Диана Фъртунова е родена в София, но от години живее в Бургас. Завършила е бакалаварска степен по предучилищна педагогика в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и магистърска степен по логопедия в БСУ. Работила е във вестниците „Народна младеж“, „Пулс“, „Черноморски фар“ и „Десант“, на който е отговорен редактор. Дългогодишен редактор в издателство „Делфин прес“. Работи и като журналист в телевизия СКАТ.
Пише стихове още от ученическите си години. Носител е на множество литературни награди и отличия. Има десетки публикации в сборници и алманаси. Автор е на книгите: „Момчето, което не можеше да казва „р“, 2017 г., терапевтични приказки; „Читалището в Ясна поляна – благословен храм на паметта“, 2018 г., историческа хроника; „Благословени дни от календара“, 2022 г., стихосбирка.
Новата ѝ книга „Солено слънце“ съдържа 44 разказа в три цикъла – „Лайка на разсъмване“, „Пет диоптъра късогледство“ и „Кладенчова нощ“. Сюжетите отвеждат читателя в най-различни светове – в пространства наситени с мистика, с мирис на море, с вълнуваща природа. Редактор на сборника е Весела Люцканова. В предговора литературният критик Георги Н. Николов обобщава: „Солено слънце“ обединява в идеята за написването си загадката за човека като спомен, като съвременник и като пътник към утрешния ден“.
Невероятна история с фазани
Красиви птици са фазаните, особено мъжките. Като ги е създавал, Творецът доста се е забавлявал с палитрата. С какви ли не боички е изрисувал това красиво създание – червено, бакърено, тъмнозелено, пурпурно, златисто-охрено и различни нюанси на кафявото преливат в колорита и багрят птицата с умело съчетани краски. Да се диви и да не откъсва очите си от нея ни човек, ни животно, докато я съзерцава.
Доста по-пестелив е бил Създателят, когато е оцветявал женската. Върху тривиалния сивкаво-светлокафяв фон на перата е мацнал тук-там малко кафяво-черни петънца, колкото да не е без хич. Застанала до самеца, тя изглежда простовата. Като някоя невчесана лелка по пеньоар, на която кавалерът е издокаран в смокинг, папийонка и елегантен цилиндър на главата.
Преди три години Методи бе сбъднал мечтата си да ги има в двора си. Съселяните му се присмиваха, че вместо да гледа прасе, той свърта всякакви пернати, ей тъй – да им се радва.
Първо завъди гълъби и обикаляше по селскостопанските изложения из страната, за да си купува най-различни видове – гащати, качулати, бенкалии, преметачи, къдрави, фенерлии и т.н.
После примъкна отнякъде перлени и бели токачки. В село такава птица никой не бе виждал, с изключение на местния ветеринар Манол, който му беше комшия. В началото всички съседи се изредиха да ги съзерцават с интерес, после взеха да мърморят, че много шум вдигали, та да ги маха. Но Методи ги напъждаше да си гледат работата и продължи да се радва на екзотичните птици.
Отнякъде донесе и пъдпъдъци. След това се сдоби и с цяло стадо глухонеми патици. Даже направи в тяхна чест и малко езерце, че да има къде да се плацикат. Те поне бяха мълчаливи, та компенсираха с тишина тенекиеното стържене на токачките. И накрая успя да се снабди и с двойка фазани. След дълги уговорки и сърцераздирателни молби негов приятел от ловната дружинка в съседното село му достави една двойка – мъжки и женски.
Методи задели специално дворче за тях – на най-видно място сред хвърката му менажерия. Хранеше ги с най-хубавото зърно, което получаваше като рента от нивите си. Направи им навес, чистеше им клетката и с часове се любуваше на красивия мъжкар.
Рано всяка пролет фазанката снасяше по 5-6 сиво-зеленикави яйца. Но не лягаше да ги мъти. Очевидно, в условията на цивилизацията бе изгубила инстинкта за продължаване на рода. Методи бе разочарован, че няма да отчува фазанско поколение и за утешение ритуално изпържваше яйцата, отделно от кокошите.
Тази пролет обаче женската не снесе яйца. „Явно вече е остаряла“ – помисли си с огорчение любителят птичар. Да беше взел два мъжки, че поне да му радват очите, пустосваше той наум.
Една заран, докато хранеше обитателите на пилчарника си, забеляза нещо да се червенее около окото на невзрачната фазанка. Притеснен да не се е наранила нещо, той се наведе над нея да я разгледа по-добре. Това, което установи, го шокира. Не беше кръв. Пера бяха – аленочервени. Но от къде накъде женската ще има такова оперение, зачуди се Методи. И като не му хрумна разумен отговор на този въпрос, махна с ръка и продължи да разнася дажбите на другите пернати животинки.
