Що е фашизъм, да се обърнем към справочници, речници и енциклопедии

Продължение, откъс от книгата на проф. Никала Алтънков

Може би ще е полезно да се обърнем към справочници, речници и енциклопедии, за да установим що е фашизъм. Според Енциклопедичен речник на чужди думи в българския език, София: МАГ-77, 1996, стр.1064 :

фашизъм: 1. в древния Рим – пакет от мерки осигуряващи монолитно единство; 2. 20-те години на ХХ в. политическа партия в Италия, която насила завзема властта след Първата световна (1914-1918 г.) война; името си носи от държавния герб: фашио = сноп класове (и върху тях забита секира); – фашист привърженик на фашизма.

Според Н.Г.Данчов и И.Г.Данчов, Българска енциклопедия, София, 1936, стр.1583 :

фашизъм (итал.), политическа система, с характер националистичен, антисоциалистичен и антипарламентарен, въведена в Италия през 1922 г. от Бенито Мусолини. – Създаден под първоначалната форма на fascio di combattimenti в Милано на 23 март 1919 г. от Мусолини, който събрал около себе си другари от фронта. Бездейността на италианските правителства по онова време, честите стачки на работниците в разни места на страната, както и опитите да се социализират фабриките в индустриалните центрове, създадоха отлични условия за бързо засилване на редовете на съмишлениците на Мусолини, които се превърнаха в милиция на черноризците. На 25 окт.1922 г. в Неапол стана грандиозен конгрес на черноризците, които потеглиха от този град в две колони към Рим, влязоха триумфално в столицата и Мусолини застана начело на управлението. Здраво организиран, с голяма дисциплина и надъхан с висок национализъм, фашизмът преустрои в много отношения Италия, като спомогна значително за политическото, социално и стопанско съвземане на страната.

Според The Cambridge Encyclopedia, New York, 1990, p.435 :   fascism A term applied to a variety of vehemently nationalistic and authoritarian movements that reached the peak of their influence in 1930-45. The original fascist movement was founded by Mussolini in Italy (1921), and during the 1930s several such movements grew up in Europe, the most important being the German Nazi Party. The central ideas of fascism are a belief in the supremacy of the chosen national group over other races, and the need to subordinate society to the leadership of a dictator who can pursue national aggrandizement without taking account of different interests. Fascism advocates the abolition of all institutions of democracy, the suppression of sources of opposition such as trade unions, and to varying degrees the mobilization of society under fascist leadership. Fascism is also strongly associated with militaristic and belligerent foreign policy stances. Since World War 2 its appeal has declined, although in some Latin American countries fascist-type governments have held office.

В превод на български:Термин, който се прилага към разновидни крайно националистични и авторитарни движения, които достигнаха върха на влиянието си между 1930 и 1945. Първоначалното фашистко движение беше основано от Мусолини в Италия в 1921, а през 1930те години подобни движения израснаха в Европа, като най-важното от тях беше германската нацистка партия. Основните идеи на фашизма са схващането за превъзходството на избраната национална група върху други раси, както и идеята за подчинение на обществото на ръководството на диктатор, който да може да следва политика на национално величие без да се съобразява с други интереси. Фашизмът проповядва премахването на всички демократически институции, потъпкването на опозиционни групи като например синдикати, и до различна степен мобилизация на обществото под фашистко ръководство. Фашизмът също е силно свързан с милитаристична и войнствена външна политика. След Втората световна война привлекателността му е намаляла, макар че някои латиноамерикански страни са имали режими от фашистки тип.

Според Funk & Wagnall’s Standard College Dictionary, New York, 1968, p.482 :

fascism A one-party system of government in which each class has its distinct place, function, and representation in the government but the individual is subordinated to the state and control is maintained by military force, secret police, rigid censorship, and governmental regimentation of industry and finance.

В превод на български: Еднопартийна система на управление при която всяка класа има своето отделно място, функция и представителство в управлението, но индивидът е подчинен на държавата и контролът е подържан с военни средства, тайна полиция, строга цензура и правителствен надзор върху индустрията и финансите.

Fascism The totalitarian system of government developed in Italy in 1919 by the Fascisti under Benito Mussolini to oppose socialism and communism: the government in Italy from 1922 to 1943, the principles of which were adapted by Adolph Hitler and the Nazi Party to include the concept of racial supremacy.

В превод на български: Фашизъм (с главна буква, бележка на преводача): Тоталитарната система на управление развита в Италия през 1919 от фашистите, начело с Бенито Мусолини в опозиция на социализма и комунизма; управлението в Италия от 1922 до 1943, чиито принципи бяха усвоени от Адолф Хитлер и нацистката партия, допълнени с концепцията за расово превъзходство.

Според Български тълковен речник, София, 1973, стр.1058-9 :

фашизъм м. (ит.) Най-реакционно политическо течение в капиталистическия свят, което се стреми чрез свирепа терористическа диктатура да запази капиталистическия строй, да изкорени демокрацията вътре в страната и с кървава война да завземе други страни и да пороби други народи в интереса на финансовия капитализъм. Общата основа на фашизма е империализмът.

Светлината, която трите речника и двете енциклопедии хвърлят върху определението и същността на фашизма, не прояснява много. С оглед на нашето изследване, може би най-достоверното определение е това на братя Данчови, дадено в тяхната “Българска енциклопедия”. Тя е издадена в 1936, когато е и периода на дейността на младежките националистически организации. По онова време се е знаело много малко, да не кажем нищо, относно ужасите и злокобното въздействие на фашистките възгледи и практика, които след това стават отправна точка в по-сетнешните изследвания. С доста голяма увереност можем да твърдим, че фашизмът в 1936 се е възприемал по начина, който се среща в Енциклопедията. Поне за България.

По-късните – след 1944 – български дефиниции на фашизма робуват на болшевишките тези и становища. Те са ненаучни, макар че се радваха на голяма популярност – и се радват досега.
Определенията в речниците и енциклопедиите, издавани в несоциалистическа Европа и САЩ са в голямата си част съставени след Втората световна война при променени обстоятелства. Те до голяма степен се срещат и в подробния разбор на определението “фашизъм”, което се среща по-долу, при разбора на книгата на Желю Желев. Интересно би било да се надникне в подобни издания преди войната и да се свери еволюцията на мисли, но подобна екскурзия е немислима в рамките на настоящето изложение.

Много е писано за фашизма и болшинството от литературата принадлежи на неговите противници. Затова има задоволително обяснение. Управлението на Мусолини просъществува само 21 години, а това на Хитлер – 12. В Испанияq където Франко се разглежда традиционно като фашист от марксистките последователи, но не и от всички световни изследователи на явлението, режимът просъществува около 30 години, в Португалия, където проблемът е аналогичен –  33 години. И т.н.
За сметка на този период от време, грубо казано от 1922 до 1944, когато самите фашисти създадоха известно количество литература, противниците им, главно от марксическия лагер, но и не само те, започнаха да определят фашизма като явление много рано и не престанаха да го анализират по същия начин до наши дни.

По такъв начин се създаде огромно количество литература и трудно е да се каже, че прегледът ѝ е по силите на един човек. Това е работа за доста голям и начетен екип от изследователи, който тепърва да подготви библиография на фашизма. Тя трябва да включва както основните произведения на фашистките класици, като “Моята борба” на А.Хитлер (той не написа нищо друго), речите и някои откъслечни статии на Мусолини, Франко и Салазар и имитаторите им в Европа и в света, така и съчиненията на техните апологети – не особено многобройни –  в страните където фашизмът се приема да е съществувал. В подобен труд трябва да намерят място и произведения писани от противниците на фашизма от всички отсенки на политическия спектър: леви, десни, либерали, консерватори, фашистомразци и социалисти, комунисти и марксисти и т.н. и т.н.
Съществуват и атаки на ортодоксалния фашизъм и нацизъм от страна на негови бивши идеолози или съюзници. Трябва да бъдат включени също сериозни произведения писани от пропоненти на фашизма, или негови последователи – ранни, или съвременни.

Когато, и ако въобще подобен труд се появи, той ще систематизира и подреди издаденото от и за фашизма, но ще остане за читателите и анализаторите му да се приближат до едно по-близко определение на фашизма от това, или по-скоро от тези, които съществуват до момента. И без подобна подробна анотирана библиография е повече от ясно за всеки, който реши да проучва фашизма, че съгласие в литературата относно главните черти на фашизма, неговата същност, даже определението му не е възможно.
Липсва съгласие! Авторите разглеждат проблема през призмата на своите собствени схващания относно какво е това фашизъм и какво представлява. Даже марксистката идеология, която не търпи противоречия, недоизказаности, или несъгласия с главната ортодоксална линия на разсъждения, в случая с фашизма, допуска забежки.

