Публикация на Игор Марковски във фейсбук
ДИМИТЪР ТАЛЕВ , „Погибел“, книга III на трилогията „Самуил, цар български“.
През 2014г. младото Издателско студио „Ния” представи своя първи проект – историческия роман „Самуил, цар български” с неиздаван дотогава епилог, писан от Талев преди повече от половин век. Студиото е създадено в Пловдив и се ръководи от Ирина Димитрова – филолог, Свилена Колева – юрист и Мария Тодорова – филолог. Книгата се отпечатва във връзка с 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил, която се отбеляза през 2014 година.
Предговори към трилогията са написали:
Владимир Талев, син на писателя Димитър Талев, който разказва спомени от периода, докато книгата се пише от неговия баща.
Владимир Зарев, който също споделя интригуващи спомени за великия български писател.
Климент Талев, внук на Димитър Талев, пише предговор към третата книга.
В колекционерското издание са запазени остарели езикови форми като: чувствувам, Скопйе, приветствувам, както и характерните за Талевото слово „близу” вместо „близо”, „стълп”, „заяк” и др., за да може текстът да бъде максимално приближен до ръкописа на Талев. Със същата идея са върнати думи, описания, изречения, които са липсвали досега в изданията на романа, но са част от архива на писателя. Идеята за това приближаване до ръкописа е провокирана от естествената необходимост да се предостави на читателя възможността за досег с автентичната Талева визия за книгата.
В трилогията могат да се открият още: факсимилета от ръкописа на Димитър Талев, портрет на Цар Самуил, рисуван специално за изданието, както и скица на Самуиловата крепост в Охрид преди реставрацията.
Екипът споделя още:
„Бутиковото издание на романа „Самуил, цар български” излиза с 11 страници непубликуван досега ЕПИЛОГ, който Димитър Талев пише към книгата си преди повече от половин век. Тези последни страници, в които писателят разкрива съдбата на наследниците на Самуила и събитията в България след неговата трагична смърт, са непознати до този момент за българския читател.“
В предговора към третата книга, Климент Талев, внук на писателя Димитър Талев, пише:
„В края на 1957г. Димитър Талев завършва първата книга от новата си трилогия – „Самуил, цар български“. Тя влиза под печат в издателство „Народна култура“ на 24 март 1958г. , но под скромното заглавие „Самуил“. Моят баща Братислав Талев ми е разказвал как, когато тази книга излиза, дядо гневно допълва върху титулката на първия попаднал в ръцете му екземпляр – „Цар български“.
Не закъсняват и негативните рецензии на литературните критици
……
За своя роман Димитър Талев споделя:
„Аз използувах почти всички факти, които са установени в историческата наука. Исках моят роман да има познавателно значение, да бъде щит на историческата правда и съкрушително оръжие срещу някои лъжеисторици в Скопие, които се опитват да фалшифицират историята.““
Обърнете внимание на шрифта в заглавието върху корицата на това издание – Самуил е написано с печатни букви, а допълнението (цар български) е написано с почерка на ДИМИТЪР ТАЛЕВ!
ПРОЧЕТЕТЕ:
„През нощта срещу четвъртия ден на месец Листопад над Преспа валя непрекъснато. Съмна се при облачно небе и все току преваляваше ситен дъжд. Едва към пладне задуха силен западен вятър, разпокъса ниско надвесените облаци и ги понесе на изток. Между тях се показа ясна, дълбока небесна синева, блесна и слънцето, ала през тая нощ всичко по земята се бе променило. Напоени от влага, планините наоколо бяха потъмнели, шумата по дървесата беше окапала и бяха щръкнали към небето голи гранки.
Камбаните и клепалата на църквите току-що бяха били за вечерня, когато се дигна тревога низ целия царски град. Една и съща дума се повтаряше от всички страни:
— Идат! Идат…
Никой не питаше кои идат, защото всички чакаха тях — слепите войници. Стече се народ към малкия пристан на брега на острова и войниците сега бяха може би повече, отколкото мирните люде. Зададе се откъм двореца и цар Самуил, а някой би казал, че това бе сянката му, облечена в неговите воински доспехи, препасана с неговия меч. Така бе пожелал да се облече и препаше той за тая среща, но се виждаше колко тежко беше желязото за неговото изтощено тяло. Потъмнялото му лице се губеше под сенника на бойния му шлем и изглеждаше още по-тъмно поради снежнобелите коси. Светеха под сенника само очите му и в тях беше сякаш цялата сила, която още крепеше неговото тяло, та и железата на гърдите и на рамената му.
