Новата стихосбирка на Виолета Воева „Криле за разпознаване” открива един жив поетичен свят, в които влизаш, за да усетиш чувствата отвътре – и тъгата, неизмерена все още, и красотата на живота –
в цветовете, звуците, шепотите между редовете, в болката, стиснала в шепата си риданието.
Виолета Воева тук търси друга образност, други форми в писането, въпреки разпознаваемия ѝ усет и респект към думата. Светлината преминава през всяка нейна страница – ту ярка, ту приглушена – с криле и на пръсти, за да се вижда резката, извивката, капката, удивлението от една въпросителна.
Книга, в която дори „осанката на самотата” е изваяна от фините движения на стиховете.
Иван Цанев
Къщата на нощта
Мракът удобно се намества в ъглите на къщата.
Хвърля мрежа от стари мириси.
И пантите на вратата почват да скрибуцат,
сякаш духове обитават въздуха.
Утайката по дъното на чашата остава неразгадана.
От последната ягода в купата изтичат капчици сладост.
И по стените й – абстракции ала Джаксън Полък.
Многозначително в прозореца се отразяват парчета небе.
Най-близката звезда се препъва в рамката на стъклото.
Внезапен вятър нахлува в картината на стената:
блъска морето, огъва водата.
И къщата става люлка за пораснали.
По източната стена се катери щурец
и след притихналите му нозе,
се чуват смътни звуци.
В котела
отдавна почива най-тъмното на времето.
Птицата със сините криле още по здрач отлетя.
В този час – на предела:
между ада и рая.
Вън и вътре
Изгледът – почти античен:
зидани от времето върби:
кариатиди, държащи свода.
А за капител – облак,
с пукнатини от северния вятър.
Отвътре:
върху покривка с макове на резени –
по-ярки и от кръв,
две чаши – догоре пълни със слънца.
И ние,
голи – до цвета на кожата,
татуираме с кармин сърца в сърцето.
От пръстите ни светлината капе.
Но мракът като влезе,
ще изравни релефа на написаното:
над и-то ударението.
Извивките на двете въпросителни.
И хлипането – преди да сложим точката.
Остава
прехапаната дума между зъбите.
И синонима ѝ.
В предверието на нощта
дори дъхът на въздуха е друг.
Поредната илюзия на тъмното –
унили цветове,
пропадащи към дъното.
Отново всичко се повтаря.
Макар и спуснал корените си дълбоко,
пейзажът се руши:
антична руина – метафора на миналите смърти.
И думите мълчат.
Прибрали зад гърба крилете си,
вторачено ни гледат –
със ириси от мрак, събиран дълго.
От писаните вече изречения.
Остави навън звука.
И затвори прозореца.
За да чувам как вдишва въздух думата,
преди да ми я кажеш.
Какво е здрачът:
шепоти
през цепките на шевовете му.
Снишени тонове на цветовете.
До пълна тишина.
Или
угасващи очаквания –
сумрак отвътре и отвън.
И затова
опипом, събирай късове.
А после
като кръпки ги заший по раните.
Когато станеш цял –
попитай пак какво е здрачът:
дали е краят на любовния следобед.
Срязан с ножа на нощта.
До кръв.
Копнеж
да целунеш устните на буквата.
И да поемеш въздуха й.
До петите.
Брeгът –
от пяна, хладни удари и пясък.
А в края:
оцеляла мида – самата самота,
затворена между небе и плаж.
И заливът почти го няма.
В далечината –
призрачни контури,
тънко и дебело очертани.
Когато приближат,
ще се сглобят –
чертица по чертица в силует:
с кобалтов облак за палто и с шал от вятър:
Пазителят на зимното море.
Звънне ли капка в листото –
вече звукът ѝ е смъртен.
Като сълзата:
самоубийствено пада,
но само когато
няма свидетели.
Виолета Воева
Криле за разпознаване
Издателство Фама1, С, 2026
