Никола Буков (наричан Букчето) е български художник проектант, график, живописец, оформител. Роден е на 17 февруари 1931 г. в София. Завършва средно образование във Френския колеж в София през 1948 г. и през същата година е приет в Художествената академия в София, специалност „Илюстрация“ при проф. Илия Бешков. След завършването си през 1954 г. сътрудничи на различни издателства: „Български писател“, „Народна младеж“, „Народна просвета“ като илюстратор и оформител на книги. Оформя и илюстрира над 40 издания, сред които стихосбирки на Константин Павлов, Иван Пейчев, Иван Цанев и др. Участва в изложбите на илюстрацията и изкуството на книгата през 1968 и 1969 г. Художник основател е на вестник „Народна култура“, 1957 г. Сътрудничи на редица вестници и списания. Работи като художник на списание „Пламък“ (1959 – 1962 г.) и вестник „Литературен фронт“ (1972 – 1973).
Член е на СБХ от 1968 г. От тази година работи в областта на декоративно-монументалните изкуства – стъклопис, керамика, метал. Реализира около 200 монументални творби в цялата страна и чужбина. Повечето от тях са в техниката на архитектурния витраж (гладко, равно оцветено стъкло в конструкция от оловни шпросни).
Сред по-важните му монументални творби са:

През периода 1997 – 2004 г. реализира четири самостоятелни изложби в галерия „Арт 36“. Взема участие в множество общи художествени изложби. През 1977 г. получава ІІІ награда на конкурса „Голо тяло“. Награждаван е за графика, илюстрация и оформление на книгата. Удостоен е два пъти с наградата на СБХ на името на Илия Петров. През 1987 г. е преподавател в Художествената академия в София.
Никола Буков е баща на поетесата Данила Стоянова, писателката Яна Букова, музиканта Боян Буков и на художничката Рада Букова.

Умира на 29 септември 2004 г. в София.

 

