Вартоломей, из живота на един таласъм

РЕКАТА

Безсмъртната баба на Вартоломей седеше в ъгъла и се оплакваше от своя ревматизъм.

– Тая влага ще ме умори мене, от нея ми омекват костите…

Вартоломей слушаше с половин ухо. И него го боляха коленете вечер, а когато се надигаше от постелката, скелетът му скърцаше като вратата на къщата – несмазана врата, изхалтавена, с ръждясала брава, но все така упорита в своето съществуване.

– А пък Дяволският мост и тая пролет жертва ще си вземе, човек ще се удави под него.

Вартоломей наостри уши.

– Пак ли сънуваш с отворени очи?

Таласъмът се изправи, отиде в ъгъла при баба си и я побутна. Тя се сепна и рече :

– Май бях позавлякла…

– Кажи за моста – побутна я пак Вартоломей.

– Какъв мост, мостове всякакви, мостове да искаш. Остави ме да си додремя!

И бабата се сви в своя ъгъл, затвори очи, захърка. Таласъмът се усмихна, зави я с една черга и излезе навън.

Наистина беше студено, резлив вятър хвърляше в очите дъждеца, който аха да премине в сняг. Тъмнееше, тук-там светваха прозорци. По това време свършваха дръвцата, та рядко се палеха печки. Старците си лягаха с кожухчетата и с вълнените чорапи.

Вартоломей крачеше в тъмното, беше обещал на ламята да свърне при нея, ама на, зачопли го тоя Дяволски мост, та тръгна по реката към него. Водата беше буйна, сърдито гълчеше из камънаците, завихряше се из теснините, пяна й излизаше на устата от гняв, когато нещо я спираше и не беше на нейното.

– И тя дяволска – помисли Вартоломей и тръгна по-бързо, сякаш да догони нещо или някого.

А реката си мислеше – дано срещне човек по пътя си, дано успее да го примами, мостът вече се е обърнал към оня свят, темелите му са гладни…И бързаше да догони стъпките на Вартоломей.

Таласъмът спря да си почине. Огледа мястото – тук водата се укротяваше за малко, бреговете полягаха, а храсталаците вече не се надвесваха толкова напред в своята любов. Тревата беше жилава и бодлива. Вартоломей поседна, а реката го докосна по влакнатите крака. Потрепера.

– Помогни ми да удавя човек – примоли се реката, примами някого, ама гледай да е преди изгрев, докато още не съм отминала моста. Ще те надари богато съдбата, златни алтъни са закопани в подножието, само дяволът знае къде са.

Вартоломей беше като хипнотизиран. Следеше движението на водата, слушаше гласовете на реката, (а тя наистина говореше с различни гласове), не смееше да помръдне. После стана тихо-тихо. За кратко. След това нощните твари се разшаваха.

Вартоломей се окопити и се изправи. За момент не знаеше – ще продължи ли по пътя на реката до моста, или ще прекоси мъртвата поляна към селото. Можеше да влезе неусетен в съня на някого, можеше да го накара да стане от леглото си, да тръгне към реката…

Таласъмът си избра една от последните селски къщи, влезе и приседна до главата на спяща жена. Не беше стара, лицето й в мрака приличаше на печена ябълка във фурна. Светлината на нощното небе очертаваше сенки около устните, някак горчиво скръбни, неотменими като смъртта. Едната ръка на жената беше под главата й, гола до лакътя, заприлича му на франзела хляб. Градски хляб, Вартоломей веднъж беше опитвал такъв и много му хареса. Не беше селска жена това, гостенка беше, реката щеше да прибере гостенка в дълбоките си вирове, щеше да се укроти, нямаше да отнесе моста и тая пролет.

Жената се размърда, извади ръката си изпод възглавницата и постави длан до лакътя на таласъма. Нещо хубаво видя, защото се усмихна в съня си. Вартоломей чуваше гласовете на реката : „Побързай, побързай!“ Отвърна очи от спящата жена и поиска тя да не се събуди поне още сто години, да спи все така усмихната в къщицата си – овехтяла, клекнала сред бурените, някак самотна в края на това запуснато село. Отвърна очи, а видя спящата си баба. Не беше далече тя, през две махали. Видя лицето й – също като на жената – приличаше на печена кафява ябълка.

