Сюнетите на Шекспир
Котките са източник на неизброими беди и ужасяващи нещастия. Не става въпрос само за свирепите домашни котки или за носещите проклятия черни създания. Не, това важи за всички видове на това семейство. Дори тигрите човекоядци, сравнително безобидни създания, могат да причинят непоправими щети.
Знам, че тези, които пъшкат под лапите на тъй наречените „домашни любимци“, ще нададат протестен вой. Да, робът често мисли, че е господар. За тях ще разкажа историята на Мохамад Обреза Баклави.
Реза, както го наричали всички, бил типичен представител на своя славен род – изкусен сюнетчия и почитател на баклавата. Славата му се носела из цялата Отоманска империя. Покани валели от близо и далече. Добряк по душа, той обрязвал бедни и богати, както биха казали днес – без дискриминация.
Той, разбира се, си имал и някои индивидуални характеристики. Най-ярката от тях била алергията му към котки. В тяхно присъствие очите му се напълвали със сълзи и започвал да киха неудържимо. Затова и настоявал котките да са извън къщата поне една седмица, през която тя да се проветри.
Един хубав ден получил покана от Келекесен[1] Шкембеуглу. Това била голяма чест. Келекесен бил много приближен на султана. Той бил спахия, толкова смел, че никога не му се налагало да доказва смелостта си. Именно той безстрашно спасил живота на султана в битката при Лепанто. Без капка колебание самоотвержено го посъветвал да не участва в нея. Благодарният Селим Втори възкликнал с възхищение: „Евала, ти ми спаси живота още преди да бъде застрашен!“.
Може би още по-голяма услуга му направил със съвета да завземе Кипър. По този начин си осигурил неограничен достъп до прочутото вино „Командария“. На Селим било присъдено прозвището „Пияницата“ и той полагал неимоверни усилия, за да докаже, че го заслужава. За заслугите му дарил спахията с тимар с богат чифлик. Подарил му и за наложница млада сръбкиня, толкова грозна, че представлявала национално богатство. Тъкмо тя му родила син.
По пътя към конака на Келекесен Реза взел важно решение. Вместо заплащане да помоли щастливия баща да поиска от султана забрана на котките в пределите на Османската империя.
Окрилен от собствената си мъдрост, Реза влязъл с бодра стъпка в конака. Учтиво отказал предложението да почине от пътя и веднага се упътил към залата, където щяла да се състои церемонията.
Още щом влязъл, разбрал, че Селим направил още един щедър подарък на верния си съветник. Подаръкът бил затворен в клетка точно пред кошчето на бебето. Огромен леопард с необикновена окраска. Ако можеха да надникнат в бъдещето, всички биха се съгласили, че най-прочутото платно на Джексън Полак е точно нейно копие.
Очите на клетия Реза се напълнили със сълзи. Направил две-три колебливи крачки назад, но чувството за дълг надделяло. Стегнал се и пристъпил към работа. Няма да описваме пищната церемония по разповиването на наследника, придружено от ангелски песнопения и множество теманета.
Дошъл върховният момент. Сюнетчията опънал кожичката. Възцарило се гробно мълчание. Изведнъж се разнесла чутовна кихавица. Очите му се затворили, ръката подскочила и отрязала малкото пишленце с все кожичката.
В последвалата паника единствено Реза запазил самообладание и успял да спре кръвотечението. Именно това му спасило живота. Хвърлили го в тюрмата, докато измислят подходящо наказание.
Сръбкинята, освен че била забележително грозна, била и надарена вещица. Майчината ѝ мъка и вродена злоба я накарали да сътвори нечувано жестоко проклятие.
Реза никога повече да не практикува това, за което е роден. Вместо сюнети да пише и публикува неуморно пиеси, романи, новели, есета и стихове. Пратили го в изгнание във варварска Англия, страна с лош климат и топла бира. Тласкан от проклятието, започнал да пише ли, пише.
Майката била отмъстителна, но не доглеждала нещата докрай. Бившият сюнетчия пишел и ужасно се срамувал от резултатите. Затова и не публикувал нищо под свое име. Никъде в проклятието нямало такава клауза. Намерил амбициозен актьор, назован Уилям Шекспир, и започнал да публикува под негово име.
Пишел и публикувал, но сърцето му кървяло от мъка по сюнетите. Този копнеж довел до написването на трогателни стихове. За негова изненада останал по-малко засрамен от тях. Занесъл ги на Шекспир и му казал:
-
Досега нищо не съм искал от теб освен средства, колкото да преживявам. Но сега имам голяма молба. Искам да публикуваш тези стихове със заглавие „Сюнети“.
За да се отърве от него, актьорът веднага се съгласил. След това обаче се разколебал. Решил да провери какво означава тази странна дума. Щом разбрал, се размислил. По това време в Англия не се гледало с добро око на обрязването. Считало се за варварски обичай, характерен за презрени етнически и религиозни общности. Публикувал ги под името „Сонети“ и се излегнал на лаврите си.
Отчаяният Реза за пореден път се опитал да се самоубие, но проклятието не му разрешило. Така, в срам и страдания, живял още дълги години. Надеждата, че смъртта ще го освободи, се оказали напразни. Преродил се и пак започнал да пише. Първо се асоциирал с Хенри Джеймс, а след като той починал, с Джеймс Джойс. „Юлисис“ бил капката, която преляла чашата. Дори Мерлин, кротко спящ от векове, се събудил от скука. Строг, но справедлив, той взел страната на Реза. Застъпил се пред боговете за сюнетчията. Случаят бил разгледан и се взело решение, че наказанието е непропорционално жестоко. Присъдата била намалена – разрешили му да се върне в родните Балкани.
Реза избрал България. Там творял Ст. Ц. Даскалов, който мечтаел да стане ударник в писателската професия. С помощта на бившия сюнетчия изпълнил мечтата си. Нерядко публикувал пет книги на година, рекорд, ненадминат и до днес. Дори Реза не издържал на това темпо. Залинял, изпаднал в творческа криза и не можел ефективно да изпълнява наложеното му наказание. Наложило се да го приспят, за да възстанови силите си.
Събудил се през 2022 година. Заварил една променена България. Не само качеството на литературата било различно, дори вкусът на баклавата не бил същият.
Шайки писандерталци и поетоиди кръстосвали страната. Нахлували в градове, села и паланки и налагали жесток данък. Всеки десети от клетите обитатели трябвало да закупи поне едно от техните произведения. Опитали се ги принудят и да ги прочетат, но се отказали, когато недоволството прераснало в насилие.
Реза си избрал най-пробивния от тях. Той бил обсебен от получаването на награди и не публикувал чак толкова много. За сметка на това сюнетчията участвал активно в изготвянето на планове за превземането на Стокхолм. Писандерталецът възнамерявал да вземе за заложници членовете на комисията, определяща носителите на Нобелова награда. Щял да заплаши, че ще опожари града, ако не му присъдят пожизнена Нобелова награда за литература.
Всяка нощ Мохамад Обреза Баклави се въртял в леглото и повтарял отчаяно:
-
Да си сюнетчия, е призвание, да си писател – наказание…
