Смешно ми стана
като научих, че в една и съща катедра на Софийския университет е имало по няколко, доста на брой, информатори на Държавна сигурност. Когато са ходили на срещи с преподаватели чужденци, сигурно всеки е писал в доноса и за своя колега, присъствал там, за когото не е знаел, че също е доверено лице. Другият от своя страна пък е писал за него, а всъщност двамата са служели на едно ведомство. От това направо може да излезе роман.

Преди много години превеждах по време на Седмица на шведския филм на журналист, занимаващ се с кино, който по-късно написа книга за Путин, в която го нарече „Газпутин“. Уговорих му по негово искане среща с Йордан Радичков – мисля, че тогава Радичков тъкмо беше издаден на шведски. Запомних нещо, което каза писателят: „Всички повтарят поговорката „Сговорна дружина планина повдига“, а забравят другата поговорка – „Орташката работа и кучетата не я ядат“.

Ето какво твърдеше Борис Димовски, с когото се сприятелихме в годините, когато работеше в тогавашния вестник „Труд“: че ако се прояви един и същ талант, това става поне през поколение, затова пусканите с парашут във ВИТИЗ и Художествената академия деца имат само нагласа, но не и дадена свише искра. Апропо, на времето точно в „Труд“ отпечатаха първия ми превод – разказ на Василий Шукшин за две деца – не помня заглавието. Три страници превод на Шукшин тогава ми се сториха изкачване на Еверест.

На времето мой случаен познат, финансов ревизор и актьор от художествената самодейност със звучното като на литературен герой име Драгия Биволаров, роден в Александрия, но – доколкото си спомням –  от копривщенски род, ми каза, че на паметник в турските гробища на Разград пишело:  „Каквато и да ти е славата, един камък ти е белегът“.

Да се съмнява човек все пак е белег на интелигентност. Да приема безпрекословно мнението на капацитетите не е препоръчително. Помня при редактирането на една енциклопедия спора си за чугуна в Китай и за бог Хор, който е изобразяван и като ястреб, и като сокол. Наетият експерт и консултант заяви на издателката, че в древен Китай нямало чугун, а само желязо (за да го убедя, ксерокопирах му текст за обратното от „Большая советская энциклопедия“, защото само на това можеше да повярва). Но за бог Хор не можах да се преборя, колкото и да му сочех снимки на негови статуи по разни енциклопедии. За капацитета бог Хор беше само сокол.

Отдавна в главата ми има нова класификация, която дели литературата само на два периода – преди бестселърите и след бестселърите.

Питали едно дете какво го боли, а то казало: „Боли ме цялото човечество“.

След неприятен грип с последствия се наложи драстично лечение, с което криво-ляво ме вкараха в правия път. Тогава разбрах, че не е страшно да умреш – ако се наложи да ти сложат пълна упойка и умреш, няма да го усетиш. Излишно е човек да се притеснява.

Издателствата спокойно могат да си направят поредица „Графомания“ – никога няма да им липсват заглавия на родни автори. Чиста работа – понеже няма критика, ще се създаде едно голямо mutual admiration society, за чест и слава.

Поради затворническия период от средата на март 2020 г.  започнах да гледам стари корейски филми. Много от нашите преводачи биха намерили в тях свои съмишленици. Явно и заглавията, и субтитрите и т. н. на английски бяха правени все от корейци; през ум не им беше минало да използват преводачи с матерен английски. Така че четях: киностудия „Toilet Films“ –  кой знае какво е на корейски, но едва ли е „Филми от тоалетната“ или „Тоалетни филми“; Total Producer – тотален продуцент? Disappeared Girl – „ИзчезнаЛА момиче“. И любимото ми : Cat barking – „Котка лае“. Между другото, така е и с английските субтитри на китайските филми.

Нищо ново под слънцето. През август 1940 г. поетът Даниил Хармс публикува „писмо“ до поета Александър Введенски.

