Островът е тук, Утехата иде….

ОТКЪС ОТ НОВИЯ РОМАН НА ВАСИЛ ПЕКУНОВ

***

Иво използва минутата, докато лодката стигне брега, за да запомни завинаги картината отпред. Съзнаваше какво върши и бе благодарен на Господ, че го бе присетил да го свърши.

Далекогледът бе останал горе на палубата, но не му трябваше. Стигаха му верните му очи и паметта, на която разчиташе да запечата снимката и да му я показва, когато му е нужно. Двете мъжки фигури, едната донякъде грохнала, другата – още изправена и държелива; по средата островната фея, която с всеки изминат метър като че разбулваше още от тайните на красотата си, останала донякъде скрита отдалеч; палмите с голите стволове отзад, наведени над тясната пясъчна ивица, сякаш огромни жирафи с клонести глави искаха да си пийнат от тихоокеанската вода; храсталаците между тях; височината вляво: онова напречното корито вдясно, чийто край досами океана сега почти не се виждаше (както и нозете на невидимия великан); чистото синьо небе отгоре; слънчевите лъчи зад гърба му, галещи пяната на кротките вълнички; всичко, цялата снимка, целия спомен, цялата тази благословена магия.

Съобрази да се извърне за миг. Педро и Алекс на кърмата на лодката си шепнеха нещо, а отзад на яхтата Николо и Ерик, провесил далекогледа на шията си, наблюдаваха сцената с изопнати, красиви, сурови лица.

Магелановците ми те, мина му закачката през ума и веднага отлетя над тихоокеанския ефир, когато отново срещна очите на жената.

Първи скочи във водата до колене Педро, после Алекс, Иво последен. В този ред пристъпиха и към брега.

Учителят Бели прегърна Педро Санчес и бързо размени с него няколко фрази на съвършено непознат за Иво език. Сетне испано-аржентинският кавалер галантно целуна ръка на дамата, преди да се прегърнат хем сърдечно, хем изискано. Иво следеше всяко тяхно движение, вълните пляскаха в нозете му, а той се питаше и чудеше как е възможно такива „салонни” маниери да изглеждат толкова естествени под откритото небе край палмите. Педро само се поклони на тристагодишния старец и застана малко встрани.

Капитан Алекс почти се изпъна пред учителя Бели, очевидно му рапортува, този път на някакъв друг непонятен език, изчака почтително отговора на стареца, кимна сдържано, но любезно на другите двама посрещачи и се кротна до Педро.

Иво не знаеше кого да гледа. Стоеше до глезените във водата и несъзнателно попипваше брадата си, доста побеляла тук-там. Преглъщаше на сухо, усетил изведнъж колко е жаден. И колко е зашеметен, именно зашеметен. Най-после бе стигнало до разума му какво вижда сега от упор. Защото пред себе си виждаше себе си такъв, какъвто най-вероятно би изглеждал след двеста-триста години. А до „себе си”, тристагодишния „себе си”, стоеше в очакване той да се вземе в ръце идеалът му за жена. Или по-скоро идеалната му представа за идеална жена.

Никой не го безпокоеше. Никой не го припираше да помръдне поне. Никой не бързаше за никъде.

Дойде на себе си от внезапно хрумналата му мисъл, че не чува птици. Бе абсурдно на острова да няма птици!

Точно в този миг учителят Бели протегна ръце към него и високо произнесе на правилен, мелодичен български език:

– Добре дошъл при нас, господин Мандраджиев. Виждам, че пътешествието ти се е отразило много добре. Брадата много ти отива, а и напълно подхожда на такъв нов стар вълк като теб. Ела да те прегърна и нека те представя на моите приятели!

В очите му проблясваха същите пламъчета като при Педро, съобрази изневиделица Иво. Как не бе забелязал досега! Божичко, ами ако Педро му е син!

– Ела де! – чу някак отдалеч. – Когато се запознах с Педро преди десетина години, и той стоеше така като теб, сякаш съм толкова страшен. А не съм, аз съм един кротък безопасен старец островитянин.

И пак искриците!

Иво най-после направи няколкото крачки по пясъка, понечи да коленичи, но домакинът не му позволи и гостът потъна в обятията на „безопасния островитянин”.

– Тук си у дома – продума в ухото му учителят.

През цялото време не бе помръднал от мястото си.

Пусна го, веднага го хвана здраво за раменете и буквално го изтика към жената до себе си.

Сега вече Иво окончателно се обърка. Нито ѝ целуна ръка, нито се поклони леко, нито проговори, само едва стисна протегнатата ѝ топла длан, като че се здрависваше с някоя бъдеща клиентка, молеща го да я разведе безболезнено с опротивелия ѝ съпруг.

„Идиот!”, стресна го някакъв глас дълбоко вътре у него. Чий бе този глас? Моят, чий да е, идиот такъв, рече си.

– Здравейте – успя най-сетне да произнесе на родния си език.

– Аз съм Ева – отвърна мило жената на френски. И продължи все така мило и равно: – Ще се грижа за вас, доколкото мога, докато сте тук. Надявам се да не сте твърде взискателен в началото, по-нататък ще свикна.

Иво слушаше, но си мислеше само за името ѝ. Тя изговори „е”-то почти с английско звучене като „и”. Ева-Ива и Иво. Ние сме нещо като адаши, съобрази.

– Мерси – сети се да каже.

