Премиерата на „Царят на панталоните “
е в четвъртък, 22 октомври т.г., от 18 ч.
в Столична библиотека, пл. Славейков,
на ет. 1, зала „Любов“
Харто Царят на панталоните — АФИШ
БРОНИСЛАВА, разказ от Христос Хартомацидис
През онази учебна година всички момчета от класа бяхме влюбени в Бронислава. Времената бяха необичайни. Наоколо се строеше интензивно. Издигаха се блокове, минаваха с трясък самосвали. Крановете носеха във въздуха цели панелни стени и за няколко месеца се предаваха готовите жилища. В училището непрекъснато прииждаха деца. В паралелките бяхме по шейсет и повече човека, нагъчкани по трима на чин. През междучасията в коридорите бе невъобразимо гъмжило и блъсканица.
Тогава в класа се появи Бронислава.
Напомняше жрица воин на викингите. Имаше сурово изражение. Почти не се усмихваше. Бе руса, със сини очи и стиснати устни. В първия час по физическо си извоюва привилегията да бъде облечена различно. Задължителният екип бе бели фланелки, черни гащета и обезателно с бели чорапки. Тя се появи с червено гимнастическо трико и шляпаше боса по студения паркет. Краката ѝ бяха мускулести и яки. Всички очакваха строгата учителка да ѝ се скара, но тя я посрещна ласкаво:
– Разбрах, че тренираш – ѝ каза, а Бронислава, без дори да стъпи на трамплина, скочи върху гредата и шеметно се запремята. После се хвърли на смесената успоредка. Гледахме я с възторг, но и със страх да не падне и да се пребие. В края на съчетанието се приземи уверено и се поклони грациозно. Оказа се, че е доста напреднала в спорта, с участия в районни и градски първенства, а в свободното си време ходеше и на балет!
– Ей това се вика момиче! – възкликна тарторът на класа – Красо Дзверот.
О, той бе огромен! Пред него останалите изглеждахме като жалки дребосъчета. Минаваше ни поне с три глави и бе единственият в цялото училище с мустаци и черен мъх по бузите.
– Красимире, нуждаеш се от бръснене – го подкачаха учителите, а той се усмихваше самодоволно. Бе пръв побойник, истински звяр. На всичкото отгоре тренираше самбо – „елитен спорт за спецчастите“ – както обясняваше, и естествено никой не смееше да му се противопостави. С Бронислава обаче си намери майстора.
– Ти не си огромен! – му изтърси веднъж. – Ти просто си дебел.
И Красо Дзверот запремига изненадано. Не се разсърди обаче. Нали и той бе влюбен в нея:
– Как само ме закачаш! – Ухили ѝ се великодушно. – Да знаете, луда е за мене! – обясняваше по-късно. – И да не е помислил някой да я сваля! Ще го спукам от бой!
Заради многото кал от обектите в училище трябваше да се преобуваме. Под строгия надзор на чистачките оставяхме окаляните си обувки и слагахме цвички. С тях се пързаляхме идеално по мозайката на коридора. Красо Дзверот пък демонстрира как Брони играела „Лебедово езеро“! Кълчеше се и се заливаше от смях.
– Глупак! – процеди мрачно тя.
– За мен ти си лебед! – изкикоти се Красо.
Веднъж, в час на класния, учителката ни разпита какво работят родителите ни. Очаквахме с интерес какво ще каже Бронислава. „Служещи“ – обясни сухо и класната премина към следващия. Когато стигна до Дзверот, той изнесе истински спектакъл. Ухилен, обяви баща си за летец изпитател, а майка си за стюардеса. Разнесе се смях, но учителката се впечатли:
– Ама наистина ли?!
– Добре, щом не ми вярвате, пишете баща ми режисьор на дублажа в телевизията, а майка ми дежурен синоптик! – разреши благосклонно Дзверот.
– Красимире, престани да се занасяш! Питам те сериозно!
Как се преобрази обаче това момче. Завъртя упорито глава, намуси се и натъртено отговори:
– Другарко, НЕ МОГА да ви кажа какво работят родителите ми!
Стресната класната се сви уплашено. Тогава се чу подигравателният глас на Брони:
– Разбрахме, баща му е ченге.
– Бронислава! – сопна ѝ се класната, а тя само повдигна нехайно рамене.
– Колко знаеш ти! – ухили се мазно тарторът на класа.
„Абсолютна мъжкарана!“ – коментираха с неприязън съученичките, но за момчетата тя бе мъжко момиче. След училище, макар че живееше в далечните блокове, идваше да играе с нас. По това време копаеха за парното и цялата улица „Работник“ бе превърната в огромен ров, който при дъжд се пълнеше с вода. До него строящият се детски дом бе крепостта и там се водеха епични битки. Правехме шпаги от арматурно желязо и се дуелирахме жестоко. За щастие, Красо Дзверот считаше тези ни занимания за детинщини. Той бе от другата страна на булеварда, така че освободени от тормоза му, можехме да общуваме с Бронислава. Тя пък се стремеше да бъде достойна за нашето възхищение. Размахваше яростно шпага, чакайки сигнала за атака. От съседния блок ечеше истинска бойна тръба. Слабичкият Симо свиреше на кларинет и тромпет точно като в известния руски шлагер. Не се дуелираше, за да си пази пръстите, но от прозореца си правеше истинско музикално оформление. Бе съвсем кльощав, с големи мигли и сухи устни. Баща му го гласеше за военните духови оркестри. На тромпета Симо свиреше като виртуоз, и то не разните „чорба каша“, а истински военни мелодии – сигнали. От него научихме вълнуващото „Оркестър, повестка!“ и разни тъжни валсове, а когато ни зовеше в атака, сърцата туптяха тревожно. Бронислава крещеше екзалтирано: „Аванти!“, и първа се втурваше напред. Тичаше безстрашно по бойниците на втория етаж, при все че тухлите понякога се клатеха и се ронеха току под краката ѝ. Обикновено нейната армия побеждаваше. Тогава Симо подемаше триумфалния марш от „Аида“, а тя с голям кеф правеше циганско колело или се премяташе със задно салто на място.