Вартоломей излезе на пръсти, врата не скръцна, стъпки не се чуха. Жената продължаваше да се усмихва насън. Бученето на реката се усили, гневът й връхлетя бреговете и те се отдръпнаха да й сторят път…

Когато слънцето се показа, съгледа иззад хълмовете удавената махала и се натъжи. Един отчаян таласъм се беше покатерил на камбанарията. Вероятно знаеше, че няма кого да спасява.

МАРИЯ

Вартоломей срещна тъмнокосата Мария на пътя към града. Шосето се виеше във високото покрай долината и даваше да се видят хълмовете, изложили гърдите си под пръстите на щастливото слънце. Мария носеше ябълки в полата си, червени и апетитни, а заголените й крака бяха гладки и мургави. Напомни му на танцьорката от музикалната кутия на баба Вела. Не му се искаше да уплаши жената, затова се шмугна в храсталака край пътя. Видя я, че се спря до следващото дърво и пак си откъсна ябълки. Усмихваше се.

Откъм завоя се появи моторист, намали рязко и спря до Мария. Свали каската от главата си и нещо заговори на жената, но Вартоломей не успяваше да чуе и думица. Мария стоеше срещу слънцето и засланяше лице с шепа. Все още се усмихваше. Махна ръка от очите си, взе ябълка, избърса я в полата и я подаде на мъжа. Държеше очите си, сведени надолу. Мотористът захапа ябълката с настървение, после я захвърли. Плодът се търкулна и заприлича на откъсната кукленска глава.

Вартоломей се придвижи напред, къпинакът задираше козината му, драскаше го по лицето. Вслуша се пак, осите забръмчаха тревожно. Мъжът слезе от мотора и хвана Мария за лакътя. Дръпна я към себе си. Жената изпусна ябълките, полата й се разлюля около глезените. Едва тогава таласъмът видя, че Мария е бременна. Дявол мой, какво искаше тоя човек от бременна жена?

– Да не си тръгвала сама по пътищата, чий го дириш в тоя пущинак? – чу се гласът на мъжа, тоя път по-силен и одрезгавял.

Жената се хвана за изпъкналия корем, сякаш да предпази детето си, и се огледа с ужасени очи. Наоколо нямаше жива душа. После бавно се свлече на нагорещения асфалт. Мъжът я затегли към канавката, като се опитваше да вдигне полата й, но Мария я стискаше здраво през корема и риташе с крака. Мъжът изпсува….

Тогава картината пред очите на Вартоломей внезапно се промени. На пътя пак стоеше бременната Мария, само дето косите й бяха покрити и  носеше кошница, в която се розовееха разпукани смокини. От завоя изскочи конник, римски войник, и рязко спря до младата жена. С цинична усмивка слезе бавно от седлото и още по-бавно свали от главата си шлема –  цялото горещо пладне беше негово… Смокините се разпиляха в прахта.

Вартоломей мислеше, че полудява. Лудостта обаче му се услади и той изскочи с ръмжене зад войника, който притискаше бременната Мария под потното си туловище. Копието му лежеше на пътя като изкушение. Вартоломей го взе, за момент се поколеба, но после на лицето му цъфна злорада таласъмска усмивка. Прободе чудовището между плешките с вик на удоволствие и триумф едновременно.

Точно тогава видя как мотористът отпуска хватката си, а изплашената Мария избутва тялото му от себе си. Жената минута-две зашеметено гледа мъжа – устата му беше зейнала към небето, а очите, вече съвсем човешки, имаха изненадано изражение.

После Мария се надигна и  започна с треперещи ръце да събира в полата си разпилените ябълки. Вартоломей си оставаше скрит в храстите край пътя. До вечерта не излезе оттам. Чудеше се на кого да се моли – на дявола или на бога.