Драги Александър Иванович,

     Научих, че пестиш и си събрал вече трийсет и пет хиляди. По каква причина? Защо трупаш пари? Защо не споделиш това, което имаш, с онези, които нямат дори втори чифт панталони? В крайна сметка, какво са парите? Самият аз също мислих по този въпрос. Разполагам със снимки на най-използваните парични знаци: банкноти със стойност три, четири, а дори и пет рубли. Чувал съм за събрани парични знаци, равни на цели трийсет рубли! Обаче трябва ли да спестявам пари? Та аз не съм колекционер. Винаги съм презирал колекционерите, събиращи  марки, копчета, птичи пера и джобни часовници. Това са глупави, скучни и суеверни хора. Известно ми е например, че така наречените „нумизмати“ – онези, които трупат пари – от суеверие ги слагат – знаеш ли къде? Не в чекмедже, не в кутия, а в спестовна  книжка. Как ти харесва това? А могат да вземат парите, да идат до лавката и да купят с тях супа (продават такова нещо!) или кефал със сос – не само хлябът става за ядене,  и те стават.

     Защо, Александър Иванович, след като не си много по-глупав от мен, трупаш пари, вместо да купуваш с тях нужното? Прощавай, драги, но не постъпваш разумно. Понеже  живееш  в провинцията, просто си затъпял. Вероятно там няма с кого да си кажеш и една дума. Пращам ти моя портрет, та поне да видиш с очите си едно умно, одухотворено, интелигентно и прекрасно  лице.

                                                                                    Твой приятел: Даниил Хармс

 

Творецът наистина променя света. Научих, че таитянките не са били полуголи, но Гоген ги е съблякъл за по-интересно, така че от негово време насам за целия свят те са вече полуголи. Всъщност на колонизирания похристиянчен остров художникът не е открил особена идилия. Жените ходели облечени в безлични рокли.

Американците наричат накратко трагедията от 11 септември 2001 година „9/11“, защото в Америка първо слагат месеца, а после – деня. По този повод изведнъж се сетих, че телефонът за спешна помощ – полиция, пожарна, линейка – там е 911…

Глас от отвъдното. Открих, че в Шумен и Варна се продава за десетина лева малка книга от шейсетина страници на моята майка, кардиолог от висока класа, издание на БЧК от 1971 г., предлагана като „помагало за студентите по медицина“: „Профилактика на сърдечно-съдовите заболявания“.  Една утеха: близо 50 години след написването на книжката и 17 след смъртта на майка дори нейн труд в популярен вид е високо ценен и търсен! Майка ми беше човек с широки интереси. Направи и чудесни преводи на Гумильов и Ходасевич, дано успея да ги издада.

Как да не хареса човек казаното от Аверченко?

     „Всички страдаме от глупаците. Ако някога ви предложат да избирате с кого да си имате работа – с глупак или с мошеник, смело избирайте мошеника. За справяне с него вие разполагате със собствена съобразителност, ум и предвидливост; има закони, за да ви защитят, притежавате хитрост, която да противопоставите на неговата хитрост. В крайна сметка ще водите честна и достойна борба.

     Обаче какво би могло да ви защити от глупака? Няма момент, в който да знаете с какво ще ви изненада след малко. Може да падне от покрива върху главата ви, да ви се хвърли в краката, да ви ухапе или да ви стисне в прегръдките си… Кой би могъл да проникне в тайните на неговата тъмна психика?

     Мошеникът е като математиката, подчиняваща се на известни закони, а глупакът е лотария, която не се подчинява на никакви закони и системи.“

 

– „Ако човек прекосява река с лодка и в нея се блъсне лодка без гребец, дори да е раздразнителен, човекът няма да се ядоса особено. Ала има ли някой в другата лодка, ще извика да се махне от пътя му. Ако онзи не го чува, няма да спре да вика, а после ще започне да ругае – само защото лодката не е празна. Обаче ако лодката е празна, той нито ще вика, нито ще се ядоса…

Ако ти успееш да изпразниш своята лодка, докато прекосяваш реката на света, никой няма да ти се противопостави, нито ще се опита да ти навреди“.

– „Онова, което гъсеницата нарича „края на света“, учителят нарича „пеперуда“.