Изразителността на прозрачното
Никола Буков създаваше витражи.
Той ще остане във времето като майстор; като първия български художник, посветил се концептуално на архитектурния витраж, като класическа разновидност на средновековната стъклопис.
В традиционната технология на гладко, равно оцветено стъкло в конструкция от оловни шпросни, с много разбиране на природата на материала и владеене на възможностите му (прозрачност, пречупване и разлагане на светлината, цвят), в продължение на три десетилетия той създава около 140 творби (ансамбли и отделни композиции). Този забележителен corpus vitrearum с площ от стотици квадратни метри в разноликите си варианти се обединява, банално казано, от личния стил. Художникът постигна своя образност, отдели своя територия между естетическите тежнения на времето, в което работи – далеч и от декоративистичната пищност, и от едноплановия плоскостен геометризъм. Искрящи, знаково прости или орнаментално ритмични, светлинните му композиции греят ясно, настройват хармонично. Усет или дисциплина изисква отстоянието от полюсите? Къде е равновесната точка между: „готически“ патос, страсти, опиянението на сетивата, пиршеството, към които зоват експресивните възможности на стъклото и от друга страна – аксонометричната естетика на ХХ век, блестящо изчислената комбинаторност, модулността, които тъй лесно прилягат на архитектурата (чиято съставка е стъклописът)?
Художествената форма у Никола Буков, така динамична и плътна, така жива и пространствена създава впечатлението, че е многократно уплътнявана и обогатявана. Всъщност, авторът я постигаше по свой, обратен ред: отсяваше, пречистваше, филтрираше, избистряше; сякаш в безконечна редукция на елементите и изразните средства до съществения – необходим и достатъчен – минимум. До кристала – багрена поанта в графичния ред на шпросните, до асиметричния диагонал, разсякъл мощно линеарния устрем, до ясния блик сред оттенъците на гризайла… Веднъж намерени и „заковани“, тия средоточия дават алгоритъма на цялата композиция, намират баланса и отключват цветовата гама.
Синхронни на интериора и сградата, съгласувани с формата на прозореца, витражите стилистично варират, без да правят възстановки. По-скоро обиграват отделни елементи, артистично обагрят „а ла…“ и поднасят „аромата“ на съответния стил, а не неговата имитация. Ритмичното повторение на орнаменталния рисунък от оловните спойки, успоредното противопоставяне на основните теми на светлината – прозрачност/интензивност на цвета, динамичното развитие – прокрадване, кулминация, затихване – на основния декоративен мотив (в минимална степен наподобителен, полуабстрактен) будят асоциации с мелодии, които дълго се помнят.
Правоъгълните прориси на съвременните архитектурни конструкции подтикват, предполагат геометричната стилизация, а обилието от стъкло в тях, обезсилва самостойната му изразителност като материал. Именно тук обаче, художникът намира най-характерните си решения, именно тук става неповторим в историята на българското изкуство и създава образци на геометричната абстракция. Те са емблематични за авторовата концепция: стремежът му към максимална изява на естествената, „неподправена“ изразителност на стъклото, кристала, метала. Съчетанията помежду им във форми са така архитектонични, че звучат просто, като природно дадени, или пък напомнят скъпоценност, извадена на слънце. Отделните композиции са математично чисти и завършени, но в протяжност, като пана на ансамбъла – разгръщат нова, монументална композиция, която внушава богато и разнообразно многогласно звучене. В него доминират строгите акорди и те закономерно, като в Бахова фуга, чрез реда и хармонията, проявяват цялата сила, „чистата музика“ на стъклописа – неизобразителна, в същото време съвършено изразителна със своята метрика и ритъм.
Никола Буков работи витражи от края на 60-те години на миналия век до първите на новия. Тогава, когато се искаше кураж и характер; тогава, когато витражът беше труден за практическо осъществяване монументален жанр, а не модно и доходно поприще. През ателието му в Герман са минали десетки последователи-ученици, за които стъклописът стана професия. Сега художниците от тая неформална школа разполагат с пищна палитра от материали по каталог; те получават множество, макар и дребни поръчки. Отмина етапът на щудиране и прилежно подражание, заливат ни несръчни щампи, набързо съешени мозайки, чийто вече далечен прототип някога е бил създаден с умение и въображение. Дано все пак някой, освен занаята, помни и нещо от принципите… Автор на множество ансамбли в официални държавни сгради: министерства, банки, мемориали, резиденции, партийни домове, той ни веднъж не вмести буквално, не апликира идеологически символ. Неотстъпчив беше и в частните обекти. Като цяло, компромисът бе под достойнството му.
Никола Буков бе свободен художник.
Свободен – двояко: и като личност, и като практика. Бе поел риска на зависимостта от поръчки. На щат, на ежемесечна плата, е бил два пъти, на млади години – като художник на вестник „Народна култура“ и на списание „Пламък“. (Има и друга, късна по време „служба“ – хоноруван доцент в Академията. Тя е съвсем кратка и е по-скоро поучителна, за това как безотказно се мобилизира посредствеността.) Като член на комисии в Съюза на художниците също получаваше хонорари, но останалото, всичко останало, бе според възлаганията.
Личната независимост, чарът, финесът, младежкият му дух създаваха притегателна аура. Търсехме общуване с него. Той лъхаше симпатия, така красноречиво запечатана в умалителния прякор „Букчето“, но и внушаваше дистанция – отнесен в себе си, някак над нещата, понякога – затворен. Достатъчно начетен, за да „си свериш часовника“. Можеше много да научиш, не само за интересния му занаят, а и от прочетеното, от преживяното от него. Носеше в себе си историята на предишните години, но не натрапваше монолози, не репетираше мемоари, а разказно предаваше фактурата на миналото. Букчето сякаш идваше от по-далеч, повдигаше по-тежки пластове на времето в сравнение с връстниците си.