ВЕТРОВИТО

Чудната къща се беше завърнала от поредното си странстване и разказваше в махалата колко трудно й било да прекоси Старата гора.

– Ама държи ли се още гората, чу се, че я изсекли цялата – не вярваше една от къщите. Тя имаше високо самочувствие, защото покривът й беше не като на останалите – от каменни плочи, а от яркочервени керемиди, чийто цвят привличаше погледа, колчем дъждът отмиеше от тях прахта и нападалата от големия орех шума.

– Пооредяла е Старата гора, поолисяла е, но все още се държи и ви праща много здраве. Трудно се минава вече през нея, защото на всяка крачка те спъват спомени. Плъзнали са навред, цялото човешко минало се е изсипало сред храсталаците, покатерило се по клоните, крещи и протестира. Гората се е видяла в чудо. Няма вече тишина, няма кротък разговор между дървесата. Замлъкнали са всички, а човешкото минало спори  със себе си и се надвиква с бурите, с вятъра, иска нещо от гората, ама не разбрах какво.

Чудната къща замълча, защото в двора й влезе таласъмът Вартоломей, сънен, чорлав и намусен.

– Какво сте се събрали на седянка, я по-добре си затворете вратите и прозорците, щото идат големи дъждове. После ще плачете, че водата ви дави.

Къщата с червените керемиди го изгледа презрително и хлопна единствения си здрав прозорец. Съседката й понамести двата картона, сложени от дядо Васо вместо стъкло, и притвори портата. Скърцането не се чу, защото внезапно зави вятърът.

Вартоломей се повъртя из двора на Чудната къща, студът режеше ушите му, оредялата козина вече не го топлеше. Трябваше да вземе някоя дреха от дядо Васо. Срам, не срам, нощем нямаше кой толкова да му придиря.

Дядо Васо живееше до Чудната къща и хич не я обичаше. Оплакваше се на Вартоломей, че там, в една от собите, се събирали дяволи.

– Свети син пламък, свети по цели нощи, не мога да мигна до заранта. Добре, че изгрява светилото.

– Луната не помага ли? – питаше таласъмът.

– Хич даже. Само се смее лукавата, крие лицето си с длани и се преструва, че нищо не вижда. Дяволска направа е луната, да знаеш, Светилото си е божие дело.

Имаше дни, когато дядо Васо се заседяваше в къщата, краката го боляха, главата не го слушаше. Но щом слънцето огрееше плочника, дядото се дотътряше до прага и сядаше на припек. Седеше така, докато денят се обърнеше, после влизаше да си сготви вечеря. Тогава започваше разговор с бабата си, умряла преди цяло десетилетие.

– Ей, Гине, да знаеш какъв миш-маш ще си опържа сега, пръстите ще си оближеш. Ама не откъснах от хубавия домат, обрах тоя, дека чернее тук-таме. То, у тоя дъжд и с тия кьопави крака…Па добре има.

Вартоломей подслушваше и се усмихваше. Дядото щеше да запали печката, топлинка и за неговите таласъмски кокали.

Сега обаче вятърът зави като на умряло, а в сумрака на свечеряването полетяха червени керемиди. Бурята си играеше с тях, чупеше ги по плочниците, подмяташе ги из калната улица, търкаляше ги по дворовете, криеше ги из буренака.

Къщата с червените керемиди беше онемяла от ужас. Дядо Васо се дръпна в средата на стаята и тъй си остана, с лъжица в ръката. Вартоломей се сниши и зашепна демонските си заклинания.

После вятърът си отиде пак така внезапно, както беше дошъл. Остави след себе си отломки от керемиди. Къщите се потулиха в мрака, някой плачеше.

На сутринта огря слънце и листата на дърветата засияха в бисерно. Всяка капка дъжд отразяваше светилото и дядо Васо беше радостен. Даже свали картоните от прозореца – бурята ги беше измокрила и поизмачкала, но още се държаха. Мъжки момчета излязоха тия картони.

