Нови разкази от Николай Русев, авторът на романа „Козидор“

Съседите

 – Не ме обичат, защото съм ирландка! – нареждаже баба Катрин, докато простираше чаршафите в задния двор.

Останала млада вдовица, изгледала сама три породени ирландчета, сега даваше стаи на такива като мен, колкото да плати сметките на голямата си къща.

– Наблюдават непрекъснато, дебнат и следят! Само чакат тревата да порасне и тичат да докладват в общината. Онези идват, мерят и налагат глоби. Сякаш имам време да кося!

– Да не би да трябва височината да е по стандарт? – недоумявам.

– Щом имаш двор си длъжен да косиш!

– Но дворът е заден! Кой го вижда?

– Съседите! Скапаните съседи! – свива устни баба Катрин и  сърдито тръска една шарена калъфка. – И за бараката ме натопиха! Нали Кевин  я боядиса… не можело да е зелена. Това бил цвят на екстремистите и провокирал общността… Бъди добро момче, подай ми още щипки… Като купуваш къща, гледай да е без съседи – започва да ме поучава. –  Дори да умрат, се настаняват нови и никога няма да се отървеш. Има да викат полицията и да плащаш глоби. Стария хладилник нали го помниш?

– Дето го забутахме онази нощ до ъгъла?

– Кимбърли и Лорънс са ни видяли.

– Тези,дето са на номер десет? – подсещам се бързо.

– Същите! Шпионирали са зад пердето, докато изоставяме хладилника и са казали на Шанън, а пък тя на онзи розов дебелак отсреща. Той подал сигнал, а вчера пристигна и глоба по пощата – отвърна шепнешком старата ирландка.

– Започвам да се притеснявам – казвам.  –  Поканил съм приятели в градината, да отпразнуваме рожденния ми ден. Какъкв е смисълът, ако ще ни разкатаят?

– Ще измерят музиката и ще ни глобят.

– И без да дъни музика, ще си измислят нещо друго…

Баба Катрин заметна последния чаршаф през въжения простор и пъшкайки опита да го подравни. Бузите и пламтяха от пролетното слънце. Съвсем наскоро я сънувах как мести къщата с ръце. Подпира я, напряга сили и я отмества с бутане, напред, не повече от метър. Събудих се, с мисли  за хората, които никога не спират, за онази енергия, от която се върти света. За мравките и тихата им саможертва…

А може би в онзи сън тя просто опитваше да избяга. Да се пресели далеч от всичките комшии. На място, където бараката щеше да си е зелена, а тревата волно да расте.

Старата жена се настани на пейката до мен и ме изгледа дяволито:

– Защо не вземеш да поканиш всички?

– Как така? – не схванах аз.

– Покани цялата улица на рожденния ден! Така всички ще бъдат в градината и няма да има кой да се оплаче. Напиши покани и им ги раздай. И не пропускай никой.

– Дори Кимбърли и Лорънс?

– Най-вече тях!

– Та те не ме познават. Кой въобще ще дойде?

– Довери ми се,ще дойдат до един!

Явно добре познаваше квартала, защото стана точно както каза тя. Почти в уречения час се изтупаха под брой. Нагласени, сдържани и мазни от учтивост.

След няколко напитки от импровизирания бюфет, атмосферата се поразкърши. Усилихме музиката. Гостите започнаха да се поклащат в ритъм и да си крещят в ушите. Извадих нашенска ракия, нарязах няколко подкови стар суджук и работата тръгна на добре. След само час, Шанън се хвана за дънера на младата ябълка и затанцува като на пилон. Обувката и изхвърча и счупи очилата на дъртия Рупърт. Търка се, усуква се, докато не прекърши дръвчето. Едва я удържаха да се съблече докрай. От ябълката се прехвърли в скута на дядото, надяна му своите очила, целуна го по темето и му облиза големия нос.

Това бе знак, че вече може да се пусне „Бяла роза“ и песента изстреля партито направо на второ ниво.

Кимбарли и Лоранс набиваха суджук и с пълна уста се опитваха на подхванат стъпките, докато розовият дебелак повръщаше от покрива на зелената барака. Всъщност, той си прекара най-добре. Яде най-много, пи най-много и не спря да танцува пингвинския танц, дори, когато музиката спря за церемонията с тортата…

Може би щяхме да ревем като мечки на, да посрещнем изгрева голи до кръста и на колене, но абсолютно изненадващо се появи полиция и веселбата приключи.

Впоследствие се оказа, че покривът на бараката е била последната спирка на розовия дебелак, преди да се изниже тихо. Прибрал се, легнал да спи, но не можал… заради нас. Повъртял се известно време, изнервил се и звъннал да се оплаче.

