„Беседите“ са замислени двояко. По-точно казано, те имат две задачи. От една страна, д-р Танев е възнамерявал да продължи будителското дело, започнато от самия Отец Паисий. От друга, тези седем дяла, скромни и малко претенциозни на вид, сбити и засягащи на пръв поглед разнообразни въпроси: от стилистика, езиковедство до политическа и социална история, биографии, идеология /българо-имперска и духовно-политическа и непреходно-универсална/, имат научен характер и са готови да издържат акуратните изпитания на всеки учен, занимаващ се с повдигнатите от тях въпроси.“ Проф. Д-р Н. Алтънков
ПРЕДГОВОР към Беседи за бългаските азбуки
Предлаганият сборник беседи писани от Тачо Танев между 1977 и 1987 година представляват една малка, но забележителна част от неговото творчество. Условията при които той бе принуден да живее и твори – за жалост и то не само негова, но и наша – не му дадоха възможност да ги издаде приживе, както впрочем и всичко останало, което той създаде в продължение на дългия си и плодотворен живот. Слава Богу, творческото му наследство се оказа в добри и нежни ръце и да се надяваме, че до няколко години ще съумеем да се срещнем и с останалата част от трудовете му. Тук е мястото за изказване на благодарност и признателност към госпожица Женина Енчева, верният, винаги лоялен и неуморен сътрудник, близък и приятел на Тачо, без помощта на която – със сигурност – произведенията му едва ли щяха да се появят на бял свят.
По друг повод и на друго място бях нарекъл Тачо “последният български възрожденец” и още тогава имах чувството, че определението ми не е пресилено. По ред причини той не беше известен на широката публика в България и до голяма степен още не е. Това се дължи и на нещастните обстоятелства на живота на неговото поколение, изпитало превратностите на българската съдба, попречили не само на него, но и на много други добри българи да работят и да творят според своето призвание.
Тачо Танев Танев е роден в Пловдив на 4 ноември 1912 година. Баща му е известният актьор и режисьор Тачо Танев, който получава званието “народен артист” и става лауреат на Димитровска награда през 1959 година. Майка му, Паула Илиева е хърватка, художничка, родом от Загреб, тогава още част от Австро-Унгарската Империя. И двамата родители са следвали висши художествени училища, бащата в София, а майката в Загреб и Мюнхен.
Тачо учи във ІІ мъжка гимназия, София, която завършва в 1931 година. През същата година постъпва в Художествената Академия и се дипломира с отличен успех през 1936. Рисува в ателието по живопис на професор Никола Маринов и професорите Николай Райнов и Андрей Николов.
Наред с учението си Тачо Танев води и много активна обществена дейност. Още като гимназист в ІV клас се включва в редакционната комисия на най-голямото ученическо списание в България „Ученически подем“, на което през следващите три години става главен редактор.
В началото на 1932 година става член на известната родолюбива и много престижна организация ВСОП (Всебългарски Съюз „Отец Паисий“). Скоро след това той и няколко негови приятели и съученици основават младежкия дял от Съюза БМСОП (Български Младежки Съюз “Отец Паисий”). Тачо Танев участва активно в дейността на БМСОП до отпътуването си в чужбина, а и по-сетне.
След завършването на Художествената академия през 1936 заминава за Будапеща, Унгария, където е приет в престижния колеж Ьетвьеш. Това щастливо събитие се осъществява с подкрепата и със застъпничеството на известния специалист по български науки, унгарският професор Геза Фехер. С Тачо Танев го свързва приятелство и научно сътрудничество още от следването му в Художествената академия. Тачо помага на Фехер с рисунки на редица хунобългарски археологически паметници и редактира българския език на книгите на учения.
В унгарския колеж – един от двете най-големи и известни учебни заведения в страната – Тачо започва другата и много плодотворна насока в живота си – науката. Има щастието да слуша лекции и да учи при известните професори Алфьолди, Дьорфи, Лигети, ученик на великия френски учен Пелио, Дюла Неймет, Золтан Токач и други.
