Огняна Иванова е завършила Английска филология в СУ „Климент Охридски“, с втора специалност руски. Посещавала е курс по съвременна английска литература в Лондонския университет. Работила е като редактор в Български телевизия, в издателство „Отечество“ до закриването му, както и като дългогодишен организатор на американска книгоиздателска програма за България.
Най-значителните й преводи са: „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо“ от Даниъл Дефо (пръв и единствен пълен превод на романа на български език), нов превод на „Островът на съкровищата“ и непревеждани досега новели от Р. Л. Стивънсън, нов превод на „Белия зъб“ от Джек Лондон.
И още: „Изплуване“ от Маргарет Атуд, „Любов и изгнание от Айзак Б. Сингър (това е правилната транскрипция на името на нобелиста), „Галапагос“ на Кърт Вонигът, „Черните кучета“ от Иън Макюън, „Моето семейство и други животни“ от Джералд Даръл, „Моята представа за демокрацията“ на Ейбрахам Линкълн и много други.
Сред превежданите от нея автори са Мери Мейпс Додж, Робърт Шекли, Клифърд Саймак, Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Робърт Хайнлайн, Съмърсет Моъм с „Натясно в ъгъла“, Джоузеф Хелър с „Нещо се случи“, Върджиния Сатир, Джон ле Каре (погрешно поправен от издателя на „льо“), Фредерик Форсайт, Роалд Дал, Бърнард Маклавърти, Марк Твен, Брам Стокър с романа си „Градината на злото“, разкази на Салтиков-Шчедрин, Чехов, Достоевски, Бунин, Гипиус, Саша Чорни, О. Хенри, Кейт Шопън, Мери Шели, Ле Фану, Върджиния Улф и др.; Лора Инголс Уайлдър с „Малка къща в прерията“, Пол Теру с „Брегът на москитите“, А. Митфорд-Фрийман с „Истории от стара Япония“, Ъ. Хорнънг и Ъ. Брама с „Крадци и детективи“,
Съставителства и преводи на сборници с класически разкази за Рождество, Великден, Бъдни вечер, Коледа на български, английски и руски автори; сборник с българска и преводна класика – стихове и приказки за деца; сборник „40 стихотворения българска любовна лирика“. Съставител е на книгата с гатанки за деца „Има го, няма го… Що е то?“
Автор е на множество предговори и послеслови. Под печат са преводните й книги „Тайнствени истории“ от Александър Грин и „Призрачният дилижанс“ – сборник с класически разкази на ужаса. За преводаческата си работа е наградена е от СПБ със „Златно перо“.
Като преводач на поезия е печатала многократно в литературни списания. Издала е „Пеша през атлантическия океан“ от Били Колинс (получила награда за най-добър поетичен превод на СПБ), както и „Летя над всичко“ от Уолт Уитман – нов поглед към творчеството му, предимно с неизвестни в България стихотворения. Издала е преводна нонсенс поезия за деца, както и стиховете за деца на Р. Л. Стивънсън.
В последните години значителни книги, замислени и осъществени от нея, са „Преброяване на лудите – поучителни истории из живота на Настрадин Ходжа“, „Притчи за вътрешен мир и радост“ – мъдростта на света, и книгата с мисли, афоризми и послания „Пътят към мъдростта “, събрала цитати от световни писатели, философи и мислители.
Първата ѝ книга със спомени и сънища „Минало бешело“ бе издадена през 2017 г. от изд. „Изток-Запад“.
Сянката на светлото минало
„Така приятно е безмълвно по стъпките си да се връщаш, да бродиш като в сън, потънал в съзерцание, из миналото: любовни срещи, пътешествия и радости.“
Уолт Уитман
Понеже животът не е подреден и планиран, според мен за него трябва да се говори без претенции за всеобхватност и точност. Тази книга със сюжети за малки разкази можеше да има и друго заглавие: „Калейдоскоп“, „Насън и наяве“, „Вчера и утре“ или дори „Надолу с главата“. И понеже всеки живот и е плаване, иска ми се да не пропусна и пожеланието за нея – да има „fair winds and following seas“ – попътен вятър и спокойно море.