– „Не използвай живота, за да вдъхнеш живот на смъртта. Не използвай смъртта, за да донесеш смърт на живота.“

– „Как бих могъл да зная дали омразата към смъртта не наподобява човек, изгубил родния си дом на млади години, който така и не знае къде се намира този дом?“

 

Попадна ми история за писателя Пришвин и фолклора. И да е анекдотична измислица, звучи като истинска.

По времето на Октомврийската революция, когато на жп гарите раздавали „правосъдие“  балтийски матроси, писателят Михаил Пришвин, който освен другото е писал против Ленин и червения терор, пътувал с влак за Москва. Пренасял в денкове свои вещи, ръкописи и книги. На една гара се появили матроси, които решили, че в багажа му може да има нещо ценно, и смъкнали денковете на перона. Когато писателят се възпротивил, заплашили го, че ще бъде изправен пред революционния трибунал по обвинение в саботаж, а това означавало сигурна смърт. Не щеш ли, отнякъде се появил мъж, изгледал строго началника на матроския отряд и казал:

– Аз съм Мегалиф.
Матросът скочил на крака и козирувал:
– Моля за извинение, другарю мегалиф!
– Братя! – продължил непознатият. – Грешите за този човек, той не е враг! Върнете му денковете веднага!
Така и сторили.
Помолил писателят за разяснение каква е тази всемогъща длъжност „мегалиф“, за която не бил чувал, а мъжът казал:
– Името ми е Мегалиф. Трябва да знаете, че руснаците се отнасят с уважение към неща, което не разбират, особено към непознатите думи. Съветвам ви да напишете с химически молив на всеки денк думата „фолклор“, това ще ви спаси от проблеми.

Заниманията с фейсбук ме наведоха на мисълта за трите маймуни макаки Мизару, Киказару и Ивазару, чието изображение от 17 век може да се види в шинтоисткия храм Тогошу в Нико, Япония. Според някои смисълът им се крие в стара будистка легенда от Китай  – човек да не вижда злото, да не чува злото и да не говори за него, за да са чисти помислите му. Това съвпада с максима на Конфуций, която обаче е като за четири маймуни: „Не виждай, не чувай, не говори и не върши зло“. Понеже общуването с фейсбук е примамливо, не изисква особени усилия, нито голяма мъдрост, ласкае с измамното усещане, че щом пишеш и някой те чете, значи казваш нещо значително, то може да се превърне в обсесия и да изяжда много от времето на човек. Затова намислих свои три маймуни: „Не пиши, не чети и не коментирай!“

Лесно е да се каже.

По-нататашното му пътуване служителите на властта отминавали багажа му без въпроси.

Китайската ми картина от тази сутрин:
Когато чаплата лети над езерото,
и моята душа се извисява.

И мисли на древния китайски философ, даоиста Джуандзъ:

– „Гласът на водата казва онова, което мисля.“

Превеждането също е самотно занимание, което в по-голяма степен, отколкото други дейности, зависи от човешкия фактор. Никой не е застрахован от грешки, но е важно човек винаги да разсъждава логично и да не пише каквото му хрумне, като разчита, че читателят не разполага с възможност да сравнява с оригинала. За мен например не е дреболия „побългаряването“ на преводите, с погрешната идея да станат по-разбираеми. Турцизмите например са подходящи само ако човек превежда книга от някогашна съветска азиатска република с битови сценки, или за балканска литература от определен период. Не оправдавам и изкривяването на дадена от писателя информация. В една емблематична книга, чийто автор по-късно получи и Нобелова награда за литература например, на десетки страници преводачът е сложил думата „рапан“, а писателят използва думата „раковина“, и става въпрос за раковина на друг морски охлюв, на каквато индусите от векове свирят в храмовете си. На раковините от рапани никой никъде не свири.