Точно в Будапеща, работейки с орнаментите на множество паметници, Танев открива образната органическа произходна връзка на всебългарския орнамент ЕЛБЕТИЦАТА с орнаменталното образно съдържание на древните астрономическо кръговратни паметници на Далечния изток. С това си откритие Танев изцяло обрича остатъка от живота си на изследвания върху древната хунобългаристика в които той е пионер в българската наука, формално, ако не и фактически.
Още в София, преди заминаването си за Унгария Танев среща Димитър Съсълов, един голям човек, мислител и изследовател, който с основаването си на историческото дружество “Българска орда” и със заниманията си върху древната история на хунобългарите поставя модерните основи на една от най-сполучливите теории за произхода, духа и същността на нашия народ.
Когато Танев се завръща в България през 1940 за отслужване на военната му служба, Съсълов го помолва да сътрудничи на списанието и специално се заинтересува от откритието му за Елбетицата. Под името “Българското везмо и Изтокът” тя излиза в “Известия на Българската Орда”, год.трета, бр.ІV, V и VІ, София, 1941 година. Препечатана е напоследък и в списание АВИ-ТОХОЛ в 1995 година.
През март 1942 година Танев постъпва в Берлинския университет “Кайзер Фридрих Вилхелм” (сега Хумболд Университет), по това време един от най-именитите и престижни университети в света. Специализацията му е в катедрата на професор Ернст Кюнел по Ориенталски изкуства. Щастие е за Танев да се срещне и да работи с научни светила от световен мащаб.
Списъкът на професорите при които специализира и учи Тачо Танев е внушителен: тук са някои от най-големите европейски учени в своите специалности: професорите Фарер, Мортгат, Херман, Мюлман, Андре, Хениш. Там Танев се среща, разговаря и се сприятелява с престарелия великан на китайската история, професор Франке, който му е от голяма полза.
По история на Киевска Рус до монголското владичество държи изпит при професор Юберсбергер. По препоръка на професор Херберт Кюн, най-големият немски издателски тръст с над 200 годишна история “Валтер де Гройтер”, отпечатва Елбетицата като свое издание. Със специална грамота издателството гарантира на Танев издаването на негови бъдещи научни съчинения, една много рядка привилегия давана на млад учен в Германия.
В процеса на работата предмета и заглавието на дисертацията му претърпяват промяна. След работа върху “Метод за научно публикуване на източните губери”, Танев се спира върху “Теория на далеко-източният астрономически кръговратен орнамент – Елбетицата”. Дисертацията обема повече от 200 страници и е придружена с около 100 рисунки и таблици.
През пролетта на 1944 Танев получава доктората си от Философския факултет на Берлинския университет и “след 500 огнени денонощия всред безкрайно разрушавания огромен Берлин” се завръща в България в края на юли 1944. Тук той заварва София също потънала в развалини и в навечерието на друго голямо събитие – превратът от септември 1944.
През август 1948 той е изселен заедно с майка си в Ботевград. Причините за изселването са както политически, така и битови – нови големци са хвърлили око на семейната къща в София. През това време баща му жъне успех след успех като режисьор и получава Димитровска награда, а след това и званието “народен артист”. Най-после след застъпничество директно пред Вълко Червенков, всесилният диктатор, и след три години изселнически митарства, Тачо и майка му получават разрешение да се завърнат в София.
За известно време Танев работи в музея в Разлог. Там попада на две орнаментирани плочи, които сега се намират в Археологическия музей в София. Орнаментацията – египетска и чисто крито-микенска – е придружена и от една релефна митологична сцена. Благодарение на знанията си по антично изкуство Тачо Танев установява несъмнената принадлежност на находката към Крито-Микенската култура. Но откритието е намерено в южните склонове на Рила, на повече от 1,000 километра на север от Микенските селища и то дълбоко в материка!