Всичко е по Закона на махалото: ту наляво, ту надясно. Ту силно, ту – по-слабо. Ту добре, ту – не толкова добре. Докато махалото не спре.
„Абракадабра“ за мен е вълшебна дума, която помня от детството, макар да не знаех какво точно значи. То и сега, като се порови човек, не открива еднозначен смисъл. Някои смятат, че е свързана с магическата практика в Древния Египет. Други – че се отнася до божество, почитано в прастарите сирийски земи. За едни идва от арабски и означава „Нека това бъде унищожено“, а за много представлява изопачена фраза на арамейски, чийто смисъл е „Ще стане така, както казвам“. На иврит може би значела „Създавам всичко, което изрека“ или „Ще създавам, докато говоря“. Като кабалистична дума с нея се правели заклинания против болести, особено срещу малария. Изписвала се е с последователно махане на една буква, и амулет с този текст бил връзван с ленен конец на шията на човек:
Абракадабра
Бракадабра
Ракадабра
Акадабра
Кадабра
Адабра
Дабра
Абра
Бра
Ра
А.
Според италианския журналист д–р Масимо Бонасорете, експерт по семитска епиграфия, думата за пръв път се споменава в Liber medicinalis („Книга по медицина“) на Квинт Серен Самоник, учен и лекар в двора на римския император с прозвище Каракала, в 3 в. сл. Хр.: Самоник препоръчал на императора да носи винаги амулета заради лечебната му сила. А по време на чумната епидемия в Лондон през 17 век хората са изписвали заклинанието на вратите си, за да ги отмине болестта. Всеки може да си избере обяснението, което си хареса най-много. Бон воаяж!
Визитката на човечеството
Искам да припомня, че според геохроноложката скала сега живеем в еона фанерозой, включващ последните 542 милиона години, в ерата ценозой или неозой (на бозайниците), обхващаща последните 65 милиона години, в периода кватернер, в чийто край природната среда вече е придобила сегашния си облик (с растенията и животните), и в епохата холоцен, започнала преди 12 000 години и продължаваща и до днес. Ние сме прашинки в нещо относително вечно.
Историята има продължение. Смята се, че след 4.5 милиарда години (а не, както погрешно са мислели доскоро, само след 2.5 милиарда години!) най-близката до нас галактика Андромеда, от която според учените през 1950 г. се е чула радиоемисия, а през 2009 г. е била открита първата планета в нея, ще се сблъска с Млечния път, в който са Слънчевата система и Земята, и ще се образува една по-голяма галактика. Андромеда лети към нас с приблизителна скорост от около 110 км/сек. От 2012 г. насам мнението на учените е, че този сблъсък е неизбежен. Слънчевата система ще бъде отхвърлена три пъти по-далече от сегашното си разстояние до галактичното ядро. Все пак страшно няма: поради голямата горещина по това време Слънцето ще свети 40% по-силно от сега и по земната повърхност няма да има вода. И живот няма да има.
Законът на махалото
„Хубаво е там, където ни няма. В миналото вече ни няма, затова то ни изглежда прекрасно.“ А. П. Чехов
Жена е написала в един сайт: „Омръзна ми да летя с метла. Искам крила!“ Много добре я разбирам. Но си мисля, че нагласата на жените да поучават и организират им е определена от живота, за да изпълняват контролираща функция. Ненапразно четох някога, че мъже пилоти се подчинявали на заповеди в критични ситуации по-бързо, ако указанията им дава жена. Идва сигурно още от матриархата и от зависимостта на децата от майките.
В детството – пътуване до Варна. На гости при брат на баба ми. Леген с вода. Пускат черна мида, тя се отваря във водата и се превръща на корабче. Наистина ли се случи такова вълшебство, или пък сега си го измислям? Няма кого да попитам.
