На тримата, които си правеха сметка за моя сметка
Моята кръв ли ще ви превърне в орли?
Ще ви помогне ли да се възмогнете в общия полет
към Златната ябълка?
Цвъртящият плъх, който се родееше с Атила
ще се превърне ли в орел на историята?
Пъргавото зайче, което римуваше насила
ще се превърне ли в орел на поезията?
Кулашкото синче, което се учеше за поп
ще се превърне ли в орел на атеизма?
Къде е тя храната на полета ви?
На силата, на гордостта и на страстта ви?
Като няма кой, добре –
ето ме мене.
Аз съм неясен, висок, влюбен в истината
и изобщо подозрителен.
Впивайте клюнове в петите ми, орли.
Нищо.
Все ще намеря сили да се надигна
на лакти
за да ви проследя в небето, хукнали
подир орлите на Революцията.
Защо стиховете ми потрепват вечер
Кучето потръпва конвулсивно във съня си
и скимти срещу котака, който през деня
е нанесъл със стоманен нокът своята електрическа драскотина
страх,
изгасваща полека в някой
задрямал нервен център.
Като мускулът на мъртвата жаба,
като мъртво ехо в празната зала,
като последен лъч на звезда отдавна отминала,
съзнанието ми потулва под черепа
в нестройни стихове, отломъци от образи
и глъхнещи мисли
от отзвъняващите дни.
Денем,
когато вън се носят облаци, вятър и слънце,
когато ухаят розите и гълъбите гукат по мокрите покриви,
аз храносмилам въглехидрати,
люпя семки като ловко шимпанзе,
режа си ноктите,
дишам тютюнев дим
и слушам аргументите на своите колеги,
които спорят кой повръща по-малко, когато се напие.
Вечер,
когато стане студено и падне тъмното,
аз се свивам на кълбо, както съм се свивал в корема на мама
и сънувам
пролетта.
Толкова съм малък
с цялото си двуметрово телосложение.
Малък и сам.
Езерото
Няма другаде спокойствие като това.
Колко пъти ще се влюбвам във жена си –
тя навлиза бавно във водата
и кръжи навътре като птица.
А морето няма нищо свое
то краде цвета си от небето,
то краде от женската ѝ топлина
и остава дълги нанизи от въздух
подир нея.
И ги кара да заспят.
В такава вода
си като птица,
висиш в безцветнта прозрачност
между облаци и планини, и камъни от дъното,
а около тебе плуват врани,
кораби и летници,
кефали…
Тя е толкова щастлива, мойта птица –
майката на моите деца.
Ще се върне без да ме познава
изстудена като сладководна риба
и безкрайно ще мълчи на пясъка.
Чак сега те доразбрах, поете,
три милиарда крачещи исусовци
са заченати не във страстта на татко си,
а в безмълвната вселенска самота
на онзи сладка, мека ядка,
скрита във огъващата се навътре
вечно гладна,
вечно сита женска плът.
Аз съм влюбен като някога.
Няма другаде спокойствие като това
Слънцето е спряло на верандата ѝ но
тя е заровила глава в
романа си за царици ратнички
ръката ѝ държи
чаша с вносно вино и устните ѝ са се посветили
на цигарата
Слънцето е спряло на верандата ѝ но
тя не вдига глава устните
ѝ стават по-тънки гърдите ѝ
по-малки и слънцето
залязва уморено и кафявите петна на кожата ѝ
се разпростират като сенки
Не плачи сине слънцето ще спре
отново на верандата
прелестта на старостта ще избие
от мъртвата луковица на увисналата плът
Просто сме случайни минувачи през ливадата
с неотворения минзухар
Промяната
ще донесе нова хубост и нова обич
но просто ние няма да сме тук да видим
Бадемовите очи на сина ѝ както са вторачени знаят всичко
Като умре тя ще е мъртво мъртва
Гледа свитото ѝ треперещо тяло
и помни
как мъкнеше куфарите на летище Кенеди
ръцете ѝ треперещи под
тежестта на болни плюшени мечета
(трябваше някой да се грижи за тях не можеха да се
оставят в старата родина)
плочи с детски песни
книги с картинки
незаменими възглавнички
(за гнездото на децата ѝ в Америка)
Сега е изкривена смалена
не може да си държи главата
(ракът изяде един от прешлените на врата ѝ)
сладкия дъх на дрехите ѝ дълго ще виси на закачалката
в килера
след като си замине
„Този син на американски шпиони“ – както го наричаха
тамошните комунисти
„Този син на комунистически шпиони“ –
както го наричат местните идиоти
сърцето му още бие крила в болките на любовта
тринадесетгодишен е
никой няма да знае къде е гробът ѝ
никой няма да помни
Трябва да се държи