След два дена видя, че в края на опашката й е щръкнало нещо лъскаво и тъмнонозелено. В първия момент помисли, че се е закачило някое листо, откъснало се от олеандъра, който пищно цъфтеше в близост до волиерата на фазаните, и се втурна да го маха, защото знаеше, че растението е отровно. Дръпна го и тогава видя, че не е листо, а перо. „Ха сега, де – засили мисловните си процеси фазанолюбителят в търсене на обяснение. Само че пак нищо не му хрумна.
Но когато на следващия ден забеляза, че разноцветни пера са се появили и по други части на тялото на птицата, вече напълно се втрещи. „Не, това не е нормално! Какво става тук, дявол да го вземе?!“ – почеса се по оплешивяващото теме и тръгна да вика комшията Манол. Нали беше ветеринар, та трябваше да има идея какво се случва.
Намери го седнал на масата под асмалъка – на домашна ракия и шопска салата. Жена му пържеше картофи в лятната кухня и като видя, че идва съседът, притича да сложи и на него чашка и вилица за салатата.
– Има и биричка, ако искаш. Ей сега ще станат и картофките – любезно предложи тя.
– Не ща ни да пия, ни да ям. Ставай Маноле! Трябва да видиш какъв фокус прави фазанката. Идвай вкъщи веднага!
– Чакай, бе човек! Седни да пием първо по едно. Какви фокуси може да прави едно пиле. Ще видиш, че всичко е наред.
– Не е на ред ти казвам. Растат й шарени пера – в прав текст тръшна проблема на масата Методи.
– Ми тя си е шарена, бе приятел – засмя се съседът му.
– Шарена друг път. Говоря за червени пера, зелени, пембени – каквито искаш. И опашката й по-дълга става. Дяволска работа!
– Какви ги дрънкаш, комшу?! Ааа, туй трябва да се види – скокна ветеринарят и се запъти към съседния двор, без дори да чака стопанина му да го последва.
Методи едвам го настигна и двамата заедно влязоха във фазанарията. Женската изглеждаше твърде карикатурно с нацвъканите тук-там едри шарени пера, стърчащи от безличната й иначе сивкаво-бежова перушина. Все едно се готви за карнавал, но още не е довършила тоалета си.
– Гледай ти, гледай ти – мърмореше си Манол. – Ей, комшу, това само съм го чел в учебниците, но наяве никога не съм виждал. Ей, че късмет!
– Какъв късмет, бре, виж как се окепази хайванчето – тросна се домакинът.
– Аз съм късметлията, не разбираш ли. Това е много интересно и рядко случващо се явление. Не всеки ветеринар има шанс да го види с очите си. Тъй. Я кажи сега с какво храниш фазаните?
– Как с какво – с жито, ечемик, царевичка им давам…
– Леле, смятай с какви хормони е тъпкано това зърно! Случва се животни да сменят пола си. И това не става, както сега е модерно при хората – с операция или в най-добрия случай – с грим и импланти. На хормонална основа е. И откъде хормони, то ясно – от храната. Подсилват посевите с хормонални разтвори за по-добра реколта. Вече по тон пшеница вадят от декар. Как ще стане това иначе?! Едно време петстотин кила ако изкараш, ехеей, цяла сензация си беше! Да му се не види – изпсува Манол с погнуса.
– И сега какво да правя? – закахъри се Методи.
– Нищо не можеш да направиш. Трябва да се примириш, че ще имаш двама красавци. Все момчета. До дни няма да можеш да разпознаеш кой от тях е бил женски преди това. Ха честито джендъри! – пошегува се ветеринарят и го подкани: – Хайде, ела вкъщи да полеем туй чудо! Поводът си заслужава.
– Еййй, вярно се оказа това, дето казват старите хора: „Внимавай, какво си пожелаваш, че може и да го получиш“. Вярваш ли, съседе, колко съм си мечтал да имам два мъжки фазана. Гледай ти, гледай ти – сбъдна се! Давай да се почерпим, щом казваш.
– Така те искам – тупна го по гърба ветеринарният доктор и двамата ускориха крачка право към масата под асмата – с ракийката и шопската салата. А и пържените картофки тъкмо бяха извадени от тигана…
Живот в първа класа
Баба и дядо живееха до гарата в едно от селата покрай Искърското дефиле. Спомените за ваканциите, които прекарвах при тях, още миришат на траверси. И до днес, щом пътувам с влак, ритмичното потракване на колосѝте на вагонните талиги – звучно, досущ като „песента на колелетата“, задвижва машината на времето и ме отнася в детството.
В онези безкрайни ваканционни дни основната сцена, на която ние – самодейните артисти от махалата, разигравахме безгрижните спектакли на игрите си, бяха релсите на последния коловоз, където така и не спираше нито една влакова композиция. И това ни гарантираше свободно пространство за препускане на фантазиите по релсовия път.
Затова и до днес обичам влаковете. Наложи ли ми се да се придвижа до някъде, избирам да пътувам с тях. Купетата са изгубили някогашния си уют, както и аз изгубих детството си, но както е рекъл Хераклит, „Всичко тече, всичко се изменя“. Все пак миризмата на траверсите е вечна. Може би само в ума ми е така, защото сега ги правят от бетон, а не са дървени и импрегнирани с вонящото машинно масло като едно време. Но друг път ще разсъждавам върху това. Сега възнамерявам да се насладя да поредното си пътуване по родните жп магистрали.