При това положение как да преценим младежките националистически движения от 30те години на миналия век в България от гледна точка на тяхната фашистка принадлежност и същност. Спомена се вече, че в българската историография след 1944те са ясно определени като фашистки. А по-възрастните българи прекрасно помнят не само това, което им е било набивано в главите по време на комунистическият период: че тези организации са били фашистки, но и други неща.

Твърдеше се и още се твърди, например, че: 1) в България е съществувал фашизъм, 2) терминът “монархофашизъм” се отнася главно за България, 3) правителството на професор Александър Цанков е било първото фашистко управление в страната, 4) България е била управлявана от фашисти, монархофашисти и други подобни фашисти почти непрекъснато между 1923 и 1944, 5) социалисти от разцветки различни от комунистическите са в същност “социалфашисти”, па били те и с марксистки мироглед, 6) всички противници на комунистите преди и след 9 септември 1944, та и досега са фашисти, 7) в България е съществувала антифашистка съпротива (логично щом е имало фашистко управление), 8)…, 9)… и т.н. и т.н. Сигурно някои категории (като “аграрфашисти” например, както са наричани десните земеделци) са изпуснати.

Проблемът остава. Правилният и единствено научен подход би бил да се изиска от пропонентите на горните тези да докажат съжденията си. Това е невъзможно. Подобни въпроси никога не са били част от научни, или дори псевдо-научни дискусии, където да се търси установяването на историческата истина. Вярно е, че в България, в СССР и другаде, включително в несоциалистически страни, по едно или друго време е имало дискусии по въпросите на фашизма, но те са протичали по правило като семейно събиране на единомишленици, предварително съгласни с основните постулати и презумпции на дискусията и събрали се единствено за уточняване на маловажни подробности. Поне на мен не ми е било известно протичането на дискусия между опоненти и пропоненти на фашизма. Не е песимистично да се твърди, че засега това едва ли би било възможно.

Възможно би било обаче, нещо друго. Проблеми, които не засягат самата същност на фашизма, неговата дефиниция и характерни черти, а периферни, странични, така да се каже спорни и противоречиви аспекти, като например въпроса за фашизма в нашата страна, такива проблеми биха могли да бъдат поставени за разискване и би трябвало да бъдат дискутирани, с цел откриване на научната истина и обогатяване на нашите знания. Това наистина не се е случвало в България, нито някъде другаде досега.

Мисля, че това не е ставало понеже при научни дискусии тежестта за доказване на известна теза лежи върху този, който я предлага. Поне в България обяснението е просто: въпросът за българския фашизъм е бил предрешен от комунистическата партия. Шайката, която управляваше България 45 години не само политически, но и интелектуално, направи невъзможно пораждането на друго мнение, противоречие, или даже несъгласие с тезата за българския фашизъм. Това разбира се важи за периода до ноември 1989 година. Но сега е вече зимата на 2003 година!

В нормалния свят научен докторат се получава обикновено за 7 години след завършване на гимназиалното образование. В България е горе-долу същото.
Защо за 14 години не се написа поне една дисертация по проблема за българския фашизъм? Липсват квалифицирани професори-дискутанти?
Но има цял институт по история към Академията на науките. Има стотици квалифицирани специалисти, полуспециалисти, мъже и жени, които са дискутирали въпросите на фашизма в нашата страна, повечето от тях са живи и здрави, продължават да получават заплати като университетски преподаватели, научни сътрудници, анализатори във фондации, служат в министерски съвети, президенства, държавни агенции и т.н. На какво ли учат студентите си, каква ли научна работа вършат по институти и академии, какво ли са създали за тия 14 години, как са обогатили знанията ни. Или, как и защо продължават да заблуждават нашата младеж и общество?

Дискусия по проблемите на българския фашизъм се налага. Въпросите на фашизма “въобще” спокойно могат да бъдат оставени настрана засега, макар че и те ни засягат. Но трябва да решим вече при спокойна и свободна обстановка дали в България е имало фашизъм или не. Дали СБНЛ, РНБ, БМСОП и БРАННИК са фашистки организации.

За целите на едно ограничено изследване като предлаганото подобна дискусия може би не беше необходима. Тя изисква труд, време, сили и нерви,  налага допълнителни страници и предизвиква възможни нападки, може би и обвинения, които ще насочат разглеждането на тези организации едностранчиво в грешна посока. Все главоболия, които са излишни и без които животът е много по-спокоен.

Най-лесното би било да не се разисква въпроса дали тези организации са били фашистки, още по-малко дали е имало фашизъм в България, понеже това не е мой проблем, а за този който го твърди. Но, разбира се, с това проблема не се изчерпва. Никой няма да тръгва да доказва сега, в 2004 година, че организациите на ратниците, легионерите и младите паисиевци са били фашистки организации, понеже за пропонентите на тази лъжлива и ненаучна теза ТОЧНО ТОВА БИ БИЛО ГУБЕНЕ НА ВРЕМЕ!  Да доказват очевидното и според тях – отдавна известното и доказаното.

Тази работа трябва да се свърши от някого. Вместо – което е малко възможно –  да се принудят тези, които твърдят, че младежите са били фашисти, да го докажат и да се чуят аргументите им особено сега, когато липсва партийна подкрепа за тях и няма Белене, Държавна Сигурност и други подобни средства за историческо убеждаване,
ще е нужно някой да потвърди, че младежките националистически организации НЕ са били фашисти.

Ще включим в дискусията Желю Желев и произведението му “Фашизмът”.[i] Това, според мен, е най-завършеното и най-добре оформено представяне на проблема. То е сравнително ново и съвременно и обобщава марксическото схващане по въпросите на фашизма. Разгледани са различни марксически интерпретации, както и някои немарксически; всички те са анализирани от гледната точка на късния, но още не благонамерен комунизъм, зад който все още не се виждат Горбачов, гласността и преустройството. За фашизма впрочем, още няма гласност, нито преустрояване на вече установените схващания.

Книгата е писана в 1967 и излиза през 1982. Вероятно е била преработвана в този промеждутък, понеже бележки  под линия отнасят до трудове издадени до 1979. Тя е преиздадена през 1989 и 1990 и тогава авторът написва нов предговор и епилог, показващи, че той не е мръднал нито на милиметър от оригиналните си първоначални схващания. Вероятно отношението му по въпросите на фашизма не се е изменило и досега.

От значение е, че Желю Желев не е известен като върл болшевик, сектант, мракобесник и реакционер, а като мил, приятен и добронамерен демократ, който даже беше сравнен с такива класици-изследователи на тоталитаризма като Хана Арендт, Збигнев Бжежински и Карл Фридрих и наречен “Още един Лутер” от моя приятел и колега-емигрант, професор Марин Пундев.[ii]

Личността на автора е толкова добре позната, че е достатъчно само да бъде набързо скицирана: дисидент par excellence, даже репресиран: изключен от БКП, уволняван, въдворяван в родното село на съпругата му Маруша, книгата му спряна и забранена, водач на нежната, кадифена българска антикомунистическа революция през 1989, водач и създател на СДС, пръв демократически президент на втората република, почитан и уважаван в чужбина и у нас. Желев и неговия труд са характерни и представителни и затова дискусията ми ще използва неговият “Фашизмът” като отправна точка. Но преди това една забележка.

В списание “НИЕ”, брой 2 от 2003, социоложката д-р Дияна Петкова разказва за една издирена от нея неизвестна у нас статия от професор Алберт Хамалайнен, преподавал етнология в Хелзинкския университет. Тя е озаглавена “В страната на абсолютната демокрация” и е публикувана в 1938 година във “Финландско илюстровано издание”, едно от най-популярните списания във Финландия през тези години.
Ето някои характерни откъси цитирани от г-ца Петкова:
“Това, което най-силно впечатлява и събужда интереса на чужденеца в България, е абсолютната демокрация на социалната структура на нация и народ. Тази демокрация не е дело на държавата. Тя е социална. В настоящето правителство (да не забравяме, че годината когато добрия финландски пътешественик е посетил Родината ни е 1938 и в България управлява “монархофашистки” режим. Забележки в курсив мои, НА) няма никакви политически партии. В страната също така няма никаква собствена или чужда висша класа (понеже във финландското общество има. Тя е шведска.)…Тук няма едри земевладелци (но те – кулаците – се появиха само 10 години по-късно), нито индустриална или търговска висша класа, която бе настоявала за особена позиция, сравнявайки се с останалия народ (няма и капиталисти, омразни експлоататори на трудовия народ и на пролетариата!). Тук няма и никакви езикови спорове, нито политически борби…тук има здрава солидарност и абсолютно позитивно чувство за равенство…нищо друго не може да направите освен да отдадете почит на тези хора, които са постигнали толкова много за един толкова кратък период от време…”

Наблюденията на финландския професор се схождат удивително с писаното от други пътешественици и учени, занимавали се с България, народностната ѝ психология и основните черти на българина още от времето на Османската империя. Те се срещат и в повечето пътеписи за Балканите. Същите черти обикновено се изтъкват като основни характеристики на българина и от местните учени народопсихолози. Професор Хамалайнен всъщност дава ясен и прост отговор на въпроса за наличието на фашизъм в България. Такъв не съществува. Но не така стои въпросът с родните теоретици.