На две стъпки след него вървеше Иван-Владислав, следван от челника на всички вътрешни крепости войводата Богдан, от болярина Самоход, някогашен кавхан на Самуила, от неколцина още по-стари боляри, които живееха в Преспа, от хилядника
Георги Кичава — челник на неголемия полк, който се бе събрал напоследък около стария цар. Като стъпи на горното стъпало на пристана, Самуил се спря за миг и втренчи поглед към отсрещния бряг, където се чернееше вече голямо множество люде, а голяма върволица се виждаше и нататък, по провлака между двете езера. Царят политна едва-едва напред, та Владислав и войводата Богдан мигом пристъпиха да го прихванат, но той рязко помръдна с лакти да ги отблъсне и заслиза неочаквано живо по следващите няколко стъпала. Бързо, нетърпеливо влезе в чуна, който беше прилепен там.
Чунът се отдели от брега и се плъзна по водата, последваха го и други два чуна, но Самуил като че ли нищо не забелязваше. Той не откъсваше втренчения си, някак уплашен поглед от насрещния бряг и нетърпеливо стискаше гладкия ръб на чуна, както се бе уловил там с малката си, изсъхнала още повече ръка. Той не дочака чунът му да се доближи до брега, стана от седалката и така стоя, докато стъпи на каменните стъпала там. Слепите войници се бяха струпали на брега с хиляди и продължаваха да прииждат по пътя откъм Обител. Неколцина стражи пазеха ред, но още повече пазеха да не изпопадат слепите във водата. Те се блъскаха и натискаха не само поради преголямата си възбуда сега, когато чуха, че сам царят слиза при тях, но още и поради слепотата си — въртяха се и се обръщаха, търсеха откъде да погледнат, като че ли можеха да видят нещо. И приказваха, викаха, плачеха като уплашени, безпомощни деца: — Иде ли царят? Спря ли вече на брега? Чакайте да го видя! Искам да го видя! О, царю, царю, виж какво стана с нас! Ето ние при тебе, виж ни, а ние не можем да те видим…
Голям шум и викот се надигаше наоколо, надалеко го разнасяше студеният есенен вятър, който духаше откъм езерото. Викаха и стражите, викаха и еднооките водачи, но се дочуваше сякаш един вик, едно общо стенание и като че ли цялата тая хилядна тълпа стенеше с един общ глас, с едни и същи думи:
— О, царю, татко ти наш, помогни ни, при тебе сме дошли…
Царят се изкачи по няколко стъпала и се спря на малкото свободно място, което бе останало там. На два разтега от него бяха слепите, напираха от всички страни наоколо, той ги виждаше как се мъчеха да стигнат по-близу, да го докоснат, виждаше слепите им очи, които го търсеха в своята черна тъмнина, искаха да го зърнат, виждаше грозните рани в очните им дупки, напрегнатите им лица, страшни бяха те без очи и като че ли без всякаква светлина по тях. Самуил дигна глава, погледна по-нататък — те бяха много и всички в една мъка, един и същ глас, един и същ вик отправяха към него:
— Царю, помогни ни…
Те се бутаха, клатеха, въртяха глави, търсеха него. Те бяха гладни, дрипави, студеният вятър пронизваше разголените им, посинели, почернели, мършави меса. Войнишкото им облекло висеше на дрипи и късове — разтеглени ризници, откачени железни раменници, наколенници, килнати шлемове, доколкото мнозина още носеха върху себе си такива части от желязното войнишко облекло, а сега стояха по тях като на присмех и те приличаха на жалки войнишки подобия, на смешно преправени войници. И тия страшни дупки вместо очи, тия гноясали рани, следите от кървави сълзи по лицата им… Това бяха неговите войници, ето на какво приличаше сега войската му. При него бяха дошли войниците му, него бяха дошли да потърсят. Те бяха вървели след него по всички краища на царството и вън, по ромейска земя. Никъде не бяха го изоставили тия проклети мърморковци. Заедно бяха гладували и жадували, заедно бяха проливали кръв и бяха мрели в битки и по пътищата. Не бяха го изоставили те като неговите велможи, като роднините му. А техният дял винаги е бивал най-горък. Ето и сега. Очите си бяха дали, светлината си. И пак при него бяха дошли, него да потърсят, а как ще им помогне той, техният цар, накъде ще ги поведе отново? Ето докъде ги бе довел той…
Той ги гледаше с широко разтворени очи, дигнал високо глава да ги види още по-добре, да ги види всичките, до най-последния между тях, най-нещастния между тях. И дълго стоя мълчалив и неподвижен, само вятърът подухваше дългите му бели коси. Сетне колената му започнаха негли сами да се присвиват, той се приведе и двете му колена отеднаж тупнаха върху влажния пясък. Поклони се царят ниско, на колена пред ослепените войници, и промълви най-добрите думи, които можеше да им каже:
— Деца мои, синове мои… Войници мои добри, войници мои храбри, народе мой…
Не каза нищо повече. Нямаше повече и по-ясни думи за неговата мъка.