– Нали запомни: като купуваш къща, гледай да е без съседи – нареждаше отново баба ти Катрин, докато помагаше да разчистим кочината от рожденния ми ден.

Малкият Гани

Синът на  архитект Ганев – малкият Гани прекара няколко години от живота си в търкане на талончета от нацианалната лотария. Когато навърши тридесет и пет, изведнъж реши, че някой го е урочасал и има нещо нередно!

Малкият Гани отдавна подозираше, че извънземните го наблюдават и рано или късно ще го отвлекат. Потвърди го и маг Офелия, на импулсен телефон. А на нея можеше да се вярва. Тя доказано разваляше родови проклятия, изчистваше всякакви магии и продаваше чудодейни билки, които да оправят нещата.

След кратък курс на лечение, малкият спря да търка талончета и го закъса с футболните залози. Започна да реди дълги колонки, с надеждата да фресне големия джакпот, но все се намираше по един мач, който да му избяга. Постепенно промени стратегията и започна да хвърля крупни суми на „по-сигурни“ събития. Като например точен резултат на полувремето, брой корнери, брой червени картони и всичко онова, с което букмейкърите изкушаваха.

Изнамери и гениален начин да финансира увлечението си. За няколко дни събра кредитни карти от различните банки в града и се пренесе в един вълшебен свят. Когато източи първата карта и го погнаха да си върне борчовете, малкият Гани взе пари от втората и се издължи. По същия начин постъпи след като  започнаха да го притесняват пак. Щом се опразнеше някоя карта, наливаше от пълната и продължаваше залозите.

Както се досещате, системата дефектира в момента, в който опразни последната карта, а обстоятелствата около останалите не бяха особено благоприятни. Разпродаде каквото можа и стигна до лихварите.

– Стана един проблем в Перу снощи – обясняваше той по телефона, чертаейки нервни тегели из двора на бащината къща, – моля ви, да изчакаме до четвъртък, тогава започват кучешките гонки … Ама моля ви се, влезте ми в положение!

* * *

Преди старта на гонките, хрътките плезеха езици зад отделните прегради, пременени в жилетки с номерца. Малкият Гани моментално реши да заложи на изключително обещаващата Силвър Муун. Коефициентът на кучката бе безумно висок, а след бързи калкулации наум, нейната победа щеше да реши доста от проблемите му.

Освободиха преградите и животните се спуснаха да преследват плюшената играчка. Тя бе закачена на специална механика, която я въртеше около пистата.  Нещо като примамка, която всички искаха да докопат!

По средата на втората обиколка, едно от кучетата изненадващо наби спирачки и се претърколи през глава. Първоначално Гани изпадна в екстаз, защото това означаваше един конкурент по-малко, но когато обективите на камерите доближиха достатъчно, той с ужас разпозна жилетчицата и номера на Силвър Муун. Свлече се на колене пред телевизора и започна да умолява хрътката да продължи.

Тя се изправи, отръска козина, завъртя се няколко пъти около оста си и се втурна в противоположната на гонката посока. Нервите на малкия Гани не издържаха и обърна малката масичка, на която си бе заредил пуканки, зрънчо и двулитрова бира, с която да отпразнува печалбата.

Докато вдигаше скандал на дежурната букмейкърка, някакви странни отблясъци пролазиха стаята. Не им обърна внимание, защото държеше да разговаря с истински управител, който е в състояние да вникне в абсурда на ситуацията и да му върне залога.

Отсреща отдавна бяха затворили, но нашият човек продължаваше да крещи и да си иска парите. Тогава светлинките се появиха пак. Очевидно идваха откъм терасата. Гани инстинктивно тръгна натам и когато излезе, остана вцепенен.

Нещо се рееше на нивото на близката топола. Увиснало в сумрака, нещото застрашително разпръскваше снопове лъчи. Присви очи и се взря по-внимателно.

Извънземните! Бяха тук, за да му се подиграват! Апаратът им бе прекалено малък, за да го отвлекат. Изчадията го наблюдаваха и сякаш тихо се подхилкваха. Нямаше време нито за размисли, нито за повече емоции.

Гани бавно заотстъпва назад и усети как настъпва разпилените  пуканки и зрънчо. Хрус-хрус под босите му крака. Стараейки се да не изпуска от поглед натрапниците, той свали старата двуцевка от гардероба. Разтреперан, едва успя на напъха два пъдпъдъчи патрона и вече въоръжен се върна обратно.