Потеклото, възпитанието, пътят му не бяха типични за художническите среди. Столичанин, завършил френски колеж навремето, където усвоил не само езика, а и бил завинаги очарован от духа на тази цивилизация. Излязъл до голяма степен и по-зрял нравствено от своите връстници в други училища, тъй като е бил възпитаван от католически монаси. (Но пък и без следа от набожност.) Поел тогава символично глътка от l’air de la culture francaise, чак близо половин век след това наяве – за пръв и за последен път – вдъхва атмосферата на Париж.
Вроденият усет и влечението му към литературата навярно го подтикват към илюстраторската специалност в Академията, която завършва в 1954 г. при Илия Бешков. Силната, моделирала мнозина други, личност на професора не увлича в самобитната си философия студента, но култивира у него професионалната стриктност. Илюстрация и оформление на книги художникът работи активно докъм края на 60-те години; печели няколко награди. От средата на същото десетилетие, успоредно, започва своя плавен преход към монументалните видове като логично, постъпателно пробва различни материали: най-напред керамика, после стъклопластика (пластично стъкло и бетон), за да стигне до плоското (обикновено, оловно, кристално) стъкло във витража. Витражът, разбиран не като живопис на стъкло, не като уголемена картина, а като архитектурна връзка, като пространствен компонент. Витражът – вливането на екстериора (променливата светлина) вътре, в интериора, активната оптична конструкция на вътрешното пространство, а не само негова декорация.
Шейсетте години – годините на съзряване, избистряне на кредото – са бунтарски и романтични; революцията – социална, сексуална, естетическа – е лайтмотивът на времето и най-малко един новатор по природа може да остане безучастен. Споменавам това заради „Бамбука“, някогашното кафене до Народния театър, в чиято задимена атмосфера са били заченати достижения на българското слово и изкуство. Този „форум“ на представителите на всички бои от палитрата на интелигентското съсловие се превръща в своеобразна школа за художника. Творческият дух на „Бамбука“ – отдавна възпят в мемоарната литература – оставя ценностна диря. Някои познанства от тоя широк кръг прерастват в приятелства за цял живот, не ги прекъсва дори емиграция. Пак в унисон с времето, (бунтът взима разни форми), е бохемският стил. В „творческите“ среди пиенето е знак за артистична принадлежност, ритуал и норма на общуването. И сега, ветерани на две поколения, още служим, всеки според силите си, на това верую; и Букчето принасяше на тоя олтар почти до края си, доказвайки обаче, че не за всекиго е пагубна верността към водката.
Пиететът към прозрачния, безплътния, „незрим“ материал за художествена работа има и друго олицетворение в неговото наследство – акварелите. Издържани в същия, неразривен у автора естетически възглед за своеобразен „минимализъм“, те извеждат напред търсенето на безплътност, ефирност, „неръкотворност“ на образа. Но имат сюжет, изобразяват реален мотив, т.е. бележат другата фаза на махалото в творческия цикъл – обновителната. Всеки художник е като Антей – нуждае се от земното; връщайки се към зримата действителност, той се „зарежда“ с импулсите, които дава натурата, с енергия от нейните неизчерпаеми пластични внушения. Интериорите, голите тела, пейзажите на Никола Буков в акварелна техника са камерни. Свободата и недомлъвката, импровизацията лирично завоалират: намекват за загадките на плътта, без да разголват, разгръщат колоритната атмосфера, без да разказват. Жанрът на голите тела (в масло, акварел, акрил), обичан цял живот, оценяван (награда през 1976 г.), е класически интерпретиран. Рефлексите на голата кожа, закръглените обеми, меките извивки, материята на фона са подтик за безкрайното живописно дирене на тоналност, нюанси, вальори и т.н. Актовете ваят женственото, не крият желанието и чувствеността, но конкретното постигане, „познанието“ на жената не е цел. Позата категорично поставя това условие; било от джентълменство, било от мъжки опит, но: жената предварително е „затворена“ в енигма – голите тела обикновено са в гръб.
Пейзажите, при все опоетизацията на мотива, при все обобщеността си и визионерския метод, биват и по-реалистично конкретни, съответно – по-непосредствени емоционално и тогава са много убедителни като живописно преживяване. Като цяло, авторът търси секрета на синтетичния изказ, такъв, какъвто го виждаме в някои еталони на европейската живопис от първата половина на ХХ век. Пейзажите издават и една любовна страст на художника – синия цвят. Кобалт, ултрамарин, лазур, са опитвани, разливани, нюансирани, смесвани, рафинирани, наслагвани; „лабораторно“ изследвани откъм валенции години наред. (Би било отделна тема да гадаем причините за този афинитет към трудните студени хармонии – влияния, дан на времето от 60-те, други.) Последната синя серия, показвана в „Арт 36“, бе вдъхновена от Гърция, в чийто пейзаж синьото е изведено до символ.
Изконно аналитичен жанр на миналия век – колажите (нефигуративните, фактурните, „формалистичните“), са друга страст на художника. От студиен експеримент през ранния период те прерастват в дял от творчеството му, който съдържа образци – ефектни, фактурно богати композиции, поднесени обаче отново с присъщите финес и колоритна сдържаност. Въобще, изследването на материала за изобразяване/изразяване, неговата самостоятелност, силата му да гради прекрасни форми, както и зависимостта му от художническото проникновение – кога интуитивно, кога съзнателно – занимаваше автора цял живот. Никола Буков беше художник, който усърдно, егоистично бранеше от нападките на битието правото си да твори; бохем, интелигент; небрежен към бита, към вещите (изключая художествените материали и албуми), непостоянен с жените и обратно – верен до болка; артист, който не придоби, но и не пропиля имоти; баща, горд с талантливите си деца; разностранна личност – по-скоро целенасочена, отколкото драматично раздвоена, светъл човек… Човек от миналия век с всичките му надежди, вече пропилени, и човек с черти от бъдещето – с прозрения по-бързи и по-ясни… Звучи някак измислено. Само за този, който не го е познавал.Ирина Мутафчиева