Чак когато преведох „Робинзон Крузо“ и излезе на български в истинския си вид, за пръв път представена 270 години след написването й от Дефо,  разбрах защо е велика и безсмъртна книга. Не защото беше, както ни внушаваха в детството със съкратения вариант в превод от руски, приключенски роман, в който Бог не съществуваше, а заради вярата на героя, че ще оцелее, защото се уповава на Бог, и получава сила да победи обстоятелствата. Много хора, които познавам, са прибягвали до това да описват също както Робинзин Крузо кое е добро и кое – лошо, да противопоставят „удобството и несгодите“ си, за да преценят доколко положението им е тежко и тревожно, и така да събират кураж. И аз съм го правила. Ненапразно има толкова много съкратени стари преводи от различни източници – от гръцки, немски, френски, руски и сръбски – на Райно Попович, Петко Р. Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и Йоаким Груев, с живописни заглавия – „Чудосиите на Робенсина Крусо“, „Робинсон на острова си“, „Теглилата на Робинсона“. Научих, че книгата е изхвърлена като ненужна от сегашната училищна програма. Позволявам си да се съмнявам, че изобщо е била четена някога от властимащите в областта на образованието.

През 1985 г. имах късмета да преведа според мен най-забележителната книга за края на човешката раса – „Галапагос“ на Кърт Вонегът. Там хората след милион години са превърнати в морски обитатели, които вече нямат ръце и зъби, затова не могат да убиват ближните си, както са го правели в миналото,  няма как да горят противниците си на клада, да ликвидират човеци в индустриални количества и да заличават градове и острови. Струва си да цитирам два пасажа.

„Колкото до това, че човешките същества могат да се върнат назад, към употребата на сечива, построяването на къщи, свиренето на музикални инструменти, и така нататък, сега те ще трябва да го вършат с муцуните си. Ръцете им са се превърнали в плавници, в които срасналите кости са почти неподвижни. Всеки плавник има пет закърнели чуканчета, служещи само за украса и привличащи противоположния пол през размножителния период. Това всъщност са върховете на видоизменените пръсти. Нещо повече — онези части от човешките мозъци, които са контролирали ръцете, вече просто не съществуват.“

„Що се отнася до загадъчното вдъхновение преди милион години да се превръща колкото е възможно повече от човешката дейност в дейност на машини, какво друго е било това, освен поредното признание от страна на хората, че мозъците им не ги е бивало за нищо?“

Месеци наред проучвах феномена „Хиляда и една нощ“, изчетох томове от пълния превод от арабски на английски, томове такъв превод на руски, превода на български от немски, превод от ливански източник, двата тома превод от арабски на български  (вероятно по вариантите от Кайро и Дамаск), обработката на стар английски фолклорист за деца и превода-адаптация на Светослав Минков (не е посочен езикът на източника).

Много фолклористи определят „Хиляда и една нощ“ като приказки за възрастни от Индия, Персия и Арабия от времената, когато не е имало печатни книги. Докато се занимавах с  източниците за книгата, която подготвях, се питах как така в някои приказки място на действие е Китай, обаче с мюсюлмански герои и обстановка, и ми се струваше много нелепо да се разказва за султанати точно в Китай. Как така Аля ад-Дин (Аладин) ще иска да се жени за „дъщерята на султана на Китай“? А в този Китай парите ще са динари? След като огледах достъпните ми преводи на български, видях, че наистина навсякъде четем все за „Китай“; със сигурност така е и в преводи на други езици. Измъчвани от подобни мисли, изследователи дават обяснението, че някога за арабите Китай просто е символизирал едно много отдалечено и екзотично място, затова в приказките наистина пишело за Ас-Син (Ал-Син, както е Китай на арабски) –  сиреч, при превод на европейски езици, или при обратния превод от френски на арабски, мястото на действие е било превеждано именно като „Китай“ – все така коректно, макар да звучи нелепо.

От друга страна, възможни са и някои хипотетични обяснения. Например на уйгурски език думата, която се използва за държавата Китай, е „Катай“ . Ние, през руски, сме приели името на държавата да е „Китай“. През 13 век в книгата си Марко Поло също пише за Катай (Китай), но през 16 век йезуитски монах и учен прави заключението, че освен същинския Китай, с името Катай Марко Поло е наричал и Татария. „Голяма Татария“ –

историческата област между Каспийско море и Тихия океан – се споменава в не една приказка от Хиляда и една нощ. Изглежда възможно понякога разказвачите да са казвали „Китай“, имайки предвид Татария – земите около Каспийско море, подчинени на Делхийския султанат, а това да е превеждано като Ас-Син или Ал-Син – арабското название на Китай.