Още в 1957 той публикува научно съобщение в списанието “Паметници на културата и музеи”. За жалост последвалият интерес към находките завършва с пълното разрушение на “Светилището” в Рила където плочите са били намерени, и то при “археологически разкопки”. Тези плочи, както и някои други открити на същото място все още очакват пълни и акуратни изследвания.
След големи митарства Танев намира работа в Института Картпроект. Там, след много експериментиране – рисувателно и фотографно – той успява да установи стъпалата на т.н. МЕТОД ЗА ОБЕКТИВНОТО КАРТОГРАФНО СЯНКОРЕЛЕФНО ИЗОБРАЗЯВАНЕ, за който е получил диплом за “изобретател” през 1962 от ИНРА. С това откритие се дава възможност за изобразяване на всички типове земен релеф изобразен чрез хоризонтали.
По време на 20-годишният си стаж като художник-картограф Танев изработва релефите на всички области на България по новия метод, както и сянкорелефи на различни страни и материци. По равнището на изобразителните си качества те не отстъпват по нищо на известните постижения на изключителната швейцарска картография, както и на картните сянкорелефи изработени от нейния най-голям майстор – професор Имхоф.
По настояване на негови приятели и колеги той създава едно доста голямо изложение за естеството и същината на художествените стилове, всъщност зародиш на ТЕОРИЯ НА СТИЛОЗНАНИЕТО. Макар и отхвърлена от официалните власти като неподходяща и несъобразена с диалектическия материализъм, теорията намира приложение в негови следващи трудове и читателя ще намери нейни отгласи в приложените беседи.
Пак подканян от приятели, Тачо Танев написва обширна статия за орнаментираните звезди. Под надслов “Звездите на Питагора” той разглежда произхода, същността и развитието на петолъчната и шестолъчната звезди, като накрая се спира и на “червените петолъчки на Кремъл”. За тази статия авторът й е привикан и съвсем сериозно му се забранява не само да пише върху орнаменти, но и да се занимава с каква да е научна работа поради произхода и образованието си и заради членството му в младежки организации преди 1944 година. Както Всебългарският Съюз “Отец Паисий”, така и БМСОБ и “Българска Орда” бяха официално забранени след комунистическия преврат и обявени за фашистки организации.
Но времето минава и нещата се развиват по неведоми начини. Една случайна среща през 1977 година с Николай Станишев, един от основателите на “Българска Орда”, довежда до подновени връзки и ново приятелство между двамата големи българи. То се оказва много плодотворно. При срещите им в малката стая на Станишев присъстват и други млади хора, които стимулират и по-възрастните. Така фактически се възстановява кръжока на “Ордата”, който продължи до самата смърт на Тачо през пролетта на 1999 година. Там се ражда и идеята за “Беседите”.
Въпреки че официално Танев не е признат и почти нищо от неговите изследвания не вижда бял свят, това което той създава е внушително по значение и качество. Неговите трудове са кратки, сбити и предават съществени моменти от нашата стара история. Те са оригинални приноси към българската историография, а някои от творбите му представят уникални виждания и нови открития в историята на други народи.
Д-р Тачо Танев изнася доклад “Транскрипция на китайските географски имена с кирилица” на ХІ интернационален конгрес по ономастика в София през 1972 година. Транскрипцията, която прави на китайските географски имена е официално приета в българската картография.
През 1989 година д-р Танев завършва трудът си “Прабългари или хунобългари?”. Той се спира подробно на произхода на името “българи”, паралела с въведеното в науката, но неправилно наименование “прабългари” и с установеното още от професор Васил Златарски име “хунобългари”. До появяването на нова и по-меродавна интерпретация на произхода на термина “българи”, разяснението на д-р Танев трябва да се приеме като единственото правилно тълкуване на народностното ни име.
