото е възможно по-скоро да тръгвам. Знам накъде да карам, ала завистлив вътрешен глас ми нашепва, че пътят ще е труден. Набързо предъвквам сандвич с луканка от Младен и внимателно разглеждам картата. Очертавам с молив върху нея маршрута си до Бако и без повече да се мотая, паля джипа и потеглям смело към неизвестността.

Внимателно напредвам в саваната. Непрестанно въртя главата си и се оглеждам да не попадна на сепаратисти. Някъде тук, съвсем наблизо, е районът на фронта Оромо. Срещата с бойците му ще е по-страшна от смъртта. В тази зона има няколко случая на отвлечени и скопени журналисти. Сред местните се шири поверието, че боец, скопил свой враг, става непобедим.

Спирам, за да огледам с бинокъл околността. Наоколо всичко изглежда спокойно. Забелязвам в далечината щрауси и се успокоявам. Обикновено там, където има животни, няма хора. Решавам да не следвам повече широкия бряг на реката, където е възможно да бъда забелязан по праха, който вдига джипът, и свивам надясно към възвишенията. Тук видимостта се понижава, ала възниква опасност от засади. Докато съм в партизанския обхват, няма идеално решение. Най-добре е да мина от другата страна на планината и да се измъкна от бунтовническата зона.

Скоро попадам на сухо дере, което води в спасителната северозападна посока. Включвам двойното и поемам плахо напред по пясъчното му, коварно дъно. Минавам двадесетина километра без проблеми, но за зла участ на пътя ми се изпречва огромно брадавичесто прасе. Глигите му се опират една в друга – сигурен знак, че е страхотен трофей. Сърцето ми заудря лудо. Ръцете мисе разтреперват като на наркоман пред кокаинова, неустоима бяла лента. Вдигам бавно калашника, разгъвам приклада му, вкарвам патрон в цевта и вземам на мушка глигана, но не смея да стрелям. Колебая се. Страхувам се, че изстрелът ще ме издаде. Ала страстта не спира да ме обладава.

Знам, че е най-важно да стигна без проблеми до Бако. Но нали градът е нейде тук, наблизо. Тази близост налива възпламеняващо масло в огнената ми, неугасима ловна страст. Представям си как сияе окачен трофеят на глигана. А той, само на няколко метра, съвсем спокойно си пасе. Ясно долавям как здравите му челюсти разкъсват жилавите корени на храстите пред мен. От време на време вдига глава, за да се огледа, и продължава невъзмутимо да се храни. Как ли биха се зарадвали Иван и Цонка на сочна, тлъстичка свинска пържолка? Изкушението нараства до необратим предел.

Решавам, че тъй като съм в дере, изстрелът ми няма да отекне надалече. Меря се право във врата му. Бавно обирам спусъка. Изстрелът проехтява. Глиганът не помръдва. Пускам втори изстрел. Този път животното изсумтява, предните му крака се подкосяват, ала не пада. Тътри се към гъсталака. Ако се мушне в трънливите храсти, сам няма да мога да го извадя оттам. Трети път стрелям. Този път исполинският глиган се свлича на място. Излизам от джипа и се доближавам до него. Побутвам го с крак, готов да стрелям от упор в главата му, ала той сърдито изхърква и предава Богу дух.

Нямам време за губене. Хващам глигана за задните крака, решен да го влача към джипа. Чак сега разбирам фаталната си грешка. Тежи най-малко сто и петдесет кила. С неимоверни усилия успявам да го пързулна една крачка. Ясно е, така няма да стане! Има два възможни изхода: Да го оставя на хиените и да изчезна бързо, или да извадя ножа и да го разфасовам. Без всякакво колебание решавам: Хиените не са сакати. Могат сами, без помощта ми, да ловуват! Вадя ножа от канията и когато се обръщам към глигана, се вцепенявам. До него стърчат пет-шест полуголи малчугани. Нямам представа откъде са се появили. Възможно е да са чули стрелбата. Смъквам от рамото си калашника и го насочвам към тях. Те мигновено панически залягат.