До късно, чак до първите десетилетия на 20 век, рисуват Аля ал-Дин (Аладин) като китаец, в китайска обстановка и сред китайци. После, вероятно тъкмо поради необяснимото усещане за нещо сбъркано, действието в последвали адаптации и преводи започва да се развива сред арабски декори – в Кайро, в Багдад, в измисления град Аграба или – за по-сигурно – просто в „древен град“.

Рових се в стари и по-нови книга за Китай и арабските страни и открих, че думата Катай (използвана за Китай), съвпада и с името на арабския град Катай (Ал-Катай), построен от наместника на Абасидите Ахмед ибн Тулун (868-884), по-късно станал столица на Египет, а сега вече – част от Кайро. Историците описват акведукти, по които до двореца и земите на Катай стига вода от южните сладководни извори; градините са пълни с екзотични растения и статуи, на които Ибн Тулун слагас тюрбани от плат и истински скъпоценности. Това описание много напомня на дворци и градини от приказките в „Хиляда и една нощ“. Естествено, в този Катай живеят араби мюсюлмани.

Някога очевидно е било в реда на нещата историите да се дописват и да се променят според вкуса и културата на поредния разказвач. Началото е поставено още с преводите на Галан от арабски на френски и продължава и в наши дни. В преразказ на суахили Аля ал-Дин (Аладин) живее в танзанийско село, а в съвременен индийски вариант пещерата на Али баба е пазена от теракотена армия, каквато бе открита в Китай през 1974 г. Както находчиво пише един литературовед, вариантите на „Хиляда и една нощ“ през вековете приличат на играта „развален телефон“: първата прошепната дума стига до последния играч напълно променена.

 Правих нов превод на „Белия зъб“. Дотогава сигурно половин век, както всеки помни,  героят беше известен с името „Ситка Чарли“, а всъщност това е буквално и погрешно пренесено от английското Sitka Charly и означава Чарли от Ситка (от град Ситка в Аляска). Една от многото неточности, които открих.

За съжаление като надничам сега в стари текстове, установявам, че много от преводачите са работели според тогавашните разбирания – изпускали са информация, замазвали са текста, не са обръщали внимание на стила на автора, а само са гледали да звучи гладко на български. Такъв често беше и подходът в някои съветски преводи – преработваха или адаптираха текста, без да се съобразяват много-много с оригинала.

Издадох преводи на нонсънс стихотворения за деца. Много по-късно видях, че във филма „Вчера“ сценаристът е използвал без изменения моя превод на краткото стихотворение  „Доктор Фостър тръгнал за Глостър…“ По-късно известно издателство публикува „нов“ превод на „Моето семейство и други животни, опирайки се изцяло върху първия превод на книгата, който бях направила аз. Тук-таме бяха сменили думичка. Дадох ги под съд. Не само че не ги осъдих, но и ме задължиха да им платя огромна сума за свръхтлъстия хонорар на техния адвокат, както и разходите по делото. Плагиатството беше съвсем безспорно, обаче съдията прояви предпочитание към тях по обясними причини – богатият плаща добре  дори за да вземе пари и от бедния . Тези хора издадоха и „нови“ преводи на още две мои книги, детска класика; първоначално започнах да сравнявам и видях колко безобразно са заимствали, но после се отказах – едно сърце има човек. След време същите издатели, представящи се като литератори от висока класа, бяха скроили номер на преводачка, подготвила нов превод на известно детско класическо произведение за друг издател и имала глупостта да им го спомене. Тогава те побързали да издадат стария превод, който е без права, за да подбият пазара на новото издание. Книгата им била вече в склада, готова за разпространение, но се повредила канализацията и вътре потекли фекални води. Унищожили целия тираж. Започнах да си повтарям, че щом толкова много ме крадат, значи съм богата.

За ушите на цар Траян… Американският писател Айзак Сингър, на когото имах честта да преведа прекрасната белетризирана автобиографична книга „Любов и изгнание“, погрешно е изписван Исак или Исаак Сингер, а право да се казва „Сингер“ май има само шевната машина. По рождение писателят е Зингер, така се произнася името му на идиш, но става известен едва в Америка – като Айзак Сингър. Добре е пишещите за него да знаеха, че няма литература на идиш и еврейска литература; литературата на идиш е част от еврейската литература.