Трудно е да си представим, че днес, повече от 58 години след гибелта на нацизма в Германия и томове изписана литература, все още не можем да намерим добра, ясна и работеща дефиниция на фашизма, с която да си служим безотказно. Причината до голяма степен се крие в емоционалната наситеност на понятието фашизъм, което се използва безогледно и безотговорно, често само за да уязви, да унижи, да накаже и принизи политическия противник.

Професор Пьотр Вандишч описва слудната типична конфузия относно същността на фашизма, създадена от комунистите в полските събития между двете войни. “Когато маршал Пилсудски става да произнесе реч в полския Сейм на 27 март 1928, комунистическите депутати го посрещат с викове “долу фашисткото управление”.
Само прди две години същите комунисти са наричали правителството, което Пилсудски е съборил, “фашистко”. В следващите години комунистите редовно са използвали този термин, за да наричат с него своите опоненти. През 30те години на ХХ век социалистите бяха наричани “социал-фашисти” и това определение също като епитета “юдео-комунисти”, което полските десни използваха неограничено срещу техните демократически противници, е станало част от политическия речник. Понятието е неясно и пълно с емоции”.[iii]

Във “Фашизмът” Желев цитира много и разнообразни източници за определението на фашизма – вероятно толкова много, колкото е могъл да намери, които са му били достъпни, или които е сметнал заслужаващи публикуване.  Едно от първите цитирани определения на фашизма е това на болшевикът С.М.Бронски в списанието “Коммунистическая революция” от 1923 година: “фашизма е дребнобуржоазна революция” и “борба на средните слоеве за самосъхранение”.
Така изглежда се е разглеждало по онова време новото явление в Европа от гледната точка на опонентите му в Русия. И не само там: то е “резултат от бунта на дребната буржоазия, притисната в схватката между едрия капитализъм и работническото движение”, по определението на известния италиански комунист Луиджи Лонго.

В същия дъх същия Лонго определя фашизмът (в негова книга от 1974) като “една от формите на превантивната контрареволюция”. Сънародникът му, видният марксистки теоретик Антонио Грамши, нарича фашизма “несанкционирано от закона насилие от страна на капиталистическата класа”.[iv]

Революцията бързо отстъпва път на контрареволюцията, може би защото на хоризонта се появява нацизмът в Германия, а може би и защото Коминтернът в Москва е взел решения в средата на 20те години на ХХ век, за обявяване на революции за установяване на съветски режими навсякъде по света, и особено в Европа.
Първият опит бе в България през септември 1923, ако не се смята въоръженото нахлуване на маршал Тухачевски в Полша през 1921, отблъснато от генерал Пилсудски начело на силите на патриотична Полша. Логиката е проста: щом противоправителствените метежи, възбуждани от Коминтерна, се определят от него и от неговите подразделения в отделните държави като революции, всички други актове на насилие против местните власти са “естествено” контрареволюции.

Но фашистите на Мусолини, както и нацистите на Адолф Хитлер не дойдоха на власт чрез насилие. В Италия през 1922 година кралят Виктор Емануил ІІІ възложи легално държавната власт на дошлият в Рим Мусолини, а Хитлер спечели демократичните избори в Германия през 1933.
Насилие, революции, още по-малко контрареволюции, са слаба основа, на която да се стъпи при определянето на фашизма. Макар че на загубилия битката срещу Хитлер немски комунист Ернст Телман е удобно още през 1932 да нарича фашизма “въоръжена контрареволюция, представена като масово движение, което се въплъщава в хитлеристките организации”.

Френският комунист Ж. Политцер определя фашизма като “най-реакционната контрареволюция в историята”, като “контрареволюцията на ХХ век”. Евгени Кокс нарича фашизма “реакционна революция”, а западногерманецът Е.Францел го определя като “дясна революция”.

Херман Раушнинг, бивш управител на Данциг (Гданск), изменил на нацизма, в 1938 нарича немското управление “революция на нихилизма”, “революция на отрицанието”. Много по-оригинално е определението на Уинстън Чърчил. Според него “фашизмът беше сянката, или по-скоро уродливото дете на комунизма”.
Така мислят и доста от съвременните изследователи на явлението. Желев цитира италианският социолог Луиджи Стурцо: “Всъщност между Русия и Италия има само една истинска отлика – именно че болшевизмът, или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато фашизмът или консервативната диктатура е десен болшевизъм. Болшевишка Русия създаде мита за Ленин, фашистка Италия – този за Мусолини”. С това кръгът на определенията изглежда се затваря. Или по-скоро се отваря, ако трябва да се обяснява фашизма с болшевизма.

За американския психоисторик Р.Бъниън фашизма в Германия е “епилептичен припадък на немския народ”, “ шизофрения на нацията”, а Л.Мъмфорд счита, че обяснението на фашизма трябва да се търси “в прекомерната гордост, в насладата от жестокостта и невротичната дезинтеграция – в това, а не във Версайския договор или некомпетентността на Германската република”.
За друг психолог, Вилхелм Райх, фашизмът е “изява на ирационалната структура на човека моделиран в тълпата”, доколкото “садизмът произтича от носталгията на един незадоволен организъм”.
Желю Желев одобрява подхода: “без приноса на социалната психология…много неща във феномена фашизъм не могат цялостно да бъдат разбрани”.

Но, разбира се, нито една от тези многообразни, различаващи се една от друга, в известен смисъл причудливи и противоречащи дефиниции, не разкриват според философа Желев “най дълбоката основа и специфична същност на фашизма”. Тази същност “сравнително пълно беше изразена в дефиницията, която VІІ конгрес на Коминтерна  даде на фашизма, определяйки го като открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистическите елементи на финансовия капитал” (курсивът мой, НГА).

Сега вече знаем що е фашизъм. Би трябвало да търсим следи от него в България и щом ги намерим да определим носителите им като фашисти. А ако те управляват, значи режимът им е фашистки.

Пропонентите на тезата за български фашизъм трябва първо да намерят финансовия капитал в България и след това да отделят неговите “най-реакционни, най-шовинистични и най-империалистически елементи”, за да очертаят контурите на фашисткото управление в България. Но то трябва по някакъв начин да бъде свързано и с Цар Борис ІІІ за да влезе в предварително уговорения монархофашистки калъп на марксистките теоретици. И след като сторят това задоволително и се наложат над опонентите си, да открият, съчетаят и формулират същите елементи всред легионери, ратници и отецпаисиевци. Може би трябва и да обяснят как и защо тези младежи са фашисти след като са преследвани от други фашисти, които са на власт.

Няма как да се избяга от призрака на финансовия капитал, понеже се твърди, че той е в основата на фашизма: “именно финансовият капитал е този, който стои в основите на фашизма и определя неговата програма, Без присъствието на финансовия капитал фашизмът би загубил своята природа, политическа същност и съдържание. Без финансовия капитал фашизмът изобщо не би могъл да се превърне в общонационално движение и да завладее държавната власт. Не е случайно, че фашизмът възниква в епохата на империализма, в условията на една дълбока социална криза, която заплашва самото съществуване на капиталистическата система. Историята познава и други масови движения на дребната буржоазия, които са могли да родят бонапартизъм, но не и фашизъм”. Това са автентични думи на автора.[v]  Той продължава:

“Няма никакво значение обстоятелството, че фашизмът започва като бунт на средните слоеве, на дребната буржоазия срещу чудовищния натиск на социалната криза (безработицата, инфлацията, данъчното бреме и пр.); няма значение и фактът, че многобройната маса на участниците във фашисткото движение субективно съвсем не се включва, за да служи на финансовия капитал, да изпълнява ролята на негов агент и пазач. Но обективно по силата на историческите условия при империализма съществуват две основни фигури, които могат да решават големите проблеми на епохата: финансовият капитал и пролетариатът. Затова социалната криза по принцип може да се разреши или в пролетарска революция или във фашистка диктатура. Тази последната представлява именно решението на финансовия капитал.” (курсив мой, НГА) Явно не може да се избяга от този натрапчив, нахален и всесилен финансов капитал. Но как да го намерим в България?