В 1991 Тачо Танев разработва “Възловите въпроси на старата българска история”. Там той конспектира ходът на историята ни и се спира специално върху четирите главни въпроси: Началото на хунобългарската имперска държавност, Пряката народностна приемственост между хунобългарите и съвременните българи, Причината за покръстването на хунобългарската империя и Смяната на хунобългарския език и писменост с българославянския език и писменост. Същите въпроси, но много по-подробно и с повече аргументация са разработени в “Беседите за българските азбуки”.
Тачо Танев се занимава и с големия въпрос на нашата история: характера и същността на “Именника на българските ханове”. Съществуват многобройни опити за неговото разчитане, някои по-сполучливи от други, но вярвам, че когато изложението на Танев се публикува, научните среди ще се убедят, че неговото тълкуване представлява сериозен – може би най-важният – принос за разплитане и изясняване на възлови моменти от старата история на България.
Принципите на хунобългарското летоброене са свързани с огромния проблем за произхода и подредбата на българската астрономия – задачи, които са много тежки за един кабинетен учен имащ на разположение ограничен брой източници и съвременни справочници, работещ сам, без компетентна помощ от специалисти и в условията на почти пълна изолация от научни достижения и открития след 1940 година. Нищо чудно, че тази последна работа на д-р Танев – неговият magnum opus остана не напълно завършена. Но и във вида в който авторът я остави тя дава много вярна представа за българското леточисление и принципите на древнобългарската астрономия като въвежда едно уникално виждане върху проблемите на “Именника”.
Не по-малко интересни за специалистите и за широката българска публика ще бъдат и другите му произведения, особено методологическия му труд – единствен в света – “Проектопрограма на хунобългаристиката”, завършен по-малко от година преди смъртта му. Нейните тридесет и шест раздела обхващат историята ни от “Зората на времената” – палеоазиатските населения, езици и археология, през ранните хунски империи до 209 г.пр.Хр., бит, култура, военно изкуство, художествени образци, държавно устройство и включващи българските империи в Азия и в Европа до съвременната България. Тази програма е и квинтесенцията на всичко съществено, което трябва да се проучи, изясни, анализира и представи от бъдещите български учени на своя народ. И на целия културен свят.
Впрочем, не лошо начало на тези проучвания се дава чрез така наречените от д-р Танев “БЕСЕДИ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ АЗБУКИ”, които са предмета на настоящата книга. Това бе и задачата на издателите на Тачовото наследство, които решиха да започнат точно с “Беседите”, като подходящо четиво, което да въведе и представи творчеството на този бележит учен пред българската публика.
“Беседите” са замислени двояко. По-точно казано, те имат две задачи. От една страна д-р Танев е възнамерявал да продължи будителското дело започнато от самия Отец Паисий – не напразно избран като патрон на Всебългарския Съюз под същото име и на БМСОП, с идеите на които беше закърмен и авторът. От друга, тези седем дяла, скромни и малко претенциозни на вид, сбити и засягащи на пръв поглед разнообразни въпроси: от стилистика, езиковедство, до политическа и социална история, биографии, идеология (българо-имперска, духовно-политическа и непреходно-универсална), имат научен характер и са готови да издържат акуратната скрутина на всеки учен, занимаващ се с повдигнатите от тях въпроси.
Освен хронология, история, писмоведство и азбуки “Беседите” предлагат и няколко съвсем оригинални виждания засягащи проблеми от универсален характер. Те са разгледани в светлината на изглеждащите чисто български проблеми на едно средновековно държавно образувание поставено на исторически кръстопът и търсещо себеутвърждаване в един изменен свят. Разрешаването на тези проблеми придобиват значение надхвърлящо както хронологичните рамки на европейската история, така и териториалните условности на националната държава.