Още щом излезе преводът на книгата „Извън Африка“ (англ. Out of Africa) на Карен Бликсен имах чувството, че заглавието е сбъркано, защото действието се развива в Африка, а не извън нея. И филмът на Сидни Полак по книгата се казваше горе-долу така: „Далече от Африка“. Не след дълго установих, че заглавието наистина е преведено погрешно, защото е част от мисъл на римския учен Плиний Стари, която гласи на латински  „Ex Africa semper aliquid novi“ – „Винаги от Африка идва нещо ново“. С една дума, смисълът е „идващо от Африка“. Съвсем колегиално при случайна среща казах на преводача на книгата на какво съм попаднала, защото сметнах, че е важно да го знае, а той ме погледна с пълно неразбиране, замълча си и книгата продължи да излиза с нелепото първоначално заглавие. Да… Мой близък твърди, че посредствеността винаги е безпрекословна, а често и агресивна.

Ключова дума в заглавието на роман от известен съвременен автор, която после се явява и в текста, думата woman, но в смисъла не на „жена“, а на противоположното на wife, на „съпруга“, е даден на български  като „грешница“ и „блудница“, а в следващо издание – като „момиче“. Един от добрите варианти можеше да бъде „любовница“, защото става въпрос за любовна  връзка без наличието на брак. Превеждащият е проявил пълно неразбиране на времето, а то е Викторианска Англия, когато любовниците, разбира се, са смятани за нещо неморално. Вече от две известни преводачки чета, че важното за превода било на български да звучи добре, независимо от автора. А пък аз наивно си мислех, че важното е преводът да отговаря на автора, а не на свободни  съчинения. Има цяла школа в българския превод от английски, създадена от някогашното голямо издателство:  да се променят текстовете, като при превода се слагат по-цветисти думи и изрази, без те да отговарят на стила, езика и замисъла в оригинала – използват например остаряла лексика, диалектизми или турцизми. Така преводачът слага, каквото му падне, без много-много да му мисли. В споменатата книга видях и въведена думата „вардианин“ вместо  да речем  „пазач“. Какъв „вардианин“ в обстановка на класическо образование и аристократизъм, пък макар и провинциален? Повече не четох от този превод, и това ми стигаше.

Това се казва признание: на времето като редактор измислих заглавието на книга със страшни разкази да бъде „Да се чете на светло“ и 20 години по-късно видях заглавието като рубрика в „Стършел“. В превода си на „Моето семейство и други животни“ преди 35 години въведох думата „савараки“ и онзи ден прочетох, че я използва един орнитолог, а имената, които дадох на кучетата в същата книга – Пикльо и Посерко – са безсрамно заимствани от новата „преводачка“, има ги и в сериала по книгата, макар че тези имена са измислени от мен, не са директни преводи. На английски са Puke и Puddle. А, да, сещам се, че в програма на радио „Христо Ботев“ преди петнайсетина години водеща предаване изчете моя послеслов към същата книга като свой, без да ми спомене името, а и радиотеатър бяха направили по моя текст. Превела съм над сто книги, още много има за крадене.

Неотдавна, докато превеждах Уолт Уитман, случайно открих нещо важно. От десетки години ме измъчваше въпросът дали заглавието на стихосбирката на Уолт Уитман трябваше да се превежда така, както го правеха на български: „Листа трева“ или „Тревни листа“. Звучеше ми не по-малко безсмислено и на английски – Leaves of Grass.  Обаче случайно прочетох написаното за това от поета Гари Снайдър и всичко си дойде на мястото: както и подозирах, не ставаше дума за никакви листа и за никаква трева. Уитман наричал leaves, а не pages страниците на книгите, а grass – „незначителните“ според него творби, в случая – собствените си стихове. Един вид, заглавието всъщност е „Страници с незначителни стихове“.

 Из книгата „Абракадабра“ на Огняна Иванова

Предишна статия„Абракадабра“ – Огняна Иванова – спомени и сънища
Следваща статияHomage / изложба модулна фотография на Зафер Галибов