Случваше се някой да настъпи дъска с пирони. Те пробиваха тънките гуменки и пронизваха стъпалото. Не кървеше, но болката сграбчваше гръкляна. Всеки си препикаваше раната, а после цялата сюрия се отправяхме към далечната Осма поликлиника в „Надежда“, за да направят на пострадалия инжекция за тетанус. Веднъж и Бронислава настъпи пирон. Дори не трепна, само изпсува. После погледна бойците си мрачно:
– Кой ще ми препикае раната?
Всички се свихме уплашени. От Бронислава можеше да се очаква какво ли не, но този път наистина ни шокира. Бяхме обладани от някакъв атавистичен свян, от страха, че ще бъде разобличена все още детската ни същност.
– Не бойте се, бе! Няма да ви гледам! – ни убеждаваше Бронислава, но всички мълчаха.
– Пъзльовци! – Въздъхна недоволно и кой знае защо, погледна към прозореца на Симо. Оттам се носеше протяжният вопъл на неговия кларинет. Пак свиреше някакъв тъжен валс. Слънцето залязваше. От трогателната мелодия и от натрупаната неизказана любов изведнъж на всички ни стана много, много мъчно, та чак ни се доплака. Дори в очите на суровата Брони сякаш блесна сълзица.
Бързо обаче се съвзе:
– Сама ще се оправя! – заяви строго и се скри зад стълбата. – И да не е посмял някой да гледа, че главицата ще му откъсна!
След това цялата тайфа тръгна да я придружим към поликлиниката.
– Чакайте ме и мене! – дочухме зад себе си гласа на Симо. За пръв път бе зарязал музиките си, за да бъде с нас. Може би случайно, но той се оказа до Бронислава, когато тя премаля и трябваше да се облегне на някого. После продължи все така, опряна на рамото му и всички ужасно му завиждахме.
На училищната екскурзия вече не се криеха. На слизане от планината Брони прегърна през рамото тромпетиста, при това не грижовно или другарски, а съвсем нежно. Красо Дзверот се усети чак когато стигнаха при трамвайната спирка в Княжево. Бе пълно с учители, затова не налетя на бой. Застана пред двамата зачервен и зъл:
– С тебе ще се разберем при кюмуро! – изръмжа той и им обърна гръб. Така и не можа да види ледената усмивка на Брони, нито уплашеното лице на Симеон.
Кюмурът бе огромната планина от дребни въглища в задния двор на училището. Парнаджията ги внасяше с количка, а после извозваше още топлата сгурия. Там, далеч от погледите на учителите, ставаха разчистванията на сметките. На другия ден се събрахме при въглищата. Изненадващо за всички Симеон се отзова на предизвикателството. Изглеждаше малко нервен. Придружаваше го Бронислава.
– Гледам, довел си и майка си! – присмя му се Дзверот.
– Глей си работата, бе! – тросна му се Брони.
– Момиченце, не ме дразни, за да не си изпатиш!
– Какво, ще ме биеш ли?
– Може и това да стане! – изсумтя той като глиган и замахна.
Прасна Симо точно по устата. Брони изпищя, сякаш я бяха ударили нея, и се хвърли на гърба на звяра. Скубеше му косата, крещеше, налагаше го с малките си юмручета, а той сякаш не усещаше нищо. Най-невъзмутимо продължаваше да бие. Удряше Симо по главата. Замаян, музикантът се свлече с разплескана физиономия. Едва тогава чудовището се отърси рязко и свали момичето от гърба си. Удари я само веднъж, по носа. Бе достатъчно. Чу се как изхриптя хрущялът и рукна кръв. Зашеметена, тя падна до Симеон. Дишаше тежко. И двамата потреперваха, а в разширените им зеници напираше отчаянието.
Никой не посмя да ги защити. Не само защото се бояхме, но понеже завиждахме на тяхната любов.
– Егати любовниците! – изръмжа Дзверот. Тръгна да си ходи с тромавата си мечешка походка, но нещо се сети и се върна. Стъпи жестоко върху разперените пръсти на Симо и добави: – Да те видим сега как ще свириш на дудук!
– Мръсник! – изстена Бронислава, но звярът не ѝ обърна повече внимание. След малко, като се посъвзе, Брони избърса с кърпичка устата на Симеон.
Нататък събитията бяха тъжни. Симо за дълго време не можеше да свири. „Сигурно са си отдъхнали съседите!“ – се хилеше тарторът. Брони пък престана да идва при крепостта, а без нея епичните битки не бяха вече славно преживяване.
През пролетта най-сетне бе завършен строежът на новото 88-о училище. Всички, които живееха оттатък булеварда, в „Свобода“, щяха да се запишат там. Останалите продължавахме в старото, 102-ро.
– Ела при нас! – примоли се Бронислава на Симеон.
– Родителите ми не ме пускат!
– Ако можех, щях аз да остана!
– Знам. И аз не мога!
През новата учебна година училището вече изглеждаше тъжно и опустяло. Нямаше я бутаницата и веселата гълчава. Кънтяха стените на празните коридори. И в квартала много неща се промениха. Бяха приключили с парното и затрупаха огромния ров. Скоро след това асфалтираха улиците. Вече не се газеше кал и не трябваше да се носят цвички за преобуване.
Дзверот, разбира се, отиде в новото училище. Там продължаваше да тормози съучениците си и да им бъде тартор. Хвалеше се обаче, че бе свалил Бронислава.