Първото възможно възражение е, че това са широките граници на фашизма, тъй да се каже, неговите главни черти, това е неговата обща и най-съществена характеристика, и че тези отличителни черти се отнасят към фашизма изобщо, а не към фашизма в България. Не е така. Желев теоретизира относно фашизма като цяло, като оформена теория и практика, като явление, което има своя история (и предистория), корени, същност и философия. Но също твърди, че тези характеристики на фашизма са универсални и подлежат на проверка навсякъде, където има подозрения за фашизъм.

Авторът изброява Италия, Германия, Испания и Португалия само като най-фрапантните примери за фашизъм в действие и, макар да не разисква в подробности въпроса за българския фашизъм, подчертава, че това, което се отнася за Германия важи и за всички други държави, където има, или съществува фашизъм. Ако съсредоточаването на Желев върху проблема за фашизма като световен, или обществен феномен изисква, или даже налага пренебрегването на българския фашизъм (понеже подобна теза е безсмислена), или пък ако то е извършено умишлено, за да не въвлече автора в излишни, неуместни и трудно защитими позиции, това би могло да бъде пояснено. Но не е. Вместо това се твърди ясно и безпрекословно:

“Определението на фашизма, дадено в доклада на Г.Димитров пред VІІ конгрес на Коминтерна през 1935 г. и д н е с си остава най-дълбокото проникване в социално-класовата природа на това явление. Поради това и днес, когато марксистките изследователи се насочват към изясняването на едни или други проблеми от историята, социологията, социалната психология на фашизма или пък на някакви още по-частни проблеми от неговата практика, като пропагандата, системата на терора, концентрационните лагери и пр., неизменно се позовават на това определение и в една или друга степен го използват като отправна точка на научния анализ”.[vi]

Приносът на Желю Желев в марксисткото определение на фашизма е именно в това, че той доразвива димитровско-коминтерновските догми от 1935 година и ги допълва с няколко нови черти на фашизма. Какви са те?

Нуждата от доразвиване на тезата на Коминтерна е уловена не случайно. Желев разбира, че по определение “във всяка съвременна високоразвита капиталистическа страна държавната власт представлява власт на финансовия капитал…Никой обаче въз основа на това не би си позволил да твърди, че в тези страни съществува фашизъм или че формата на държавната власт е фашистка диктатура”. Иначе страните от западна и средна Европа, североамериканския континент, Австралия и Нова Зеландия (а може би и Япония), където по принцип (понеже са високоразвити капиталистически страни) властва финансовия капитал, до една трябва да са фашистки. Това е не само невярно, но и неудобно и непригодно, понеже същият Коминтерн по същото време призоваваше за създаване на “Народен фронт” в същите тия държави против Италия и Германия (фашистки държави), към които след 1939 бе присъединена и Испания.
Необходима е нова разработка, допълнение, което да разграничи Италия и Германия по други показатели от “високоразвитите капиталистически страни” (които показаха НЕ-фашистката си същност стъпвайки във война срещу двете фашистки държави още в 1939 година).

Интересен момент в доразвиването на оригиналната постановка е и неизказаната, но присъстваща мисъл на Желев, че за фашизъм може да се говори САМО във високоразвита капиталистическа страна. Такава не беше България по онова време, нито впрочем повечето страни от източна Европа, макар че за някои от тях свободно се пише и говори като фашистки: Унгария, Румъния, а понякога и България.

Желювият принос е идеята за тоталитаризма, за която той казва, че “е толкова съществена черта на фашистката диктатура, на фашистката държава…че би трябвало непременно да присъства в определението на фашизма”. С това, разбира се, проблемите за изясняване на фашизма не свършват, понеже сега пък става необходимо да се определи какво разбираме под тоталитаризъм поне във връзка с фашизма. Това е нужно не по-малко и за разбиране същността на фашистката държава, или както казва Желев, “Оказва се например невъзможно да се разкрият “особеностите” на българския фашизъм без един общ модел на класическата фашистка държава. Преди да установим националните особености на даден фашизъм (български, румънски, унгарски или английски [не е печатна грешка, действително се говори за английски фашизъм, бележка на автора, НГА]) трябва предварително да е установено що е фашизъм, кои са основните общозадължителни черти на фашистката държава”. Точно това търсихме и сега изглежда сме го намерили. Ето ги тези общи черти:

“а) насилствено установяване на еднопартийна система или “единовластие” на фашизма чрез унищожаване на другите партии;

б) срастване на фашистката партия с държавата;

в) унификация на целия обществен живот;

г) авторитарен начин на мислене с култ към националния водач;

д) концентрационни лагери”.

Задачата е приключена и целта е постигната :”…изграждането на единна теория за фашизма, която да спести безкрайните лутания в детайлите на този или онзи национален фашизъм” (курсива в оригинала, НГА). Въоръжени с истината, сега изследователите на фашизма могат да почнат да я прилагат във всеки конкретен случай и при всяка държава, страна, власт, или режим наричан фашистки.

В случая с България първият елемент липсва. По принципите въведени от Желев би трябвало да отпадне и цялостното обвинение във фашизъм (щом един от елементите липсва, цялата постройка рухва). Той признава изрично, че България точно поради липсата на фашистка партия, която да монополизира политическия живот, не е могла да изгради фашистка система. У нас е съществувала, според авторът, “една своеобразна смесица от военна диктатура и фашизъм, фашизъм и останки на буржоазна демокрация, фашизъм и монархия”. Мирно съжителство на фашизъм с военна диктатура, буржоазна демокрация и монархия!

Вторият показател: срастване на фашистката партия с държавата също не се отнася за България, поради простата причина за липса на фашистка партия, която да е на власт.  Желев дори не се спира на тоя въпрос, а говори почти изключително за Германия.

На третия и четвъртия показатели: унификация на целия обществен живот и авторитарен начин на мислене с култ към националния водач са посветени най-много страници от труда на Желев: 123 от общо 325. Тези страници изглежда са направили най-голямо впечатление на българската публика, понеже точно в тях сравненията между т.н. фашистки характеристики в Германия и Италия с тези на България под комунизма се налагат естествено. Книгата с право е забранена от официалните власти. Но сравненията са с комунистическия режим, а не с тези, отпреди 1944 година! Нито един ред, нито една дума не е посветена на сравнения, или аналогии между хитлеристкия или фашистки режими и тези в България.

Последният въпрос е концентрационните лагери. Той изглежда някакси неудобно пришит към първите четири характеристики на тоталитарната държава: физически атрибут прибавен набързо към четири проблеми от теоретичен характер. Той също не може да бъде приложен към българската действителност преди 1944 година. Концентрационни лагери в истинския смисъл на думата: такива каквито са съществували в нацистка Германия,  описани и характеризирани от Желев по начин, който веднага припомня пак за лагерите в България при комунизма, такива лагери в предкомунистическа България не съществуват!
През време на войната са сформирани няколко лагери за задържани, между тях и прословутия в Гонда вода, край Асеновград, откъдето задържаните доста свободно са напускали (или бягали?). Но те не са концентрационни лагери в желевския смисъл на думата. Освен това, според комунистическите теоретици и пропагандатори, фашизъм е съществувал в страната ни поне от 1923 година. Къде са били тогавашните концентрационни лагери?

Печалната слава за създаването на модерните концентрационни лагери даже не принадлежи на нацистите на Хитлерова Германия. Те се появяват в историята по време на англо-бурските войни от началото на ХХ век и с тях е свързано името на младия тогава английски офицер Уинстън Чърчил. Оттогава насетне лагери за принудително въдворяване и временно задържане на групи от хора по най-различни признаци се е прилагало от много държави, включително и САЩ, където хиляди американци от японски произход бяха изпращани в концентрационни лагери след началото на военните действия между САЩ и Япония в 1942.

Разбира се, че най-известните лагери са тези от времето на немската окупация на Европа. Открит въпрос е дали те бледнеят по мащаби, жестокости и брой на жертви на болшевишките лагери, както и на тези в България и другите комунистически страни.