В Беседа Трета Танев предлага един много сполучлив способ за историческо изследване. Нареченият от него “Метод за взаимосравнение на събитията” дава възможност на научната общност да “пресъздаде” и сравни по един уникален начин събития, които по каноните на историографията са несравними понеже са отдалечени по време и пространство. Този метод разрешава един от най-големите проблеми пред историците: невъзможността за пресъздаване на историческите събития, или т.н.”експериментиране” с тях, което е възможно само в точните науки. При тях правотата на една хипотеза се доказва чрез многократни опити в същата обстановка, или в променени условия, когато се държи точна сметка и се отчитат всички показатели на сравнимите матрици на научното изследване. Чрез прилагането на метода за взаимодействие на културите, който може да бъде разширен и допълнен, се дава възможност за доста точно научно пресъздаване на исторически събития протекли в различни култури по различно време.
Д-р Танев изтъква Св.Кирил като създател на модерната теория на писмоведството, науката за писмената, както и на изобретател на модерния – и не само за времето си – способ за създаване на азбука. Извеждат се дванадесет азбучни принципи, или начала, от които на Св.Кирил са приписани девет, а три – на неговия ученик Св.Климент. Интересни са и заслужават внимание и препоръките на автора към съвременната лингвистика за обогатяване състоянието на главните европейски азбуки, чрез възприемане на лесните и прости Кирилово-Климентови начала. Разгледани по този начин постиженията на Св.Св.Кирил и Климент придобиват универсален характер и надскачат значително досегашните ни представи за действителната ценност на откритията на създателите на българската азбука и писменост.
Целеше се – от страна на чужди учени и техни български епигони – да се омаловажи значението и самобитността на българските азбуки за да се изведе предвзетата теза за НЕбългарският характер на славянската азбука. От там пък се извежда фантастичната хипотеза за съществуването на славянска писменост и култура в земите на сегашна Русия и Украйна, предхождащи тези създадени от Св.Кирил и неговите ученици за нуждите на българската държава. С ревизионизма в науката за славянските азбуки фактически се цели подценяването на техния български характер и същина за сметка на някаква илюзорна славянско-руска книжнина и азбука създала се самобитно на земите на Русия. Това са сериозни провокации, които се нуждаят от научно опровержение и това Танев постига много обосновано.
Твърдението на “новото тълкуване”, че глаголицата е изведена от кирилицата, а не обратното, което се знае от историята и се смята за научно утвърдено е възлово и необходимо на авторите на тезата за някаква руска самобитност на славянската азбука. Твърди се, че в земите на Русия по някакъв начин се е създала славянска азбука и писменост, която по-късно е била адаптирана и пренесена от Св.Кирил след пребиваването му в Херсон по път за Хазарската столица в 862 година.
Тогава, в Херсон, според пропонентите на тази хипотеза, Кирил се е свързал с местните жители, от които е разбрал за съществуването на тази азбука, която е била вече в обръщение. Той я взел, занесъл я в Моравия, а след това учениците му я разпространяват и в България, може би с някои незначителни поправки и тя оттогава е известна като негово творение.
Поводът за провокацията е прочитът на т.н “Корсунско известие” от животоописанието на Св.Кирила, в което се споменава за някакъв тайнствен “русски/росски” човек, който се срещнал с него и му открил тайните на една нова и явно неизвестна дотогава азбука и писменост, която Св.Кирил преписал, нагодил и използвал за своите нужди. Ако това твърдение може да се докаже, се разбива сериозно и завинаги тезата за самобитността на кирилицата, или на глаголицата и поставя Св.Кирил в много неблагодарна светлина като един обикновен преписвач, плагиат и крадец.
Разчитането на Корсунското известие от Танев е поразително. Той твърди и доказва убедително две неща. Първото е, че това което Св.Кирил е видял и получил в Херсон е действително една азбука с която той вероятно е бил малко запознат, или не е подозирал за нейното съществуване. Но това далеч не е била някаква митична “руска”, “славянска”, или друга случайна азбука, а е била изчезналата българска азбука – рабошницата, наречена от Танев “Азбуката на забравените”. Вторият, не по-малко значителен извод на автора, изяснява произхода на Рус/Русия.
