„Принц“ е вторият роман н на писателя Валентин Меламед. Авторът е много сладкодумен разказвач, честен и откровен биограф на времената, които е преживял, на събитията, които описва, защото не е само техен свидетел, но и пряк участник в тях. Това обяснява предпочитанията му към реални, а не измислени сюжети, към истински житейски случки и откровени любовни истории.
„Принц“ е безпределно искрено, безхитростно, художествено четиво,
достъпно за широк кръг читатели, които харесват автори с ироничен и
самоироничен стил на изложение. Както в романа „Бригада“, и тук
В.
Меламед редува саркастични сцени от социалистическото ни минало с
разтърсващи със своя драматизъм ситуации от днешната действителност.
Писателският чар на този автор се дължи и на умението му да ни отвежда
отвъд пределите на отделните факти, в тяхната взаимосвързаност и
неизбежност. За успеха на този „Принц“ има определено значение и кинематографичният език на повествованието, в което невидимата камера на „оператора“ не просто ни показва, а ни въвлича в разказа.
Р. Л.

I

Сутрин е. След банята запалвам и първата цигара за деня. Задоволяването на никотиновата липса ми помага да се взема в ръце. Както всеки ден и днес трябва да изляза най-късно в седем без петнайсет, за да се явя на петми-
нутката, с която започва работният ден. Нощта съм прекарал сам. Ставам и се залепвам за прозореца. В понеделник кварталът се събужда рано. През нощта е валял сняг, всичко наоколо е побеляло. Съседи замитат и поливат с топла вода замръзналите стъкла на колите си. Пред някои от входовете съзнателни граждани почистват тротоарите. Шосето сивее сред белоснежната премяна на квартала. Автобуси разпръсват сняг, примесен с кал и всякаква мръсотия. Вятърът е прогонил мъглата и на фона на снежната покривка блоковете се очертават светли и изчистени, и както вече споменах, еднакви.
Минавам през хола абсолютно безшумно. Действията ми са автоматични. Пие ми се кафе, но нямам. Асансьорът днес работи и слизам с две позакръглени усмихнати ком
шийки. „Добро утро!“ – със звънлив, пеещ глас отговаря на поздрава ми едната от тях. На входа си пожелаваме приятен ден. Много се надявам тази сутрин да пътувам с „кола“. Почиствам предното и задното стъкло на запорожеца. Студено е, но ако возилото запали, отоплението му работи добре и за няколко минути вътре става горещо.
Дори трябва да отварям прозореца, защото температурата трудно се регулира с бутоните по таблото. Завъртвам ключа с обичайната доза страх. Моторът забръмчава след две-три прищраквания и с дръпнат смукач се понасяме към Дървенишкото шосе. Е, този ден започва добре, както си пожелахме с комшийките. На всичкото отгоре днес нямам дежурство и като всеки уважаващ себе си човек ще работя в болницата само до обед. Денят започва с упражнение на студенти. Към тях се отнасям с особено внимание, защото студентите са пораснали и им е ясно, че светът, който ги заобикаля, е суров, негостоприемен и не поднася подаръци. През останалото време до обед минавам визитация, изписвам, приемам, пре-глеждам. Часовете минават живо, с пълна пара. Някои дни влизам и в операции. Хуманитарната ни дейност е придружена с много мелодрами, отчаяния, радости и надежди на пациентките и споделянето на тези преживявания с тях разнообразява работния ден. От известно време преследвам повече или по-малко амбициозни цели. А за осъществяването им се изискват усилия в допълнение на ежедневните задължения. При всяка възможност се опитвам да работя по дисертацията, с която съм се захванал.
В два часа на обед напускам болницата, качвам се в запорожката и тя отново запалва след две-три покашляния. Този ден наистина може да се нарече добър. Нямам желание да се скитам по улиците. Свободното време до довечера ще прекарам в центъра на града, в апартамента на майка ми и баща ми. Спирам пред кооперацията на родителите, на улица „Княз Борис I“, в пряката между „Жданов“ и „Екзарх Йосиф“. Още една причина да откажат апартамента в „Младост“ е, че майка ми работи в предприятие, което се нарича „Електроимпекс“ и се намира през една улица от „Княз Борис I“. Може да ходи на работа и по пеньоар, но се облича прилично, защото в службата контактува с чужденци и им продава стоките, произведени в българските заводи.