Казаното няма за цел да омаловажи страданията на жертвите в нито един от концентрационните лагери през изминалия век, независимо от страната, която е прилагала това средство, или от характера на преследваните. Целта е по-скоро да се постави въпросът в перспектива и оттам да се анализира явлението фашизъм в България поне от гледната точка на изброените характеристики в книгата на Желев.

По нито един от показателите за тоталитарна държава няма доказателства за съществуването им в България. Това не опитва дори Желев, теоретикът на фашизма. Тогава? Заключението се оставя на читателя.

Един от важните проблеми при описанието на същността на национализма от 30те години е да се намери мястото му в българската история от този период, както и да се изтъкне неговото значение в контекста на европейската история. В тази връзка възникват и странични, но не маловажни въпроси. Точно такъв е и въпросът за фашизма.

Традиционно се е твърдяло, и още се твърди – главно от марксистки-комунистически-болшевишки историци, но и не само от тях – че младежките движения от 30те и 40те години са фашистки, или поне носят достатъчно фашистки елементи в себе си, за да се оправдаят приписани им фашистки черти. Проблемът не е без значение, понеже – между другото – приемането apriori  на фашистки елементи в идеологиите и дейността на РНБ, СБНЛ и БМСОП служи като оправдание на теорията за съществуването на фашизъм в България.

„Трите кита“ върху които почиват твърденията за наличието на фашизъм в България включват изрично младежките националистически организации и всички други партии и организации, в които марксистките изследователи желаят да открият фашистки черти, правителствата на Александър Цанков от 1923 година, заедно с това на Андрей Ляпчев, заменило го след 1925 година, както и тълкуването на режимите след 1935 година като монархо-фашистки.

Заедно с недоказаното обвинение срещу Короната като носител на фашизма, в България се е изковал чудноватият термин „монархофашизъм“, който се бе наложил като служебното и регламентирано название на режима от 1935 до 1944. Защо тази необоснована теза се повтаря и сега – през 2004 година – или не е научно оборена, е неизвестно. Сам по себе си това е феномен заслужаващ внимание.

Понятието фашизъм обаче, по никакъв начин не се прилага за деветнадесетомайските съзаклятници от 1934 година (които единствено могат да бъдат вместени, макар и неудобно в ложето на фашизма), може би защото техните водачи и вдъхновители бяха съветски агенти. Парадоксалното е, че точно тези няколко месеци управление на Кимон Георгиев и Дамян Велчев – от 19 май 1934 до есента на 1935 биха могли при добро желание да бъдат наричани „фашистки“. Макар че и при това управление липсва ключовият елемент “финансов капитал”. Това е, разбира се, друга интересна тема, която заслужава отделно проучване.

За целите на настоящото изследване трябва да се остави настрана проблемът за определянето на същността на монархическото управление на Цар Борис ІІІ след 1935 година, макар че няколко думи няма да бъдат в тежест. Самият термин „монархофашизъм“ е оксиморон, противоречие в терминологията, нещо както „суха вода“, или „дървено желязо“. Веднага трябва да се отбележи, че никой сериозен изследовател досега – никъде в света, с изключение на България и СССР – не се е опитвал да употреби този термин за обозначаване на някоя местна разновидност на фашизма.

Единствено в България марксистката историография – на която се робува досега – се е решила да въведе в употреба това противоречие, за да обозначи един режим и едно управление, за което е било предварително решено, че е вредно, злокачествено, противонародно и … по презумпция – фашистко.
Може да се отбележи още, че в сериозните научни изследвания посветени на фашизма и неговите европейски разновидности, България липсва като страна, в която се намират фашистки черти, или управление, макар че понякога се говори за приликите между военновременните режими в Италия и България във връзка с отношението им към еврейството.

Монархическият институт по определение, същност и насоченост не може да бъде партиен, класов, идеологичен, или доктринерски. Монархът въобще, а още по-малко българският монарх, не може да бъде отъждествяван с института на „водач“, който е един от най-важните постулати на т.н. фашистки системи. Наследяването – по конституция, или по принцип – отхвърля веднага самата мисъл за „водач“. Друг е въпросът, че повече или по-малко сполучливи опити за унаследяване на авторитарно издигнали се лидери на държави са били правени, и продължават да се извършват (Северна Корея, Сирия, даже демократична Индия). Нито един от тях не е бил определян като фашистки.

Съществуващата в България Търновска конституция, макар нарушавана, не напълно спазвана, или даже понякога суспендирана преди 1934 година, не престава да е в сила – фактически и формално – и след преврата от 19 май. Забраняването на партиите, което бе извършено от ръководителите на 19майския преврат и продължи и след падането им от власт, само по себе си не беше антиконституционно, нито пък ipso facto, или поради това създаде даже авторитарно управление, тъй като самите партии не бяха регламентирани от Конституцията. В нея името партия даже не се споменава.

Царят не възстанови легалното съществуване на партиите след изчерпването на инерцията на превратаджиите от 1934 и през 1936 вече беше поел повече или по-малко управлението в свои ръце, но той всъщност възстанови, или продължи принципите на управление залегнали в Конституцията. Дали това му действие бе правилно, целесъобразно или желателно от критиците му, остава  въпрос на мнение и преценка, но то в никакъв случай не е несъобразено с конституционните принципи. Факт е, че не бе регистрирано почти никакво недоволство от страна на народа, който до голяма степен посрещна промените, ако не възторжено, поне без съпротива.
По мнението на специалисти периодът на безпартийните управления в България – между 1936 и 1941 – съвпада с небивалия преди това стопански възход на държавата, забавен след това от войната и накрая прекъснат с преврата през септември 1944.

Партиите по това време бяха омръзнали на всички, те се смятаха демодирани поради новите веяния духащи от Изток и от Запад и дискредитацията на либерално-парламентарната система беше толкова силна, че единствените радетели за нейното възвръщане бяха шепата котерийни политици пряко засегнати от преградата издигната пред техните себични интереси, както и  комунистите, които както обикновено се стараеха да ловят риба в каквато и да е мътна вода. Тяхната „привързаност“ към парламентаризма, либерализма и конституционализма не закъсня да се прояви само няколко години по-късно. С пълното им разрушаване!

Това, което се случи след 1934 и особено след падането от власт на оригиналните превратаджии беше прогласяването и укрепването на една чиста и неподправена мажоритарна система за избор на Народно събрание, която впрочем остава като идеал до наши дни. Страната бе разделена на 240 избирателни окръга, във всеки от който се избираше по един депутат напълно съобразно повеленията на Конституцията и съгласно установената практика от 1879 година до 1934, с тази разлика, че се въведе изискването – непротиворечащо на Конституцията – кандидатите за народни избраници да се кандидатират и избират индивидуално, а не като избраници номинирани от съответната политическа партия.

Никой не пречеше, нито би могъл да попречи тогава на гражданското общество и неговите представители да застанат зад един или друг кандидат и това беше фактически практиката при определянето на избора на народа. Отново е въпрос на преценка дали системата, която бе въведена след 1934 бе по-малко изрядна с оглед на ефект и резултати отколкото съществуващата преди нея. Можем да я сравним и с тромавата, неподходяща и неефективна система на съвремието. Не е за чудене, че между другото и тя създава апатия и разочарование.

При липсата на ясно обозначен, върховен „водач“ по примера на Хитлер, но не и този на Мусолини, пада един от важните аргументи в полза на „фашисткият“ характер на българското управление след 1934. Мусолини, разбира се, е първият и единствен фашист в света, който установи фашистки режим с помощта на партия, която се наричаше фашистка. Той самият предупреждаваше навремето, че създадената от него фашистка система не е за износ, че тя е типично пригодена за Италия и никога не се стараеше да изгражда, или да подпомага подобни движения другаде в Европа, или по света, освен когато беше в интерес на Италия.
Заинтересоваността на Мусолини и на италианската държава от революционни, или не, движения в някои съседни страни се вършеше не от идеологически подбуди, а заради интересите на италианската държава.

Мусолини – както и Хитлер впрочем – не основа фашистки интернационал, нито възнамеряваше да наложи фашистки режими в други страни. Практиката в Абисиния и Албания, две страни изпаднали под италианско влияние до 1940, го показва много ясно. Мусолини също, поне формално, ако не и фактически, делеше властта с Виктор-Емануил, италианският крал. Влиянието и мощта на последния не ще да е била незначителна, щом той бе в основата на свалянето на Дуче от власт през септември 1943, за което пък Мусолини му се отплати, декларирайки интересната и до голяма степен неосъществена (истинска фашистка?) „Република Сало“. Тя бе фактически идея и рожба на Фарингети, помощник на Мусолини и един от оригиналните фашисти от 1919. Републиката просъществува само няколко месеци след  като Хитлер чрез Отто Скорцени сполучи да спаси и изведе Мусолини от плен през есента на 1943. Неосъществен експеримент и от интерес главно за учени-изследователи.