Свикналите с наличието на научен апарат и търсещите референции и позовавания на извори, книги и научни списания ще останат разочаровани от начина по който авторът представя своите изводи. В изложението липсват отправки към извори и трудове. Тачо Танев считаше, че широката публика – за която трудовете му бяха предназначени – не ще бъде в състояние да проследи известната макар и вече станала стандартна литература по повдигнатите въпроси, докато от специалисти и научни труженици се очаква да бъдат запознати с предмета на разискване и изричното позоваване на извори и критични становища не е абсолютно необходимо.
Д-р Танев – обучен и ерудиран историк от голяма класа – винаги е подчертавал, че важното в един научен труд е неговата същност и изводите, които следват, а не непременно формата в която са поднесени. Това което се твърди, научните доводи и осветляването на въпросите е от значение, а не едно стандартно изложение, изкуствено нагодено с научни цитати. Яснотата на израза, подходящия начин за поднасяне на твърдения и доводи и особено придържането към историческия метод и търсенето на истината са съществените елементи в едно историографско изследване. Не е ли върховната цел на писаната наука в същност обогатяването на знанията?
Тачо Танев е възпитаник на немската историческа школа с най-доброто, което тя може да представи. Сегашното поколение историци и широката публика може би ще открият, че неговият опит и подготовката му носят белегът на 40те години на миналия век, затова и начинът на мислене и характерът на изложението са различни. Стилът му сега, може би, изглежда старомоден, с повторения и многократни подчертавания на една и съща мисъл, но това се дължи главно на неговата прецизност като учен и упоритото му желание да намери верният израз и да представи мислите си по възможно най-точен начин.
Патосът, постоянна съставка в стила на Тачо Танев, беше важен за него за да може посланието му да зазвучи така както той мислеше, че подобава за прослава на тези важни дела в българската история. Възможно е, че внасянето на преднамерена обективност и изнасянето на различни гледни точки биха придали “по-научен” вид на изложението и биха задоволили по-взискателния читател. А може би не. Като наследник на паисиевци, каквито гордо се наричаха приятелите и колегите на Тачо от младини (и той самия), писанията му имат за цел не само и не толкова изнасяне на историческата истина, но и пропагандирането, в най-добрия смисъл на думата, на върховните достижения на българския дух през Средновековието за да може всеки обикновен българин да ги види, чуе, и проумее.
Сериозните и оригинални приноси, които д-р Танев внася със своите Беседи в историографията, и то не само българската, не са малко. Според мен, най-важните са поне четири и, струва ми се, тяхното значение тепърва ще бъде оценявано. Трудно ще бъде оттук нататък те да бъдат заобиколени.
Първият принос е Тачовата защита на Кирилицата като оригиналното писмо на славяните. Макар да ни се струва, че този въпрос е решен веднъж завинаги, развитието на Кирило-методиевските изследвания показват един непрестанен стремеж към омаловажаване на тяхното дело. То се върши понякога от заинтересовани кръгове, които се стремят по научен, по скоро по псевдонаучен начин, да решават национални, или държавни проблеми на съвремието. Други го вършат от ревност към самия успех на Константин Философ, ако не и за да го принизят до нивото на един обикновен плагиат, преписвач, или стъкмител на знаци и форми. Това налага защитата на неговите достойнства да се превърне едва ли не във всекидневна грижа. Тук д-р Танев е свършил прекрасна работа и е дал нови доказателства в ръцете на тези, които тепърва ще отстояват каузата на Св.Кирил и величието на неговото дело.
Следващите две открития на Тачо Танев засягат недоизяснената досега роля на Кан Борис в създаването и налагането на славянската писменост и християнството, както и новата насока в императорските му стремежи. Танев показва убедително усета на Борис и държанието му като модерен за времето си държавник, който е проумял, че Империята му ще изчезне, ако не промени структурата си, не възприеме християнството и не въведе нови правила в държавата. Оттук следва и неговата лична заинтересованост от новосъздадената азбука и нейното приложение в хуно-българската държава.