След като влизам в апартамента на родителите, смятам, че е справедливо да спомена няколко думи за тях. Според мен двамата са твърде различни. Всъщност техният брачен модел едва ли може да бъде пример за подражание. Родителите ми почти нямат приятели, но не мисля, че самотата ги притеснява. Те прекарват живота си в уединение и не правят опити да го разчупят. Докато беше жив, дядо ми често хвалеше дъщеря си – моята майка. Казваше, че като ученичка в русенската гимназия била най-красивото момиче в класа, и вадеше стария албум с черно-бели снимки за потвърждение. Точен образ на майка ми днес е трудно да бъде описан с няколко думи. Тя е земна по природа и е особено трудолюбива. Но обича да налага мнението си и това е най-честият повод за препирните между нас. Моята любов към нея, както и омразата ми, са загадъчно преплетени. Понякога се караме така, че можем да се изядем. Но това сигурно се дължи на болезнената нужда, която изпитваме един от друг.
Баща ми на младини е бил висок левент с буйна коса и най-вероятно не е оставал незабелязан от девойките. Доказателство са снимки от Екс ан Прованс във Франция, където се е изправил с цял ръст, само по долни гащи на раменете на две млади момичета. Твърди, че били антифашистки, ятачки. Като гледам снимката, и на мен ми се иска да съм бил партизанин във Франция по онова време.
Днес баща ми живее единствено със спомените от миналото и няма особено участие в настоящето. Животът му сякаш е спрял след победата на Франко в Гражданската война в Испания, където е бил доброволец на страната на
републиканците, а във Франция партизанското движение приключва след победата над германците през Втората световна война. Той е човек със собствен вкус и не обича да следва стадото. Сигурно затова често сменя работните си места. Но винаги е началник – директор на цирка, главен редактор на списание, отговорник на модна централа и други шефски постове. Според мен той е неуспял творец. От време на време се появяват негови статии по вестниците. Има журналистическа карта и така можем да вечеряме в клуба на журналистите на „Граф Игнатиев“, където аз винаги изяждам по една истинска торта „Гараш“.
Брат ми присъства по-малко в спомените ми. Той е с цели десет години по-млад от мен. Навярно по тази причина в юношеството се срещахме само около масата с родителите. Сега сме пораснали и се виждаме по-често, но нямаме общи приятели. От време на време споделям с него мои преживявания от групите, с които свиря, с мацките или дори от службата, все неща, които не бих желал да разправям на родителите. И това в последно време повече ни сближава.
Следобед тази къща е пуста и студена. Нафтовата печка се пали само когато има хора. Но стаята на брат ми се отоплява с електрически радиатор, включвам го и заспивам.
Събуждам се по мръкнало. Вечерта съм поканен на гости при приятели, които живеят наблизо. Пие ми се кафе и съм гладен. В кухнята има италианска кафеварка. Пълня я с кафе и наливам вода. Намирам тенджера с месо и ориз. Слагам всичко на печката. Запалвам цигара и отварям широко прозореца.
В тази къща никой не пуши и не обичат цигарения дим. Баща ми отключва вратата. Хвърлям бързо фаса. Той влиза, поглежда ме със сините си очи и измърморва:
– Пак си пушил!
Сяда на канапето в хола, а аз се храня в кухнята. И майка ми се прибира, влиза и разказва за брат ми, с когото отскоро работят заедно в „Електроимпекс“. Много
схватлив бил, но трябвало да учи английски, защото не можело без чужд език на това място. Пием кафе. Тя ме потупва по рамото:
– Добре че си тук. Искам да напълниш нафтовата печка. Не мога да го помръдна този бидон.
Баща ми не се занимава с подобни дейности. Запалвам печката. Разливам тук-там и из къщата замирисва на нафта. Майка ми отваря прозореца.
– Абе докога този Живков ще ни учи на партийна дисциплина – баща ми захвърля полусмачкан вестник „Работническо дело“ на масата и затваря прозореца.
Майка ми едва овладява недоволното си изражение:
– По-тихо бе, и стените имат уши. Ще останеш ли на вечеря?– поглежда ме.
– Канен съм на гости, сигурно ще ме черпят.
– Не му се бъркай, той е вече голямо момче – обажда се баща ми и натиска копчето на телевизора.
– Хайде, принце! И не закъснявай! – поглежда ме майка ми полуусмихнато.
Купувам бутилка червено и звъня на врата, на която пише: „Доктор Грасиани – детски болести“. Този доктор е лекувал и мен, и всички деца из квартала, бил е най-верният съветник на майките в района между Халите и „Банишора“, дори и по-далеч. За съжаление, не е вече между живите. В неговия апартамент живее дъщеря му с мъжа си. С дъщеря му сме съученици от първи клас, а с мъжа є се познаваме съвсем случайно от казармата. Малък е светът. И двамата са умни и интелигентни, времето с тях минава бързо и приятно. Освен всичко ценят и качествените напитки и обичат да си пийват. Черпят ме с гроздова ракия, купена от „Бай Генчо“ на ъгъла на „Раковски“ и „Хан Крум“ – гаранция за качество!
– Какво ще се похвалиш?– пита ме домакинята.
– Нищо особено – отпивам и бодвам от туршията.