Наличието на местна, българска национал-социалистическа партия (тази на д-р Христо Кунчев), на Съюза на българските фашисти на Крум Митаков и други фашистки или нацистки подобия, не доказва наличието на фашизъм в България повече, отколкото съществуването на 12 комунистически партии в момента доказва съществуването на комунизъм в страната.
Известно е, а изследователите лесно могат да се уверят в истинността на това твърдение, че  влиянието на д-р Кунчев и на Митаков по онова време е било далеч по-незначително от това на сегашните комунистически партии, една от които е представена и в българския парламент!
Нека напомним, че така наречените фашистки партии и организации в България от 1920те и от 1930те години спокойно, ако не и много  щастливо, съжителствуваха в българския политически живот с многобройните комунистически групи, партии и организации по същото време, без този факт пък да ни дава възможност да говорим за съществуването на комунизъм в България през тези години.

Остава, разбира се, проблемът за фашисткото влияние в идеологията на българския национализъм от 1923 година, от създаването на Кубрат и Родна Защита до забраната на националистическите организации след 9.ІХ.1944. Там изглежда, че марксистките идеолози, исторически фалшификатори и демагози са стъпили на по-здрава основа, като се има предвид че вече 15та година след „падането на комунизма“ от 1989 тази удобна метафора още господства в историческата книжнина, да не говорим за популярността й всред българските политици, анализатори и голямото мнозинство от интелектуалците ни.

Размиването на проблема започва с неясното, ненаучно и абсолютно произволно избрано название на едно доста разностранно явление, което се среща в политическия живот на Европа през 1920те и 1930те години, та чак до разгрома на силите на Остта през 1945. Що е фашизъм, например, и дали въобще съществува една ясно определена, стройна и  научна преценка и определение на този термин? Може би установените исторически факти ще ни помогнат.

Оригиналният фашизъм възниква в Италия на Мусолини с похода му към Рим с който овладява държавната власт през 1922 година и продължава до свалянето му през 1943. Чертите на неговото управление са известни и те са описани в историческата книжнина. По тях няма спор. Това е едно авторитарно управление със силна лична власт,  водачът – „Дуче“ – управлява с помощта на една партия наречена фашистка, нейните последователи се наричат фашисти, проповядва се идеология, която подчертава върховенството на държавата пред индивида, липсват съперничещи политически партии и в този смисъл някои от личните свободи на италианците са ограничени, но не премахнати.

Пътуване от и за страната например не е ограничавано. Културният и научният живот не подлежат на цензура (позната ни от времето на комунизма например) и въпреки липсата на конкурентни политически партии, преследването поради политически различия е слабо и доста ограничено главно около първите години след идването на Мусолини на власт. Не съществуват расовите теории познати от Германия на Хитлер, и – изненада! – липсва преследването на евреите познато от Германия на Хитлер!
От един фашистки режим! Поне до прокламирането на кратковременната република Сало през есента на 1943. Не са познати концлагери, газови камери, крематориуми а-ла Аушвитц, масови преследвания по какъвто и да е признак, незначителни са процесите или присъдите по политически престъпления.

Изглежда, че усилията на Мусолини и неговите фашисти са били главно насочени към издигането на Италия като европейски и световен фактор, нейното стопанско развитие и борба за достойно място на Италия под слънцето. Не е отбелязана никаква значителна съпротива от страна на италианския народ срещу фашисткия режим, освен в последната година. За жалост не това се нарича „фашизъм“ и не с такива черти се обрисуват обикновено „фашистките“ режими в марксическата литература, а оттам и в масовото съзнание на хората.

Популярната представа за фашизма е изградена върху чертите на режима въведен в Германия от времето на Хитлер и неговата национал-социалистическа партия съществувал от 1933 до 1945. Но Хитлер не е фашист, той е национал социалист, нацист!

Като оставим настрана въпросът доколко тези черти са представени акуратно, или даже исторически достоверно, достатъчно е да се подчертае, и то много решително, че е дошло наистина времето, когато трябва веднъж завинаги да се развенчае митът за „фашизмът“ като едно сборно понятие, в което се включват такива противоречиви, или дори противоположни един на друг режими като тези в Италия, Германия, Испания, Португалия, Аржентина, Румъния, Унгария, Полша, Гърция, Югославия и други.

Към тях нашите доморасли марксистки професори с охота добавят и режимът съществувал в България между 1935 и 1944. По-оригиналните и изобретателни от тях отиват дори дванадесет години назад и обявяват за фашистки режима на Сговора, начело с професор Александър Цанков, заместил управлението на Стамболийски и БЗНС през юни 1923!

Но какъв фашист е той в 1923 година? Тогава това понятие тепърва започва да си проправя път (Мусолини го е въвел едва преди година). По своите виждания и намерения Цанков се родее не с Хитлер и Мусолини, а главно с фигури като генерал Пилсудски от Полша, регента Хорти в Унгария, маршал Манерхайм от Финландия. Той даже и с много условности не може да се сравнява със Салазар в Португалия, или с Франческо Франко в Испания, понеже за Цанков стремежът към лична власт, която характеризира последните двама, не съществува.
Той управлява от името на Сговора и не проявява никакъв стремеж да разруши конституционния ред на страната, да замести съществуващите порядки или да внесе революционни преобразувания по примера на Мусолини. Сговорът в неговото ново превъплъщение пада от власт в резултат на демократични избори и Цанков заедно с него.

Управлението на професор Александър Цанков бе първият успешен опит в Европа за отстояване целостта на националната държава против анархията на интернационализма и комунизма. Цанков показа на Европа, че войнстващият и революционен комунизъм може да бъде победен. По този начин вместо да бъде инспириран от Хитлер (който не идва на власт до 1933 година), както твърдяха комунизираните ни историци, може би Цанков е повлиял на Хитлер при справянето му с германската комунистическа заплаха.

Все пак Цанков има един голям грях и точно той го квалифицира като „фашист“. Това е неговият антикомунизъм. Макар и със социалистическа закваска, професорът в края на краищата съзира опасностите за националната държава от страна на комунистическата партия, вече заложена в служба на интересите на чужда държава. За противниците на антикомунизма обаче, това е достатъчно доказателство за принадлежност към фашизма. Не стига и това, че нито самият Цанков, а още по-малко водената от него партия, целят да унищожат комунизма като явление, или комунистите като опоненти. Даже събитията от април 1925 година, когато комунистическата партия поема курс на безогледен тероризъм, не изменят това му схващане. Може би и поради това той не успява да изиграе ролята на един Франко например, който разгромява окончателно и безусловно испанския комунизъм, може би за вечни времена.

Същата уловка уеднаквяваща антикомунизма с фашизма се прилага и към младежките движения от 30те години на ХХ век. Не се ли допуска това и сега, след толкова години? Необходимо ли е действително да бъдеш фашист, за да ненавиждаш комунизма? Но тъй като организациите на българската младеж, за които става дума бяха идеологически противници на комунизма и не криеха схващанията, мненията и идеологията си, върху тях се изсипаха първо хули, ругатни и обвинения във фашизъм, а след преврата от 1944те понесоха и целия тормоз, преследване и терор, предприеман от техните довчерашни опоненти против тези, които имаха единствената вина, че не приеха и не можеха да приемат никога комунизма, идеологията му и неговата практика.

Създал се е много отдавна и засега изглежда непоклатим главният критерий, по който учени и лаици еднакво неправилно търсят и намират фашизъм. По оста на антикомунизма се решаваше – и продължава да се решава и сега – въпроса за фашизма. Това мислене и практиката, която се създаде, произтича от заинтересовани и разнообразни среди, включващи комунисти и други левичари (но и много други), които съзнателно и умишлено плашат обществото с призрака на фашизма.
От дълги години се насажда неприязън и страх от  главния неприятел и враг на свободата и демокрацията и умело се предизвикват предразсъдъците свързани с фашизма всеки път когато някой, или някои бъдат набедени за фашисти или нацисти. Тази тактика постепенно се възприе от всички, които имат интерес от използването й, но – за учудване – проникна и всред учения свят.

С течение на времето матрицата се допълни и запълни. В нея вече влизат странични явления като например авторитаризъм, тоталитаризъм, антисемитизъм, тайни общества (на свой ред набеждавани от противниците им в социализъм, комунизъм и други грехове), антилиберализъм и какви ли не още произволно избрани категории за мразене. При комунистите и други заинтересовани сили и фактори, това е обяснимо, но за учените? При тях играят роля няколко главни фактора.