Сама съм в купето. Кеф! Есен е – мрачно, дъжделиво. На кой му се пътува в такова време! Обаче на мен ми е хубаво. Още повече, че се провираме тъкмо из очарователния във всеки сезон любим Искърски пролом, където пейзажите се сменят през прозорците като в телевизионно предаване за пътешествия.
По някое време обаче екранът започва да се замъглява. Дъждът се засилва и от скоростта капките се стичат на вадички диагонално по стъклото, което деформира образа като в криво огледало.
Вече в края на дефилето вали проливно. Спираме в Мездра – не че може да се прочете надписът на гарата, но просто знам, че излезем ли от пролома, тя е на ред. Влакът не се бави много и отново потегля с пъшкане.
Не е направил и три крачки, когато вратата на купето неочаквано се отваря и в него пристъпва едър мъж – целият прогизнал от водата. Без да се смущава, че е мокър, свойски се разполага срещу мен. Видът му леко ме смущава – дълги сплъстени прошарени коси, брадясало лице, вехти и тук-там прокъсани дрехи, от които дъха миризма на непрана от дълго време тъкан. Влагата допълнително подчертава тези неприятни нотки, но аз възпитано се правя на разсеяна.
Въпреки окаяния си вид, човекът е бледолик и очевидно не е от ромския етнос. Досега само цигани съм виждала да изглеждат така немарливо. А този човек определено има изразени европеидни черти. Въпреки това присъствието му в първа класа ми се струва нелепо. Но той ни най-малко не изглежда смутен. Мята до себе си оръфан сак, от който се процеждат водни струйки, и вперва поглед към размазания екран на прозореца.
„Е, като мине кондукторът, ще го премести в друг вагон“ – успокоявам се аз. Убедена съм, че несретникът просто не е обърнал внимание, че се качва в първа класа. Това често се случва – кой ти обръща внимание какво е обозначението върху вагона.
Без да се интересува какви са пътниците й, композицията невъзмутимо се клатушка по железните коловози. Със странния ми съкупеец мълчаливо споделяме милите родни картинки, които се редят на прозоречния екран. Бързо свиквам с уханието, което се носи от него и усмърдява тясното пространство между нас, и все така търпеливо продължавам да очаквам кондуктора. А той не закъснява да се появи на сцената с рязко отваряне на вратата, след което бодро изпълнява главната си роля в пътуващия спектакъл „Билети за проверка, моля“.
Спътникът ми с библейско спокойствие измъква като факир от безформено подобие на джоб, скътано в почти невидима гънка на вехтата му мокра куртка, намачкана хартия с жълтеникав цвят. Билетопроверителят я разлиства и му я връща с пожелание за приятен път.
Изумлението ми очевидно се изписва изразително върху лицето ми и след като отново оставаме сами в купето, мъжът отговаря на въпроса ми, без да съм го задала:
– Стар железничар съм. Това ми остана от дългите години служба – един доживотен билет за безплатно пътуване по влаковете.
Кимвам. И аз съм дъщеря на железничар и ползвах такива билети, докато учех. Баща ми и след пенсионирането си продължи да пътува по БДЖ с легитимацията си, без да плаща и стотинка.
– До къде пътувате? – вече със съпричастност питам аз.
– Може би до последната гара. А оттам ще видя кой влак ще хвана. Зависи накъде ще има – отвръща мъжът твърде неопределено.
– Все пак имате някаква крайна цел – продължавам да настоявам аз с нездраво любопитство.
– Всъщност нямам.
– Как така? – недоумявам.
– Ами така. Израснах в сиропиталище и докато работех, живеех в железничарско общежитие. Когато се пенсионирах, останах без покрив над главата си. Така и не се задомих – коя жена ще вземе безимотен мъж?! За железницата бях венчан. И до гроб с нея ще живея – по влаковете. Те са моят дом. Пътуващи безплатни квартири. Качвам се на някой влак, стигам до някъде, после взимам друг – без значение в коя посока. Все съм на железни колела…
Мъжът млъква и се вглежда в замъгления прозорец. През него вече нищо не се вижда и той отново прекъсва мълчанието в купето.
– Обиколил съм България на шир и на длъж, но ще ми повярвате ли, че не ми омръзва да пътувам и да се наслаждавам на гледките, край които минава влакът. Много жалко, че днес времето е лошо и пътуването ще е скучно.
Съгласявам се с него и му предлагам един от вестниците, които купих в София. Чака ни доста път до крайната гара, закъдето съм тръгнала. За моя спътник тя ще е поредната спирка в безкрая, където ще смени подвижната си квартира с друга. Един живот в първа класа!
Струва ми се, че започвам да му завиждам.