Тя е приготвила цяла тенджера с макарони. В къщата е топло, а на мен дори ми е горещо, сигурно е от преяждане. Докато се тъпча, те двамата спорят. Той е режисьор на документални филми. Тя няма нищо общо с филмовото изкуство, но чете отзиви и се смята за специалистка в бранша. В момента си изясняват същността на понятието „добър актьор“. Сещам се за нещо и решавам да сложа край на интелектуалния спор:
– Все искам да те попитам и забравям – прекъсвам усмихнато домакинята. – Караш ски, нали? От едно известно време си мисля, че много ми се ще и аз да се науча. Не познаваш ли някои от учителите, които работят на Витоша?
– Разбира се – поглежда ме тя сериозно. – Мога да є се обадя още сега. Живее през две къщи оттук и е ски учителка, работи на „Щастливеца“.
– Ако е удобно… аз… така де… много бих искал…
За момент ме обзема тревожно предчувствие, изпит вам неудобство. За какво всъщност є се обаждаме? Без да се познаваме, съвсем необяснимо дори за самия себе си просто ще я погледна и ще є кажа: „Хайде бе, другарке, да ме учиш да карам ски!“. Разбира се, че ще прозвучи тъпо.
Но днес ските са модна съставка във физическата активност на хората. И ако това момиче с това си изкарва прехраната, желанието ми не би трябвало да прозвучи чак нахално. Ще попитам къде може да се запиша, сигурно има курсове, училище… В крайна сметка вечерта не може да завършва лошо след такъв добър ден. Постепенно се успокоявам, за което ми помага и ракията на бай Генчо.
Скиорката обещава да дойде след половин час. На вратата се звъни и тя влиза – хубава брюнетка, елегантна, но лицето є е напрегнато. Има големи кадифени очи, премрежени от дълги клепачи. Светлокестенявата ѝ коса се спуска свободно върху червено яке, на гърба на което пише: „Ски учител“. Погледът є е нежнокафяв, въпреки че поведението є излъчва строгост. Подава ми ръка и казва тихо:
– Приятно ми е, Рени.
Сяда до радиатора. В планината било много студено. Поглежда ме и без никакво смущение ми изстрелва в лицето:
– Вие ли искате да карате ски?
Вдигам рамене и клатя глава мълчаливо. Тя не проявява признаци на дружелюбност.
– Имате ли ски, обувки, екип?
– Нямам, но мога да купя – казвам и я гледам смирено.
– Тези неща не се продават по магазините, търсят се
на втора ръка!
– Разбирам… Ако ми помогнете… аз съм готов…
– Един познат има нови ски – прекъсва ме. – Продава си старите. Те за вас може би ще са добри, но обувки не зная откъде може да се намерят. Кой номер носите?
– Четиридесет и три – въздъхвам.
Работата се оказва по-сложна. Искам да є кажа, че имам яке от чужбина, а с клин все ще сколасам някак, но предпочитам да си трая. Избледнява всякакво вдъхновение. Важни са фактите: ще карам ски без екип. Ха-ха-ха!
И тя веднага реагира, защото трябва да сложи ред в непознатото за мен начинание. Хрумва ми, че може би съм се изразил неправилно по отношение на ските. Може би е трябвало да подчертая колко съм запален, как познавам състезатели, които печелят, колко искам да приличам на тях, мисля и сънувам ските, а не между другото „ако може да се уча…“. Тя сигурно веднага открива, че не съм амбициозно мотивиран. Колкото и да не ми се ще да съм в групата на навлеците всъщност, точно там попадам.
Предлагат ѝ вино или ракия, но тя отказва категорично. Не є понасял алкохолът и се съгласява да изпие чаша кафе. Обясняват ѝ, че съм лекар гинеколог, и излагат с
всевъзможни приказки професионалните ми амбиции. Аз мълча и кимам от време на време, но тя дори не ме поглежда. Явно тези неща не я интересуват. Най-вероятно нищо няма да излезе от срещата и вече съжалявам, че сме я повикали. Но в един момент тя ме поглежда втренчено и проговаря:
– Запишете си моя телефон и ми дайте вашия. Трябва да ги видите тези ски.
– То аз… много не разбирам…
– Ако ги купите, вие ще ги карате! – отсича и става. – Кога за последен път сте били на ски?

Ха сега де… Поглеждам домакините, търся съдействие, но те мълчат. Не е лесно! Голата истина може да я отблъсне, а при всякакъв друг отговор ще бъда разобличен още на първия урок. Отправям є невинен поглед:
– Е, карал съм много отдавна и всичко съм забравил…
– То не се забравя! – отсича, извинява се, че е много уморена, пожелава лека нощ на всички и си тръгва.
Обръщам чашата с ракия. Разреждам алкохола в кръвта с една глътка минерална вода, благодаря на домакините и излизам. Качвам се в „колата“ и се прибирам в „Младост“ без произшествия.

Още от романа „Принц“ тук https://fakel.bg/%d0%be%d1%89%d0%b5-%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%bd-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%bd%d1%86/

Предишна статияМОМЧЕТО С ЧЕРНОТО КУЧЕ, нов разказ от Ангел КОЛЕВ
Следваща статияКонстантин Павлов:Всяко мое стихотворение е ехо от незаслужен шамар