Къщата с червените керемиди не смееше да се огледа в голямата локва насред двора си. Стаите й бяха потънали във вода, шарената черга от голямата соба се беше събрала в единия край и зъзнеше кална и неугледна. Покривът се беше смъкнал.

Вартоломей излезе навън и започна да събира падналите керемиди. Трупаше ги до стените на къщата. След него бавно-бавно се дотътри дядо Васо, който почна да ги сортира в три купчини – здравите, половинките и ситните парчета. Минаваше десет часа, когато от горния край на улицата се приближиха момчетата на Алито и довлякоха голямо платнище, взето кой знае откъде. Казаха, че е за всеки случай. След обяда дойде и хлебарят от изоставената фурна, призрачното му лице се усмихваше страховито.

Вартоломей гледаше да върви повече по сенките, щото светлината дразнеше очите му, но така се беше вдъхновил, че по едно време стоя на слънчевата улица повече от час.

Момчетата на Алито подпряха дървена стълба в гърба на къщата и пъргаво се покатериха на покрива. До вечерта наредиха криво-ляво червените керемиди под зоркия поглед на Вартоломей. А къщата мълча през цялото време, мокра от дъжда и от сълзите.

Дядо Васо обра цялата си градинка и отиде да прави миш-маш за уморените работници. Фурнаджията замеси хляб от своето вълшебно брашно. Накрая изгря  луната и за пръв път от толкова време засия като истинско божие творение.

ЗЪБОБОЛ

Ламята се заседя в селото. Беше се настанила в двора на изоставената кравеферма, обширен, единият му край стигаше реката. Вартоломей се срещаше с нея, но винаги си имаше едно наум.

Тая вечер баба Цвета разказваше за ламята и долната земя, за златната ябълка и как трима братя едва успели да я опазят. Вартоломей озадачено се почеса по олисялото теме и каза:

– Да не повярва таласъм, толкова е измислено всичко! Тая златна ябълка за какво служи? Ни се яде, ни се пие! Ей тъй на, за игра.

Мърмореше Вартоломей, а баба Цвета се подсмиваше:

– Това е останало от старите времена. Разказваме го за разтуха в студените нощи. Я се отдръпни малко, заел си цялото място пред печката.

Таласъмът се измести леко встрани. Огънят все така го плашеше, ама и студът се не търпеше. Вартоломей знаеше, че в живота често се случва едно нещо да е за сметка на друго. Така го учеше и безсмъртната му баба: „Няма риба без кости“

Вечерта беше студена. На таласъма не му се излизаше, можеше да си поседи на топло, да послуша приказките на баба Цвета. Домъчня му за ламята обаче и реши да намине при нея, да я види как е. И тръгна. Вече не се криеше много-много, че то нямаше и от кого. Пред кметството светеха единствените две улични лампи, иначе тъмница, очите да си извадиш.

Откри посестримата си просната насред двора. Дишаше тежко и въртеше едната си глава ту наляво, ту надясно. Другите две глави изглеждаха заспали. Вартоломей се приближи и зачака ламята да го забележи. Най-сетне очите на неспокойната глава се отвориха, устата й зейна и заломоти. Вартоломей разбра, че старата ламя я боли зъб. Молеше се някой да й го извади.

Трябваше да потърси помощ, ама каква ти помощ в тоя пущинак. Демон мой, най-добре да ходи да пита духа на Кольо Фурнаджията, той знае всичко. Таласъмът окуражи нещастния звяр, каза му да потърпи още малко, докато той, Вартоломей, намери помощ. И тръгна направо през дворовете, като едва се ориентираше в тъмното. Когато доближи старата фурна, до ноздрите на Вартоломей достигна мириса на опечен хляб. Влезе и видя Кольо с набрашнено лице, още по-бледо на призрачната лунна светлина.

– Виж я ти, коварната, чак сега се показа – каза някогашният хлебар и вдигна очи към луната.

Вартоломей поседна на едно трикрако столче и се загледа в руменеещата все още селска фурна.

– Трудно я паля тая пещ и все по-трудно ще става… – промърмори хлебарят, като отри ръце в престилката.