Първият изстрел като че премина през нещото и то се килна настрана. Вторият облак сачми определено го довърши. Майка му изпищя от съседната стая, а баща му, архитект Ганев, се развика нейде откъм зимника.

После заприиждаха комшии. Дойдоха и новите съседи. Водеха със себе си детето. Един пъпчив младеж, на когото много личеше, че допреди малко е плакал. Хлипайки започна да събира парчетата от новия си дрон под тополата, в тревата.

Две неща бяха сигурни: нито малкият Гани можеше да му го плати, нито пък онези щяха да ги поканят някога на барбекю.

Ейдън

Той е партньор и приятел на друг мой познат ирландец –
Питър, който откакто се „срина” пазара на недвижимите имоти се появява в София от дъжд на вятър… Колкото да сложи точка на някое от многобройните си начинания.
Звъни ми един следобед да сме пийнели чай.
– Ела да се видим, ако имаш пет минути – казва ми Питър –
Аз съм с Ейдън в лоби бара. Той успя да се отърве от едни
апартаменти и довечера ще го поливаме по мъжки… Сега те каня на чай, но ако решиш и после, добре дошъл си!
Атмосферата беше повече от делова. Бяха седнали с
адвокатите си, насред купища чертежи, бумаги и димящи
пепелници.
– Виждам, че още работите. По-късно? – опитах да се
измъкна, чувствайки, че може би не съм доразбрал правилно
идеята.
– Не, не, приключихме. Заповядай. Познаваш ли Ейдън?
Запознахме се. Мъж с една от онези одухотворени
физиономии, които дори от бръчките младеят.
– Питър ми каза, че обичаш риболова. Не можеш да си
представиш и аз колко го обичам – започна направо Ейдън, като автоматично се изключи от всичко, което го заобикаляше. – Сега е много сложно при мен. Ожених се късно, имам три малки деца, а жена ми е влюбена в Испания и всяка ваканция сме там… Знаеш ли колко мразя плажове и тълпи туристи? Знаеш ли как жестоко изгарям всеки път, когато сме в шибаната Испания? Как е възможно някой да иска да ходи на едно и също място постоянно,опитвайки да хване рак на кожата…и то в момент, когато излизат
най-големите пъстърви!

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам
една простичка кутийка. Подаде ми я съзаклятнически.Така,
както малките деца споделят разни тайни неща.
– Един закъснял Коледен подарък от мен ако позволиш…
Аз я взех и заразглеждах с неприкрито любопитство. Ясно.
Вътре имаше мухи.
– Снощи ги навързах… за теб. Питър ми каза, че много
обичаш риболова – повтори още веднъж Ейдън, – а аз реших, че това ще ти хареса.
Не знаех какво да кажа. Стана ми някак неудобно и
същевременно уютно.
– Не им знам точно имената. Никога не съм знаел имената
на мухите, но ако някоя от тези започне да лови у вас, намери я в интернет, обади ми се и ще ти покажа как да си я вържеш.
– И аз не им знам имената – отвърнах, като вече бях извадил
и строил разноцветните примамки.
– Много се чудех какви мухи да ти направя и реших да
вържа от всеки вид, от тези… най-ловящите у нас. Всичките са проверени!
Останалите присъстващи, които до този момент се преструваха, че са на друго място, решиха, че лудостта всеки
момент ще прекрачи границите на поносимост и се изнесоха един по един.
Разговорът се понесе из ирландските реки и езера, после из
нашенските… Заровихме из миналото в спомени, заразказвахме от онези истории, които само ние, риболовците, ще разберем.
Традицията в рода на Ейдън била такава – един ден
седмично мъжете прекарвали на реката или излизали в морето.
Вечер носели две-три риби вкъщи, за вечеря. Това бил много
важен ритуал, особено в по-тежките години… Последно време често се случвало да не хванат нищо за целия ден. По този начин жените често ги обвинявали в лъжа и започнали да наемат частни детективи, които пък още по-често също се оказвали запалени риболовци…
Негова съседка, от сумай ти време, безуспешно съдела
частен детекив, който почти две години вместо да следи съпруга ѝ, ловял заедно с него пъстърви на най-близкото езеро. А най-възмутителното било, че с платените хонорари от съпругата се черпели по пъбовете, с целия рибарски клуб!
Нито аз, нито Ейдън усетихме как мръкна. Времето се
изкриви…Точно, както става и при хубавия риболов.
Прекарах нощта у дома, с инструментите за муховръз.
Много исках да напълня ейдъновата кутийка с най-ловящите от нашите мухи. Някак трябваше да му я върна. Преди да се качи на самолета и да отлети.