Става ясно, че без намесата на Борис делото на Св.Кирил и неговите ученици най-вероятно би замряло и останало в историята и езиковедството по-скоро като интересен, но несбъднат експеримент. Наяве излиза проникновението (свише, божествено?), което подбужда този типичен български кан, милеещ за народа и Империята си не по-малко от всички негови предшественици, да издири, подкрепи и вдъхнови вероятно вече унилите, изгонени, преследвани и унизявани кирилови ученици, както и държавническата мисъл на Борис, даже и неговото новаторство в създаването на българската писменост и култура. Според Танев, налагането на българославянската азбука и писменост като официални в държавата се дължи изключително на Борис. Какви са били действителните му подбуди?
Борис е замислял нищо по-малко от обединението на всички разпръснати славянски населения под егидата на хуно-българската Империя. Неговият интерес е бил насочен главно на Север и на Изток към разединените и вероятно неспособни на собствен държавен живот славянски племена и групи от хора. Неизвестни исторически дотогава, те са били лесна плячка за всяка що годе политическа сила по онова време. Появата на имперската идея за експанзия на Ханството на север и на изток от тогавашните му предели показва широтата на замисъла на българския кан. Но това показва и неговото новаторство и оригинален подход. Още повече, че присъединяването на славяните към българската Империя е било замислено да стане чрез словото, а не чрез силата на меча.
За тази цел на Борис е било необходимо едно важно оръжие – общ език и култура – и той го е намерил във вече създадената от Св.Кирил азбука за нуждите на едно незначително княжество в Средна Европа, което на всичко отгоре след 20 години само се отрича от готово дадените му език, азбука и книжовност. След прогонването на учениците на Св.Кирил от Моравия българският Кан ги приютява, помага им и след като разбира значението на това което те носят със себе си – великото творение на Св.Кирила – заповядва със силата на своята мощ като едноличен владетел създаването на една НОВА писменост, азбука и култура напълно пригодна за неговите имперски цели – създаването на може би най-великата империя по това време с разширението й на север и на изток. По причини малко зависещи от самия Борис тази негова мечта и замисъл не се сбъдва и историческия момент за обединение на всички славяни заедно със земите на които живеят под егидата на една могъща, нова, възродена и вече гледаща в бъдещето с устрем и амбиция хунобългарска империя е пропуснат.
Но идеалът остава. Под друга форма и под друго име тя се възражда, макар и гротескно, далеч на Изток, където владетелите на Русия се опитват да я имитират ето вече 800 години без успех. Но и така Борисовото дело не изчезва и не умира. Остават не само споменът за мечтата и амбицията за ново възраждане. Културата създадена в средновековна България скоро става достояние на други славянски княжества и създаващи се държави и държавици за да придобие с годините това непреходно значение на което се удивляваме до днес.
Приемането на християнството от Кан Борис е разгледано като политически акт с голямо значение. Той се извършва от него с пълното съзнание че се пригажда съществуващата държавно-политическа и социална структура на българската държава към новите изисквания с които тя се сблъсква по негово време. В Империята вече са се появили и растат други, нови, различни битово-социални форми на общение. Съществуващата и привнесена от Азия структура, която е подхождала така добре и е служила безотказно на стадническо-подвижния характер на българските държави, става вече непригодна след почти двеста годишното усеждане в земите на Балканския полуостров и отвъд него. България е заобиколена от християнизирани държави и империи, които живеят по друг и по-подходящ начин. Борис върши фактически това, което е било абсолютно необходимо да се направи и без което българската държава не би могла да просъществува чак до днес.
Не всички ще се съгласят с оценката на автора относно постиженията приписани на Борис. Те са все още спорни в историята. Твърди се, например, че той е допринесъл за падението на България като я е християнизирал и пославянчил с въвеждането на писмената на Св.Кирил. Оспорва се и начинът по който новата вяра е била наложена в Империята. Самият кан Борис е бил подценяван като владетел и държавническите му качества са били пренебрегвани.