Пристъпи племенникът му Владислав, също и войводата Богдан, челникът на новия полк Георги Кичава, да му помогнат да стане, но той пак ги отстрани. През тълпата на слепите премина някакъв бърз шепот, някой високо изохка, после те всички замлъкнаха като по даден знак. Старият цар Самуил стоеше на колена пред тях…
Той се изправи сам. Ала изеднаж цял потрепера и се полюшна, княз Владислав едвам успя да го задържи да не падне върху пясъка.
Царят се съвзе от припадъка в леглото си. Той видя най-напред Ирина Радомирова, седеше тя на столче до главата му. Там беше и Радой. Царят видя и него. Той понечи да се изправи, ала нямаше сили нито да се помръдне. Погледна слугата си:
— Подигни ме.
Ирина бързо се наведе към него:
— Но, татко… полежи… Ти си още много слаб.
Царят виждаше това и сам. В стаята тихо трептеше и се полюшваше светлината на няколко свещи; на дървения под лежеше сянката на Радой, пълни бяха с мрак и ъглите наоколо. Самуил не усещаше никаква телесна болка, но не можеше да помръдне сякаш и пръстите си от голяма немощ. Той изви едва-едва очи към снаха си и промълви:
— Кажи да се погрижат за тях. Да ги нахранят. Да ги пооблекат. Да ги приберат някъде.
— Да, татко. Нахраниха ги, превозиха мнозина и тук, на острова, по войнишките помещения. А ти, татко? Боли ли те нещо? Искаш ли нещо?
— Душата ме боли. Душата. Няма ли някаква вест от Радомира?
— Още няма никаква вест.
После Самуил дълго мълча. Макар да изпадна в такава слабост, мислите му бяха ясни. Той мислеше за ослепените — колко ли бяха те? Хиляди. Всичките му войници, които Василий бе успял да плени в Клидионската теснина и в последния бой към Струмица. Той ги жалеше и чувстваше пред тях някаква голяма вина. Сега бе оживял както никога и страхът му за царството. С тия слепи войската бе разбита. Колко войници още бяха останали в Струмица? Нужно беше много време, докато се събере нова войска. Ще почака ли Василий? Само преди няколко дена Самуил беше по-силен, по-смел, с добри надежди. Но сега ето не може ни да се помръдне в леглото си от слабост. Сега той мислеше за смъртта си и за своя син, който трябва да остане на негово място! „Ах сине мой… Да беше жив поне Рун. Яков Рун. Оставям ти разбито царство, разбита войска.“
Сянката на Радой се размърда по пода; той разбра мислите на своя господар и не можа да се сдържи:
— Ти сега мисли за себе си, го-господарю, и по-скоро да оздравееш. Остави сега всичко друго, войската и…
Самуил помълча, сетне тихо рече:
— Какво е цар без войска? Без царство. Без народ. Нищо! — Той потърси слугата с очи и продължи някак строго, като че ли искаше да му припомни неговото място на слуга: — Иди да ми повикаш епископа.
— Хъ… — изръмжа Радой. — Той е тук. Чака да го повикаш. Да не подушат те болен човек.
— Върви.
Слугата повлече нозе към вратата, в стаята останаха царят и Ирина сами.
— Кажи, щерко, да изпратят люде при Радомира, ако могат да стигнат до него.
Ирина не му каза, че сама бе изпратила вече люде при мъжа си, за да не се досети царят, че бе помислила за смъртта му, а отговори:
— Добре, татко.
— Кажи на Владислава… да се погрижи за всичко, докато дойде Радомир.
Ирина Радомирова пристисна устни, да спре думите, които изеднаж дойдоха на езика й. Не, не беше време и сега да разкрие истинския образ на Ароновия син. И каква полза, що можеше да стори сега старият цар? И тя пак отговори:
— Добре, татко.
Ирина премълча и това, че бе наредила да сложат стражи пред царските покои, които не пущаха никого при царя без негово и нейно също желание и повеля. Тя се боеше тъкмо от Владислава, да не би да ускори някак смъртта на чичо си, преди да пристигне Радомир в Преспа. Тя не мислеше и да се отдалечава от леглото на царя, но когато в стаята влязоха епископ Емилиян и старият
слуга, той пак обърна поглед към снаха си:
— Остави ни сами, щерко.
Ирина Радомирова излезе, но не отиде по-далеко от съседната стая.
— Седни срещу мене, твое преосвещенство — рече Самуил. — Да мога да те виждам. Това е може би последната ни среща.
— Това знае само Бог, царю — отвърна епископ Емилиян, преди да седне на стола, който приближи към него Радой.
— Тъкмо ти ми си нужен сега, божи наместнико — продължи царят. — Ето и слугата ми нека чуе нашия разговор. Той ми е бил винаги като жива съвест.