Каква нелепост!? Меря се в невръстни, безпомощни деца. Навярно покрай възбудата от този величествен глиган съм си загубил временно ума. Засрамен, прибирам автомата в джипа. Междувременно броят на хлапетата се удвоява. Никнат като дъждовни гъби около термитник. Роят се връз глигана и го гледат с възхищение. По мършавите им тела и изцъклените им очи разбирам, че са изгладнели. Питам ги на английски от къде са, къде живеят, ала те не отговарят. Докато се чудя как да постъпя, едно по-възрастно момче от тях се доближава и ми дава знаци с ръце да отворя багажника, за да сложат в него прасето. Тази идея не ми харесва. Вътре са провизиите за Иван и за Цонка, но решавам, че няма как да им посегнат пред дулото на автомата ми тези дрипави, измършавели, недъгави деца. Отварям багажника. За мое учудване хлапетата дружно вдигат глигана и го натикват в джипа.

Чак сега от близо го оглеждам. Трофеят му наистина е колосален. И трите изстрела са точно там, където съм се целил – два във врата, един в задника. Изпълнен с ловна гордост, съжалявам, че няма с кого да споделя радостта си, ала малчуганът ме потупва по рамото и одобрително клати глава. Няма съмнение, че и в неговите вени пулсира ловна страст. Той затваря багажника и ми дава знак да карам напред. Не се гневя, че ме командва. Прав е! След този изстрел нямам никакво време за губене. Възможно е да са ме чули партизаните, а и Иван и Цонка отдавна ме очакват. Мятам се зад волана и му давам знак да седне до мен. Той плонжира радостно в кабината. След него и други се опитват, но малчуганът ги разгонва с юмруци и ми става ясно, че той е тарторът на цялата им банда. Потеглям. Хлапетата се хвърлят връз джипа и се вкопчват като скакалци в него.

Карам внимателно в дерето. Опасявам се да не се изхлузи някой хлапак под колелата. Същевременно се старая да не дишам през носа. Малчуганът до мен мирише ужасно. Тази смрад ме подсеща, че е време да се разделя с нахалните си сподвижници. Решавам, щом прехвърля хребета, да спра, да им отрежа два бута от прасето и да ги разкарам. Но уви, внезапно, от вдън земята, пред мен изниква бежански лагер. Навред се веят изпокъсани найлонови заслони, а между тях се лутат дрипави, отчаяни жени и вещаят гладна смърт, като злокобни вещици.

Спирам ужасен. Само това ми липсва – да ме оберат. Докато се чудя какво да предприема, ме наобикалят отвсякъде мършави, изнемощели човекоподобни същества. Чудя се дали да извадя калашника ида стрелям. Но в кого да се меря? В умиращите от глад? Малчуганът до мен ми дава знак да продължавам да карам напред. Продължавам. Скоро стигаме до шатра от евкалиптови клони и той ме подканя да влезна в нея. Спирам, мятам калашника връз рамо и излизам. Очаквам обезумелите от глад да ме нападнат, ала съзрели оръжието ми, те се отдръпват. Заключвам джипа и тръгвам към шатрата. Прекрачвам прага ѝ и ме блъсва миризма на мърша. Вътре, до покрит с парцали разлагащ се труп, лежи полужив белоглав старец. Той се надига и ми подава ръка – топла, потна и лепкава. Без всякакво съмнение е болен от малария.

– Бежанци сме от Судан – заявява на добър английски той. – Тук сме от два дена. Избягахме от сраженията между освободителния християнски фронт на Джон Гаранг и суданската мюсюлманска армия.

Ситуацията ми се изяснява. За да се крият на етиопска земя, тези бежанци без съмнение са християни, от хората на Джон Гаранг. Известно е, че Менгисту подкрепя фронта на Гаранг. Тук сажените и децата на бойците му, които вероятно в този миг воюват в Судан.