Седнаха на прага.

– Намерих една дамаджана с ракия в дядо-Митьовата съборетина. Ще сипя по филджанче.

Отпиха и чак тогава Вартоломей каза:

– Ламята я боли зъб. Легнала е в двора като на умирачка. Трябва някой да го извади.

Хлебарят пак отпи и се замисли.

– Да питаме Алито и синовете му. Ама не знам дали още са тука, че те не се свъртат на едно място.

И той уви два хляба в престилката си, па поведе Вартоломей към къщата на Алито.

Мрак, луната – анемична, болнава… Вървяха, а нещо сякаш ги следеше, сянка някаква – веднъж зад тях, веднъж пред тях. Вартоломей се огледа за фурнаджията, видя го пред себе си и се зачуди: „Сега пък защо минаваме покрай гробищата?“

Попита високо:

– Дали не бъркаме пътя?

Кольо се носеше във въздуха с хлябовете под мишница и мълчеше, подозрително мълчеше. Вартоломей се мъчеше да се сети къде точно живееше Алито, май вече забравяше, объркваше се…

И тогава изведнъж разпозна къщата на дядо Тодор Врачанина, серсемина, дето изгонил жена си. За него баба Цвета  разправяше, че имал скрити пари. Хъм, селски приказки, какви пари ще имат тия старци с мижавите си пенсийки?

Фурнаджията направи знак на Вартоломей да мълчи. Притаиха се. Дворът изглеждаше зловещо с храсталаците, разперени като надгробни кръстове.

Отвътре се чуха гласове. Някой изплака:  „Нямам пари аз, нямам!“ Разпознаха гласа на дядо Тодор, изтънял като на малко момче.

– Ще даде парите той, ще ги даде, до сутринта време бол. Ще ги даде, къде ще ходи !

Гласовете се сляха в самодоволен смях.

Кольо погледна Вартоломей и прошепна:

– Синовете на Алито са, крадат стареца.

– Не може да са те!

– Те са. Понякога стават лоши.

Фурнаджията затропа по прозореца, Вартоломей заудря по вратата. Гласовете замлъкнаха. Не се чуваше и детинският хленч на дядото. После вратата зейна и видяха, че старецът лежи по очи на пода, а прозорецът на задната стая е широко отворен. Вартоломей вдигна дядо Тодор, сложи го да седне – беше уплашен, от носа му течеше кръв.

Внезапно на улицата стана светло като ден, а мъжки гласове закрещяха ужасено.  Изскочиха навън и видяха ламята да бълва огън след крадците. Вартоломей се затича към нея и завика:

– Стига, ще подпалиш селото.

Ламята, вече поуспокоена, миролюбиво издиша малко дим в лицето на таласъма.

– Нали те болеше зъб.

– Идвам да ми го вадите. Ама сега сякаш по-малко ме боли.

Фурнаджията влезе в къщата при дядо Тодор и остави на масата двата хляба. Старецът седеше на кушетката, беше се посъвзел. Държеше пешкир на устата и носа си.

– Хлябът е за тебе, дядо. Ще се навъртам насам, няма да се плашиш.

Старецът кимна и с удивление видя как призракът на хлебаря се изниза през затворения прозорец цял и невредим.

Вартоломей и ламята бяха още на улицата.

– Хайде да търсим клещи – каза Вартоломей – то се е видяло, че аз ще вадя тоя проклет зъб!

Рени Васева

     Родена съм в  София през 1956 г. в семейство на лекар. Завърших СУ „Св.Кл.Оридски“ с две специалности – българска филология и философия. Работя като учител по български език и литература.
Първите две стихосбирки излязоха една след друга – сб.“Погледи“ и сб.“Очите на града“ като награда за спечелен конкурс на изд, „Многоточие“. След това изд. gabriell-e-lit осъществи сб.“Сътворения“ и сб.“Денонощия“.
Сега съм се съсредоточила върху образа на Вартоломей, пиша кратки разкази за селото и ми се иска и тях да приютя в книга.