Изобщо не му дойде до ума да я увери поне от любезност, че няма да е взискателен. Откъде накъде да е взискателен към тази непозната жена? И за какво взискателен? Но и това не му дойде на ума. Нищичко не му идваше на ума.

Видя обаче как тя деликатно му посочи с очи към съседа си от дясната ѝ страна.

Старецът, на когото Иво толкова приличаше, ако човек ги поставеше един до друг и се вгледаше внимателно, не бе произнесъл и дума досега, нито бе променил позата си. Стискаше с кокалестите си пръсти дългата си тояга и чакаше търпеливо реда си.

Иво застана право пред него и на мига се почувства виновен. Опита се да издържи погледа на тристагодишния старец, ала след секунди заби очи в пясъка между тях. Направи върховно усилие на волята си да се поуспокои. Резултатът се оказа плачевен: освен виновен се усети и посрамен пред всички и най-вече пред самия себе си, усети се огорчен и някак обезсърчен, отчаян от собствената си непригодност да се държи подобаващо в такъв съдбоносен, в такъв изключителен момент в живота си…

При всичко, което знаеше за съществото пред себе си!

Какъв загубен, какъв нефелен човек трябва да си, въздъхна шумно, за да пренебрегнеш най-възрастния от всички, онзи, заради когото в края на краищата си тук, онзи, който си ти – и да го оставиш последен измежду посрещачите ти? На него ли точно последен трябваше да поднесеш приветствията си?

Не му бе нужно да вдига поглед, за да знае, че всички мълком го наблюдават в очакване кога ще се накуми да помръдне и проговори.

Иво външно не бързаше. И така, и иначе вече се бе опозорил. Вътрешно обаче трескаво премисляше как точно да падне на колене, как изобщо да се държи след миг, два, след минута, какво да каже, на какъв език да го каже…

Птиците му помогнаха. Островните птици изведнъж почнаха да цвърчат откъм дърветата и откъм вътрешността на гората нататък, захванаха да кряскат и да се радват, все едно досега бяха мълчали от уважение към новодошлите, от чинопочитание към съжителите си човеци, сякаш допреди малко бяха взели „на почест”, а сега вече им бе разрешено най-после да се отпуснат и да поиграят на воля.

А може би през цялото време бяха писукали, но той не бе ги чувал.

Кой знае защо Иво бързо се окопити, вдигна очи. Старецът го гледаше с разбиране, а във взора му грееше някакъв мек всеопрощаващ благослов, за който Иво бе чел само в Библията, а сега го виждаше на живо.

Чак сега осъзна защо му е било толкова трудно. Осъзна го като проблясване на мълния в ума му, ясно и доста болезнено.

Вече знаеше какво е редно да стори. Отпусна се на колене, пясъкът ги опари, но той не обърна внимание, прегърна нозете на търпеливия старец, целуна ги и двете, помълча още и тихо продума на български език:

– Дойдох… Прости ми… Току-що разбрах, че досега не съм вярвал напълно… Едва сега повярвах с цялото си сърце, че си ти… Прости ми…

Тристагодишния старец все така мълчаливо положи длан на главата му, сетне се понаведе и го хвана за раменете. Иво се изправи, пак срещна очите му и му се стори, че най-добре е и да му се поклони почти доземи.

Старецът изчака и този непохватен жест, пристъпи, прегърна го и му пошепна в ухото:

– Аз съм. Дочаках те. Оттук нататък се оставям в Божиите ръце.

Говореше на хубав български, почти без акцент. Иво и отнапред не допускаше, че би могъл да е българин, но вече бе убеден, че това не е родният му език.

Старецът се отдръпна, наведе глава настрани и като че взе да се любува на госта си, разглеждайки го най-открито, съвсем естествено и бавно-бавно от горе до долу.

– Знаеш ли колко души на твое място биха повярвали? – рече високо на френски по едно време.

Не очакваше отговор.

– Макар и не напълно, но достатъчно да повярват, че да поемат насам. Колко мислиш?

Иво безпомощно вдигна рамене.

– От милиони и десетки милиони – един. Бог ще те възнагради за вярата ти.

Произнесе го и внезапно прихна. От възрастта смехът му приличаше малко на кашлица.

– Вярно, ти извади и късмет. Падна ти се учителят Бели, а той е много убедителен.

И пак се закашля в смях.

До него сияеше Ева, а открая весело се усмихваше и олицетворението на късмета.

– Как да те наричам… – попита тихо Иво на български.

Запъна се, думата сама си дойде на устата му.

– …Отче.

– Името ми е Йосиф – отвърна на френски тристагодишния старец. – Бил съм и свещеник някое време, така че може да ми казваш и „отче”. „Дядо Йосифе” също или просто „дядо”.

– Да, отче – отзова се Иво също вече на френски. – Добре, дядо Йосифе…

Старецът се дръпна крачка назад и погледна зад гърба на Ева към Бели.

– Аз пък ще те наричам Иво или момче – заговори радостно учителят. – Сега се обърни и помахай за довиждане на онези двете момчета на яхтата, вземи си довиждане и с всички тук до довечера, а Ева ще те заведе до дома ти. Не е далече. Докато поразгледаш, двамата младежи ще ти донесат и багажа. След залез всички заповядайте при мен да седнем около масата ми, да вечеряме, да ни разкажете как плавахте, а ние ще ви съобщим какво ни предстои на всеки един от нас.