Епископът седеше срещу него с наведени очи, със сложени в скута ръце и сякаш се боеше да се настани по-добре на стола. Той попита:
— Желаеш ли причастие, царю? — И продължи: — То е нужно, когато човек е на кръстопът и не знае дали ще отиде, или ще се върне. Пречиства душата като жив огън.
— Не те повиках за обреди и тайнства. Зад тях може да се крие и лъжлива вяра. Мене ми е нужна божията милост, ако можеш да ми я дадеш. Но ти бъди строг съдия, за да знам кое ми прощаваш и кое не ми прощаваш.
— Той ли ще те ооосъди тебе… — чу се грубият глас на царския слуга.
Самуил нищо не му отговори; той чувстваше и знаеше, че Радой прикриваше с грубостта си своята скръб по него. На слугата отговори епископът:
— Ще съдя това, което ще чуя, според словото Божие, както е писано по книгите.
— Книгите… Да не би Господ да ги е написал! Писали са ги грешни люде.
— Мълчи, Радое — каза тихо Самуил и като помълча един дълъг миг, обърна очи към епископа, въздъхна издълбоко: — Пролях аз много кръв. Убих и брата си. Мъчи ме мисъл и за тия слепи люде вън… Това е, което искам да спомена в тоя мой час. Епископът на Преспа почака още някое време и като видя, че царят няма да каже нищо повече, заговори на свой ред:
— Виждам аз, царю, че в сърцето ти е останала боязън от Бога. Има един изход, който е оставила великата божия милост за нас, грешните люде: разкаянието. Който се разкае от сърце за грешните си дела, ще получи опрощение.
— Како в църква… — чу се откъм насрещния ъгъл на стаята сърдитото ръмжене на Радоя.
Епископът едва сега погледна царя и попита:
— Ти готов ли си да се разкаеш, царю?
Срещу погледа му живо припламна погледът на Самуила:
— Всичко върших за царството и за людете му. Друго няма да кажа дори и пред лицето на Бога. Царството и людете му. Това слагам в другото блюдо на везните.
Епископът мълча дълго. Не каза нищо повече и царят. Мълчеше в ъгъла и слугата. Най-сетне епископ Емилиян стана, поклони се доземи пред одъра на царя и тихо си излезе. В стаята влезе пак Ирина Радомирова.
Царят живя още два дни. И не се усети вече нито за един миг по-силен, а изпадаше в някакъв все по-дълбок унес. Попита още няколко пъти за сина си Радомира; тая мисъл не угасваше в ума му, а и тя беше не толкова за сина, колкото за царството и за новия цар, който трябваше да го замести. Спомена той, към края на втория ден, и за по-младия свой син, незаконородения. Пошепна на Ирина да се приведе към него и продължи все тъй тихо:
— За Давида искам да ти кажа… Обичайте го вие с Радомира. Братя са те. А той е още невръстен и…
Самуил въздъхна и не се доизказа. Не спомена името на Биляна, както бе дошло и сега в паметта му като някаква далечна светлина.
— Да, татко — отвърна Ирина Радомирова. — Той е наш брат.
През тия два дни тя не пусна никого при царя. Които идваха да питат за болния цар, тя ги държеше долу, в широкото преддверие на двореца. Там държеше тя и Владислава, Ароновия син. Ирина отговаряше:
— Царят спи. Царят току-що заспа.
Самуил и наистина беше в постоянен унес.
Привечер на втория ден той изеднаж отвори някак по детски учудени, а може би уплашени очи. Цветните стъкла на прозорците бяха започнали да тъмнеят, но в стаята беше още доста светло. Царят прошепна бързо:
— Защо не палиш още светлина, Радое? Тъмно е вече…
— Ще запаля — отговори слугата и гласът му трепереше.
После пак се чу шепотът на царя:
— Вода… Дай ми малко вода…
Радой остави светилника и побърза да донесе чаша с вода. Ирина я взе, приподигна с другата си ръка главата на Самуила, поднесе чашата към устните му. Той отпи една глъгка — чу се как шумно преглътна. В следващия миг Ирина усети как се отпусна върху ръката й главата на царя.
Старият цар бе издъхнал.
Ирина Радомирова сложи главата му на възглавницата, подаде чашата на Радоя. Тя притисна с пръсти двете мъртви очи, после се изправи пред леглото на царя и се прекръсти. А слугата като че ли нищо не забелязваше. Той сложи с някакво преголямо усърдие чашата на мястото й, върна се при леглото на господаря си, сякаш да чуе нова негова заповед, но после отеднаж рухна върху неподвижните му нозе. Ирина погледна слугата и видя как подскачаха от плач старите му мършави рамена.
По цветните стъкла на прозорците гаснеше вече и шестият ден на месец Листопад от годината 1014-та.“