„Култура“, бр. 40 – 41, 29 октомври 2004 г.

Изложба на Никола Буков в НХГ

По повод 75-годишнината от рождението на художника Никола Буков (1931-2004) в Националната художествена галерия беше открита изложба от малко познати негови произведения, която продължава от 19 октомври до 12 ноември.

Никола Буков е автор на витражите в Министерство на външните работи, в Столичната община, резиденция „Бояна“, Националната художествена галерия… Вероятно малко хора знаят, че Буков е завършил илюстрация при Илия Бешков, а след това e работил в областта на илюстрацията и оформлението на книгата. Той е сред основателите на вестник ‛Народна култура“ и е първият негов художник.

Тук публикуваме част от словото на Ирина Мутафчиева, произнесено при откриването на изложбата:

‛В тази есенна вечер ни събра и обич, и почит към едно мащабно художествено дело, съзиждано по цялото протежение от втората половина на щедрия към изкуството ХХ век; събра ни творческото наследие на стъклописеца, илюстратора, дизайнера (своего рода), монументалиста и живописеца Никола Буков. Повод дават петдесетината кавалетни работи, подредени в Националната художествена галерия. Главният устрем, основната линия, гръбнакът на това дело обаче – витражите, пръснати из страната и извън нея, ще останат незрими, както винаги – фрагментарни спомени и фотографски проекции, сведени до личната обща и смътна представа за тях – поотделно и в колосалната им/си цялост. Друг ранен етап – книжното оформление – и то ще остане извън полезрението, макар че би показало същностни черти от авторовия характер. Монументалните работи в керамика или метал – също…

Ще си припомним единствено кавалетното творчество – камерния свят на художника.

За тези от нас, които го познаваха, изложбата е бегло отражение и един единствен аспект от цялостната художествена фигура. А главната роля на Никола Буков в българския кулутурен живот беше и остава в независимата позиция, артистичната мяра, модерния светоглед; в самата личност – цялостна и неделима.

Художник, издигал културно гилдията, посветил се на трудно поприще, осъществил огромно художествено дело, за мнозина от нас той ще си остане и обаятелен човек, и силно магнетична личност.

Боя се обаче от балканската трактовка на максимата ‛За мъртвите или добро, или нищо“. Тази трактовка праволинейно е обезсилила жизнетворящи, истински, бликащи, диалектично-прекрасни духовни завещания, превръщайки ги посмъртно в спретнати хербарии, в снобски възгласи. И в поредните виртуални митове.

Дано, дано така не стане с Букчето…“

Ирина Мутафчиева

 Никола Буков
(1931 – 2004)Преди две лета, с последния си хонорар, обнови стъклената витрина на ателието си в Герман, да не духа, та да работи там по-дълго и през студените месеци. Не стана така, заболя. Рисуваше вкъщи, пак на студено; правеше маслени пейзажи, малко акварел и колажи. Събра се за изложба – прощалната – през февруари в галерия „Арт 36“. После, казват, бавно се е предавал на болестта. До края на септември, до кръглата луна, която издевава над земната природа и лее безцветната си светлина – равно, изтощително. Пълнолунието сякаш е пренапрегнало, натегнало докрай, строшило вече тънкостенния човешки съсъд. Животът се е излял.
Другата – слънчевата и живата – светлина обичаше художникът. Познаваше я. Познаваше нейната мощ, изменчивост и своенравие; ценеше мимолетните капризи и игри „на сенки“, възхищаваше се от обилието на спектъра, от внезапния проблясък и от мекия здрач; уважаваше законите й, влюбен бе в чудесната й сила. За него тя не бе просто ваятелски инструмент или проявител на багрите; себеотдайно, но дръзновено той се стремеше към нещо повече: търсеше съ-авторство с нея. Защото знаеше как да улавя в стъкло – студената й светлина утрин, пламтящата и тежката по пладне…
Предишна статияБудният разум и неговите чудовища

Свързани статииОще от автора