– Не се притеснявайте! – успокоява ме старецът. – Щом минат сраженията, веднага ще се приберем в родината си. Там е по-хубаво. Има храна.

Като ме гледа с оръжие, навярно си мисли, че съм от етиопските власти. Нямам никакво намерение да го разубеждавам. Странно как съм се доближил толкова близо до границата. Обикновено става така, като се кара по компас без път в нощта.

– Дъщеря ми умря от малария – оплаква се старецът, проследил погледа ми. – Има и други умрели. Затова мирише. Нямаме дори една лопата, за да ги погребем. Няма и от кого да вземем. Изнесем ли труповете от лагера, без да ги заровим, ще ги разкъсат хиените. Ще ги пренесем обратно в Судан, където имаме лопати. Там, в родината си, ще ги погребем.

Не знам дали от думите му, от миризмата или от топлината, но внезапно ми прилошава. Едва успявам да изляза навън. Коленича пред шатрата и повръщам, засрамен от любопитните погледи на бежанците. Избърсвам с ръкав устата си и отново се шмугвам в смърдящата шатра. Втори, още по-силен пристъп ме изстрелва обратно навън. Повръщам, докато изпразня до дъно стомаха си. Избърсвам се с другия ръкав и пак влизам при стареца.

– Колко дни вървяхте дотук? – попитам, за да разбера къде се намирам.

– Границата е съвсем наблизо, отсреща, на съседния хълм – разгадал мислите ми отвръща покорно старецът. – Моля ви, не ни издавайте! Местните хора ще ни пропъдят обратно в Судан. То и за тях няма достатъчно храна тук. С нас ще им е още по-тежко.

Без съмнение думите му са следствие от указания на Гаранг – да не се разчува, че са в Етиопия, за да не проникне редовната суданска войска и да ги изтреби. Нещастници! Бяха обречени на глад или на смърт. Нямаше как да получат и най-малка помощ.

– Не се безпокойте! – уверявам го. – Няма да ви предам. Ще ви помогна с каквото мога.

Връщам се до джипа. Вадя хинина от аптечката, за да го дам на стареца, но се замислям и решавам да му я подаря. Колко ли хора може да спаси тази малка аптечка? Десет? Двадесет? Тук скоро щяха да умрат поне стотина, само от малария, без да броя болните от дизентерия, тиф, жълта треска, билхарция, менингит, слонска болест и глад. Отварям натъжен багажника и давам знак на малчуганите да свалят глигана. Те се нахвърлят връз сто и петдесет килограмовото прасе като ято лешояди и го разфасоват за секунди със самоделните си ножове от консервени кутии.

Внезапно между тях избухва свада за месото. Вдига се врява и докато заредя калашника, безброй освирепели бежанци се хвърлят връз джипа. Настава невъобразимо меле. Жените пищят екзалтирани. С изцъклени до разкъсване очи те дърпат с острите си нокти всичко, до което могат да се докопат. Вързаните за гърбовете им деца надуват оглушително пискливи гърла. Като бесни чакали бежанците изтърбушват багажника, отмъкват цялото му съдържание и отстъпват с неистов вой, борейки се тичешком за своята плячка.

Всичко, което става за ядене, е отнесено. Само две-три незабелязани консерви надничат срамежливо изпод седалките. Можех да стрелям, но нямаше никакъв смисъл. Вкаменен като безмълвен паметник, съзерцавам празния багажник и не вярвам на очите си. До мен се доближава миризливият герой и, надвил в душата си глада, ми подава своя скромен свински пай. Онемявам! Това невръстно, неимоверно бедно съществоме дарява щедро с най-ценното имане – еманацията на човешкото съзнание – добродетелността и себеотрицанието. Вземам месото, въпреки че нямам никаква нужда от него. Такъв подарък не се връща! На свой ред вадя лопатата и му я подарявам. Той кима разбиращо, навежда глава и тъжно се отдалечава…