Атанас Стойчев (1949-2026)
Из подготвянената за печат книга „Очи за обратно виждане“
Не мирясвам, докато не изкарам героя от кожата му. В началото той е задрямал лъв. Започвам безобидно да духам в ухото му, да роша козината му, да го настъпвам по крака. Докато стане, отърси се, прозее се, но това не е събуждане. Чакам го да изреве от яд, от болка, да ме потърси с обезумял поглед, готов да ме разкъса. И онзи блажен миг, когато ще препусне към мене, чупейки клони, оплитайки се в лиани, така, докато остане без дъх.
Можеш да разбереш, че героите ти са живи, само когато престанат да ти се подчиняват.
Разказът трябва да бъде като бенгалски огън – запалваш го и изгаря докрай. А романът – свещ, на която дълго и търпеливо трябва да пазиш пламъка.
Лошото е, че свещта често гасне, а бенгалският огън изобщо не се възпламенява.
Идва време, когато животът тече като от повреден кран.
След 70 години /ако ги доживееш/ животът увисва на врата ти и те повлича към дъното. Щото може и по-рано.
Писмо до една заблудена душа
Впрочем, те май всички са заблудени. Ама нейсе. Все едно, че пиша до непозната жена. А тази душица дори профил няма – каква е, що е, нищо не знаеш. Ама карай, пишеш.
Според мен, Душа, ти дори не мислиш, няма с какво, както казват за глупавите хора. Прости ми, ама като не даваш знак, човек може да си мисли какво ли не. Ти си безчувствена, неосъзната, без сетива. Всъщност, ти си едно нищо. Ни приемаш, ни предаваш.
Колко е хубаво нещо да свършиш, а ти нищо не можеш да направиш. Да кажем, да сготвиш вкусно ядене, да подредиш къщата, да изпереш, да простреш, да нацепиш дърва, да запалиш печката, да направиш вино, да поканиш гости… Нищо! Тъжна работа. Ако това е блаженството – да не правиш нищо, изобщо не ми се хвърчи нагоре, но кой ме пита.
Виж сега, това са мои фантазии. Ако можеш, яж, пий, щурей, люби, мрази, фукай се, хвърляй камъни, събирай ги, както е казано в Еклисиаста, но моят съвет е, макар да знам, че нямам право да поучавам: Душа, каквото и да правиш, прави го с мярка. И бъди жива, винаги жива!
Аз нямам вяра, нямам утеха, знам, че е трудно да се живее така, също знам, че трябва да посрещна смъртта, гледайки я право в очите, както съм гледал всеки човек през живота си. Има и изключения, разбира се.
Другите. Само някой път лъч пронизва съзнанието им, не болезнено, не и толкова радостно, просто спомен за теб, добър или лош, няма значение. Важното е, че си спомнят за тебе.
Подбор Росица Бърдарска
Още от същия автор https://fakel.bg/%d1%81%d0%b1%d0%be%d0%b3%d0%be%d0%bc-%d1%81%d0%ba%d1%8a%d0%bf%d0%be%d1%86%d0%b5%d0%bd%d0%b5%d0%bd-%d0%ba%d0%b0%d0%bc%d1%8a%d0%ba-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%ba%d0%b0%d0%b7-%d0%be%d1%82-%d0%b0%d1%82%d0%b0/