Първият виновник е интелектуалната леност и присъщата склонност на някои учени, главно тези които се занимават с хуманитарни науки, да търсят удобни модели за разсъждение, които да покриват колкото се може по-разнообразни събития по еднакъв начин, с други думи любимият и на аматьора-изследовател стремеж към опростяване на нещата. Тази тенденция нерядко води към марксизма. Тя е една доста стройна, ясна и лека за заучаване идеология. Методите за прилагането на марксизма в обществените науки – основани на историческият материализъм – също са лесни и достъпни. Не ще и дума, че тези забележки се отнасят само за тези учени, които не са такива в истинския смисъл на думата. Те обаче дават насоката в теоретизирането по въпросите на фашизма.

Втората причина е склонността на учени с по-малък интелектуален багаж, но с амбиции за бърза и лесна кариера в академичния свят,  да не се делят от стадото, да не бъдат нелепо или безпричинно “противоречиви”. Колко по-лесно е да изповядваш и да учиш това на което са те учили, отколкото да ревизираш, да се замисляш върху нещата с които се занимаваш. Подобно занимание – ревизионизмът – не само е неприятно, понякога то не е и безопасно. Рискува се остракизма на колеги, ако не и явна неприязън и омраза. Част от учените-конформисти имат и свои собствени трески за дялане, някои от тях са комунисти, други – социалисти, марксисти, които вярват в своите догми, хора от различен произход, вяра или нагласа, които смятат за дълг търсенето, намирането и изобличаването на фашизма даже и където не съществува – просто като превантивна мярка (“никога вече”) – и т.н.

Всред учения свят съществуват, разбира се и мошеници. Както във всеки човешки отрасъл. Такива хора проституират с талантите си, с научните си звания, дипломи, професури и т.н. за лични облаги. “Такова беше времето” допреди ноември 1989 година в България и в останалия комунистически свят. Но така живуркаха и още живуркат второстепенни учени в свободния свят. Колко по-леко, лесно, приятно и полезно е да правиш кариерата си по отъпканите пътища на предишни колеги, отколкото да си навличаш неприятностите, съпътствуващи всяко съмнение, подозрение, или ревизия на вече възприето мнение, па дори когато те са продиктувани от научна лоялност, интегритет и елементарна човешка почтеност.

Необходима съставка в мисленето и аргументите на историографията царувала в България до 1989, а наложена и досега в университети и учебници, определяща България на Борис ІІІ като „фашистка“ е безусловното, безапелативно и вече едва ли не утвърдено схващане в историографията и популярната литература, определящо младежките националистически организации от 1930те години като „фашистки“. Но не е ли прието в науката становището, че  тежестта за доказване на тази, както впрочем и на всяка историческа теза лежи изключително върху нейните автори.

Нищо сериозно никога не е било предлагано в подкрепа на това твърдение и като че ли всеки следващ автор повтаря предидущите без при това да се направи що годе  – даже псевдонаучен – опит за извеждане на това твърдение от действителността.
Но причината за липсата на сериозна аргументация доказваща фашисткия характер на младежките организации не се изчерпва с предразсъдъците на авторите, нито с желанието за бърза научна кариера. Съществуват и обективни фактори. Липсват каквито и да са доказателства за фашистката същност на кое да е от значимите политически движения от 20те, 30те и 40те години.

Да не се забравя, че „фашист“ бе наричан Иван Михайлов и ВМРО, социалфашисти бяха широките социалисти и социалдемократите на Кръстю Пастухов, монархофашисти бяха такива разнородни и сложни фигури като Иван Багрянов, архитект Севов, Георги Кьосеиванов, Генерал Никола Жеков и цяла плеяда известни българи от този период. Да споменаваме ли абсурдите от периода след 1944 когато д-р Г.М.Димитров и Никола Петков, Коста Лулчев и Цвети Иванов, редакторът на социалдемократическия „Свободен Народ“ от 1945 до 1947, всички жертви на Народния съд, изселените, прокудените, питомците на Белене, Ловеч, Скравена и обитателите на комунистическите затвори чак до 1989 година бяха дружно дамгосвани и обявявани за фашисти.

За водач на българския фашизъм в 1988 беше обявен и Илия Минев, създателят на Независимото дружество за правата на човека. Художествен пример за лекотата,
с която терминът “фашист” се раздаваше наляво и надясно е филмът “Вчера” на режисьора Иван Андонов от 1987 година. Там една от героините, актрисата Доспевска се нахвърля върху друг герой, Найденов с думите “Ти си враг, бе!” и в следващия дъх го нарича “Ти си фашист”. Равенството враг = фашист е постигнато вътре в две секунди! Както и в живота. Повечето българи над 40 годишна възраст вероятно биха го потвърдили. Стефан Цанев в книгата си “Внимавайте с вятърните мелници” споменава, че той самият е бил наричан фашист (през 1997!) и – абсурдно, но истина – цитира някоя си г-жа Фотева, която в свое изказване нарекла Вера Мутафчиева “кучешки фашист”![vii]  В края на 2003 уводната позиция на най-многотиражния български вестник бе озаглавена “Бездарието е фашизъм”.[viii] Как да се коментира?

Така че е действително необходимо да се изтъкне – и тук не е лошо място да се подчертае – неподправената истина, че е невъзможно да се отъждестви младежкият устрем, националистическият патос, идеализмът на най-хубавата и най-добрата част от народа ни от този период – 1925-1944 – с фашизмът на Мусолини (оригиналният и истински фашизъм), или със спорното понятие „фашизъм“, този сложен, неясен и мъчно определяем термин, който се раздава с лека ръка и се приписва на необходимият или дежурен враг при нужда, и то напълно безотговорно.

Специално относно България – и с изключение на книжнината фабрикувана  в социалистическите страни, СССР и, разбира се у нас – не е известно да съществува в световната историческа литература обосновано твърдение за фашисткия характер на държавата ни. Нека споменем още веднъж, че наличието на известни – характерни, или не, значителни, или маловажни черти в идеологията, или дейността на организациите, които са предмет на настоящето изследване, в никакъв случай не може и не трябва да ги превръщат във „фашистки“, или „нацистки“, тъй като всяко научно обяснение трябва непременно да вземе предвид явлението в неговата съвкупност и да изведе цялото от неговите съставки по научен начин, спазвайки научна методология. Необходимо е също така да се отсее временното, маловажното и несъщественото, от това което дава облика на една организация, нейните членове и тяхната дейност.

При това и специално в случая със СБНЛ, който от началото на своето съществуване се е придържал към една демократична форма на управление на своите структури, и видно от постоянните противоречия, дрязги и крамоли, които са характеризирали живота на организацията чак до преврата на 9 септември 1944, не е било възможно да се създаде, освен за много кратки периоди от време, едно постоянно тяло със своя монолитно оформена идеология и насоки.
В СБНЛ водачът е бил избиран демократично от редовно избрани делегати на годишни конференции, или конгреси. През повечето време даже е имало повече от един водач. Този проблем е съпътствувал живота на Съюза от началото до края на съществуването му и е бил препятствие за неговото превръщане в едно действително масово обединение на българската младеж от 30те години.

Наличието пък – по устав и практика – на институцията Върховен съд е служело като допълнителна преграда за изявяването на евентуални авторитарни, диктаторски, или тоталитарни наклонности от страна на ръководителите на СБНЛ – неговите водачи. В известни периоди от дейността на Съюза Върховният съд действително е упражнявал правата си да отстрани главният водач, когато намира уставни нарушения или за идейни прегрешения. Такава организация не може да бъде друга освен демократична в своята практика. Упреци във фашизъм, или диктаторски настроения или практика са повече от неуместни.

Дейността на БМСОП също показва нейният несъмнено демократичен характер. Ръководителите са били избирани отдолу-нагоре при пълна свобода на избор и разисквания, а за по-висши водачи (челници) са били избирани младежи с авторитет и признати от по-нискостоящите структури на организацията. Единствено в тайнствеността при подбирането на върховното ръководство на РНБ съзираме известни централистки черти или влияния, но ще бъде много трудно да се определи дали това се е дължало на недемократичността на самата организация, или на присвоена тайнственост, граничеща с мистика, която съпровожда създаването на ратническата организация чак до саморазтурянето ѝ в дните след 9 септември 1944.