Заслужава да се помисли за последиците за Канството ако България НЕ СЕ БЕШЕ християнизирала. Не би ли последвала участта на други империи с подобни на нея строй, структура и държавна и социална йерархия, които са сега само исторически спомен: авари, хазари, кумани, печенези и много други, които не успяха да се пригодят към изменените условия на съществуване и по такъв начин обрекоха сами себе си на гибел. Предлаганите обяснения от д-р Танев са достатъчно убедителни за да ни покаже гениалността на прозрението и политическата мисъл на този велик български кан.
Четвъртият и не по-малко значителен принос на д-р Танев засяга обяснението му за произхода на РУС и значението му за българската история. Това негово откритие указва и насоката на бъдещите изследвания на българската наука, традиционно пренебрегваща Изтока като непресъхващ извор на исторически сведения за нашата история.
Дълголетният спор относно произхода на Русия е известен. Твърди се, че тя е създадена от нормани, или от самите руси. През 70те години на миналия век известният американски учен от украински произход Омелиан Притцак въведе смелата и далеч не невероятна теория за икономическия произход на Русия. Терминът РУС и организирането на руската средновековна държава се извеждат от една международна компания занимаваща се с набавянето на роби за нуждите на средновековна Европа. Тя впоследствие създава местни структури, които прерастват в по-висша организация, която става носител на държавно творчески качества и потенциал. По този начин, според професор Притцак, Русия се появява в историята.
Анализирайки Корсунското известие Танев стига до други, много интересни изводи. След преглед на историческото състояние в Северното Причерноморие от VІ век насам, авторът установява присъствието на руси/роси в Северен Кавказ около 650 година, които са от аланско-хунобългарски произход. По-нататък той се спира на “Великият Днепров път” и връзките между варягите и росите, разглеждайки специално кримските роси с техния Росски хаган за да установи действителното наличие на росска, или “русийска” книжнина по тези земи и по това време – около 650 година и след нея. НО тогава още няма исторически руси!
Изводите на Танев от това откритие довеждат до отговора за произхода на РУС и на руската средновековна държава. От гледна точка на международното значение на творбите на Тачо Танев това е може би най-важният му принос и той заслужава да получи съответно признание.
Предлаганата публикация е посмъртна и авторът за съжаление не е имал възможността за нанасяне на последни корекции. Издателската и редакторска намеса, която е неизбежна при подобен вид публикации е била сведена до минимум. Избегнати са повторения, които отежняват прозата и понякога много дълги изречения са разбити в по-малки все с цел внасяне на по-голяма яснота. Известна тежест и обремененост в изрази и звучене са били надлежно прегледани и изяснени без с това да се накърни тезата на автора, още по-малко способите, които той въвежда и използва.
Единствената значителна редакторска намеса се получи когато бе решено, че е по-уместно “Наръчникът за заместване на чуждици с български думи”, за който се говори в беседите и който беше приложен в оригинала като допълнение към Беседа ІІ, да отпадне и да бъде издаден по-късно като отделна брошура. Така този наръчник ще може да изпълни много по-добре ролята си на практическо ръководство в инструментариума на всеки пишещ българин, който милее за собствения си език и държи на неговата чистота. От няколко места се чуха призиви за неговото актуализиране и допълнение. Той е писан преди повече от 15 години, а оттогава много нови – и излишни според замисъла на Танев – думи и изрази навлязоха в езика ни. Това прави скорошното му появяване още по-належащо. Ако се реши актуализирането му това ще представлява фактическо вмешателство в оригиналния труд, но познавайки Тачо нека да мислим, че той – лека му пръст! – не би възразил. Щом е за доброто на езика и България.
Остава само да пожелая на читателя да изпита насладата от прозата, доводите и изводите на Тачо така както им се наслаждаваха всички щастливци, които имаха добрият шанс да го познават и да бъдат запознати с трудовете му приживе.
София, 8 януари 2003
Проф. Никола Г. Алтънков