Разрастването на нейната популярност през годините 1940-1944 е още едно доказателство, че редовите членове не са имали нищо против единоначалието отгоре-надолу, което е било приемано като нормално за времето си. То е било даже необходимо за живота и укрепването на РНБ, понеже ръководителите и по-специално професор Кантарджиев, са били подлагани на почти непрекъснат тормоз и преследване от страна на официалните власти. Тези репресии присъстват също при дейността и на СБНЛ и на БМСОП, както и на други патриотични и родолюбиви организации през онова време.
Целта на властта е била, между другото, чрез натиск и преследвания да разчисти младежката сцена в полза на казионния БРАННИК.

Появяването на националистическите организации от 30те години има своето много специално място в нашата история. То е и последният пристъп на национализма в новата ни история, изглеждащ сега – през 2004 година и 60 години след разгрома му от комунистите след 1944 – безвъзвратно отслабен и като че ли осъден на забвение. Кой знае, може би той ще се възроди…Под ново знаме, с нови водачи, с модерна идеология и нови възгледи, съобразявайки се с промените в света и времето, глобализма и всички съвременни течения, които воюват агресивно и настъпателно против него.

           ПОСЛЕСЛОВ

СБНЛ, единствена от големите националистически организации от 30те години, продължи дейността си в страната за късо време и спорадично след 1944 и под друго име в емиграция. През 1990 се появи Българският демократически форум (БДФ), изграден от бивши легионери, а в 1993 бе възстановен и СБНЛ. Пет години по-късно се появи и друг СБНЛ, който още се опитва да се регистрира като политическа партия. Никоя друга партия или организация не разви дейност след преврата от 9 септември 1944 (с изключение на БЗНС, социалдемократите, звенари и радикали, присъдружни на комунистите в Отечествения фронт и демократи търпени като официална опозиция), макар че някои от главните им водачи успяха да се спасят от комунистическата кланица и избягаха на Запад.

Александър Цанков и Асен Кантарджиев най-после се разбраха по българските въпроси и създадоха задгранично правителство във Виена след преврата от 1944, но не пожелаха, не можаха, или не посмяха да продължат дейността си след края на Втората световна война. Може би обвиненията във фашизъм срещу тях и организациите им, които нямаше да закъснеят, ги спряха, може би са имали други съображения. Неудобствата от необходимостта да функционираш като български националист и бивш симпатизант на Германия в обкръжението на победителите през войната обаче, не спря Иван Дочев и приятелите му, които се организираха много рано. Още през декември 1947 в тогавашна Западна Германия бе създаден Българският Национален Фронт (БНФ), в който членуваха предимно легионери. Много и полезни данни за него излязоха в книгата на Eлена Стателова и Василка Танкова, “Прокудените”, Пловдив, 2002. Професор Спас Райкин, бивш секретар на БНФ и редактор на органа му “Борба”, засяга историята на БНФ в спомените си, специално в том 5, издаден в 2003.

Георги Дидов, кубратист и студентски водач от 30те години, се опита да възроди “Кубрат” в емиграция, но безуспешно. В 80те години той беше употребен като “цанковист” от братята хаджи Димитрови в Берн, Швейцария. За късо време те издаваха списанието “Огън и Жупел”, което беше обявило война на всички емигрантски групи и се самонаричаше “цанковистко”. Еднакво обвинявани като агенти на комунистическа София и като хитлеристи, братята са прекратили емиграционната си дейност. Дидов почина в 1987.    

ВМРО не престана да съществува, макар и не формално, след преврата от 1934, но дейността му бе крайно затруднена и ограничена в България и Македония. Името на организацията бе използвано и употребено преди войната и след присъединяването на Македония към България в 1941. Същото се случи и в годините между 1945 и 1989. След 1989 година в България и Македония изникнаха организации, които почнаха да се наричат ВМРО. Напълно естествено е, че двете организации не се признаваха взаимно и гледаха с подозрение една на друга.

ВМРО фактически не прекрати дейността си, а заглъхна с годините. Иван Михайлов след 1935 година живя в емиграция и никога повече не стъпи в Родината си, но доживя да види България свободна от комунизма, а Македония независима, макар и не такава каквато той би искал да бъде. За дълги години преди смъртта си в 1991 той управляваше МПО (Македонската Политическа Организация, след 1952 нарекла се Македонска Патриотична Организация) в САЩ, но и там влиянието му отслабваше постепенно. За него и неговото ВМРО важи с пълна сила максимата, че оцелелите и победилите пишат историята. Кой вече чува за Протогеров, или даже за членовете на Централния комитет на ВМРО след 1903?

Същото би трябвало да се отнася и за СБНЛ, но не е точно така. От трите главни легионерски течения в 1940: праволинейното и най-многобройното, водено от Илия Станев, наблягащо еднакво върху социалното и националното и ползващо се с поддръжката на повечето от основателите на Съюза, привържениците на Двореца, с водач Денчо Стефанов и крайните (“заклети”) легионери на Дочев, оцеляха дочевистите в емиграция и станевистите в България.

Единственият физически оцелял – и в този смисъл “победил” – легионерски водач е Иван Дочев, който въпреки своите преклонни 98 години не е престанал да се занимава или да се интересува от политика. Двамата генерали Луков и Жеков, които бяха водачите на СБНЛ през Втората световна война отдавна са в небитието. Първият беше убит в 1943, а Жеков почина в 1947, беден, забравен и отритнат, приютен по милостиня в къщата на цар Фердинанд в Кобург, Германия.

Големият предивоенен конкурент на Дочев, Илия Станев, се оказа меко казано непълноценен. Оправдаха се обвиненията на някои легионери, че Станев е бил комунистически агент. Не знаем само откога. Иронията обаче пожела точно неговите съмишленици и последователи да образуват политическа организация през 1990. Трудно може да се избегне съвпадението, че почти всички видни лица на БДФ (Българския Демократически Форум), който оцелелите легионери създадоха след падането на комунизма, са били създатели и ръководители на злокобната група “Х-11”, но и последователи на Станев.

Големият деец и основател на СБНЛ, Любен Костов почина в София в 1994, забравен от повечето легионери. Синът му, Васил, влезе във Великото народно събрание през 1990 година като подгласник от листите на СДС, но като земеделец. Сега лежи в затвора за убийство. Иван Дочев не обърна никакво внимание на Любен Костов при гостуванията си в България, нито го споменава след окончателното си преселване през декември 1996. Стари вражди от понижаването му от 1936-1938? Може би и други проблеми. Но Дочев постъпи по същия начин и с Илия Минев, един от малкото оживели “дочевисти” от 1940-те. И с Иван Лазаров, добър и последователен легионер, който не се страхуваше (срамуваше?) от миналото си и през 1990 основа Български Национален Съюз “Нова демокрация”, който приюти много бивши легионери. Минев почина през 2000 година, а Лазаров в 2003.

Илия Минев, който изнесе собственоръчно борбата против комунизма през последните две години преди падането му, беше еднакво отритнат от приятелите си легионери, както и от емигрантите на Дочев. По това време – 1991-1992 – Дочев помогна на БДФ на Васко Златаров да се разграничи от всякакви следи на легионерството отпреди 1944. Тогава паспортът и дипломата за чистота беше присъединяването – и приемането – в СДС, новосъздадена групировка, която за няколко години след 1989 си беше присвоила монополното право да раздава атестати за принадлежност към демокрацията. На 9 септември 1991, при поредното пристигане на Дочев в София, БДФ бе тихомълком приет в СДС. С това малкото останали срамежливи легионери се надяваха, че тяхното “фашистко” минало е забравено, или е поне дълбоко замразено. Напразни надежди. Все още и до днес БДФ и легионерите са наричани фашисти. А те не са и никога не са били. Откъде идват тяхното тяхното притеснение и срамът им? Условният рефлекс на Павлов?

[i] Ж. Ж е л е в, Фашизмът, София, 1990.

[ii] Предговорът на професор Пундев към книгата на Желев в изданието й от 1989 (преди преврата от 9 ноември същата година) е препечатан в книгата му: М. П у н д е в, България, Америка, Русия, София, 1996, стр. 301-302.

[iii] P. S. W a n d y c z, Fascism in Poland, Native Fascism, стр.92.

[iv] Всички цитати са от Ж е л е в, пос.съч., стр. 33-40.

[v] П а к  т а м, стр.36. Курсивът е мой, НГА.

[vi] Пак там. Курсивът е мой, НГА.

[vii] С. Ц а н е в, Внимавайте с вятърните мелници есета и притчи, София, 1999, стр.18, 45

[viii] Вж. Вестник “Труд”, бр.357/18958 от 29.ХІІ.2003.