Едно време се казваше „отиваме на Варна“, а не „отиваме на море“. Друг морски курорт, освен Варна, нямаше. Хората се наричаха „летовници“.
Най-хубавата класна стая в любимото ми Шесто училище, построено още 1911 година и използвано като лазарет през Първата световна война, беше откъм задния двор. Продълговата, с прозорци от двете страни. Необикновено светла, затова я наричахме Фенера. Казваха, че не става за часове по рисуване.
Човек не може да избяга от късмета си. Моя съученичка с фамилия Чернева се омъжи за мъж с фамилия Шварц.
Наскоро един съученик ми припоми как съм подписала писмо до него: „Yours very truly, тикви, репички, марули“. Трябва да е било след „подготве“ или след осми клас, през лятната ваканция.
Когато започнах да уча английски в гимназията, нямаше откъде да се купуват книги, които да са английски и американски издания. В така наречените „руски“ книжарници продаваха книжки с меки корици, съкратени и адаптирани романи и разкази на англоезични писатели класици, обаче с доста полезни обяснения за учещите езика. В Немския (разбира се, на ГДР) център се намираха книги на английски от поредицата „Седем морета“, но в тях книгите обикновено бяха политически подбрани, повече – с пропагандни, отколкото с литературни качества. Все пак имах някакъв късмет – в училищната библиотека бяха прибрали книги от библиотеката на отдавна несъществуващия „Американски колеж“; доста от тях изчетох – главно автори, „съвременни“ на хората преди Втората световна война. На това време дължа познанията си за пиесите на Бернард Шоу (по-точно е да се изписва „Бърнард Шо“, но ако пита човек някои хора, те и досега биха предпочели да казват например „Валтер“ Скот, както се е казвало едно време в България), по които не си личаха някои от отблъскващи неща, станали ми известни по-късно: възхищавал се е и от Мусолини, и от Сталин. При това е бил и антиваксер! Към генетиката е имал нечистоплътен интерес. А пиесите на Оскар Уайлд бях научила наизуст, направо попивахме остроумните реплики в тях.
Едно от най-хубавите неща в гимназиалните ми години бяха руските книжарници; да ме простят тия умници, дето нищо руско не можели и не могат да търпят. Непрекъснато ходех в книжарницата на „Раковски“ и „Руски“, ако не всеки ден, сигурно през ден. Руснаците издаваха безкрайно много заглавия от чуждоезична класика, но и най-важните съвременни западни автори на художествена литература. Друг такъв извор за поразения от болестта четене нямаше. Бяха си изработили чудесен подход, за да се справят с цензурата: всяка съвременна книга придружаваха с предговор, в който задължително заклеймяваха Запада и капитализма, и така преводите виждаха бял свят. Дълги години подир това за мен езикът на световната фантастика беше само руският, фантастиката на английски – когато вече се появиха книги – ми звучеше необичайно и изкуствено.
Преди много години на тролейбусната спирка откъм тогавашното кино „Изток“ се навърташе куче, което, ако имаше малко хора, се качваше на тролей № 5 от задната врата и слизаше на следващата спирка. Най-редовно. А друго куче пресичаше „Раковски“ на ъгъла с „Гурко“ само на зелен светофар, на зебрата и заедно с пешеходците, изчакваше ги да тръгнат.
Едно време плувах. Най-напред при една екскурзия с баща ми щях да се удавя в река Сава в Югославия; бях на 14, брат ми – на 11. Влязохме в реката, течението ни повлече, а баща ни правеше на пясъка слънчеви бани и изобщо не забеляза къде сме. Водата ни носеше като перушинки. Аз бях в средата, брат ми, с три години по-малък от мене – по-близо до брега, така че, слава Богу, той скоро се измъкна. А аз продължих по реката със страхотна скорост. След още малко обаче също се спасих – попаднах на плитчина. После, подир няколко години, на „Харманите“ в Созопол едно лято всеки ден влизах навътре в морето и често майка ми молеше някое момче с плавници ме настигне и да ме върне. Така продължих до един следобед, когато отминах каменистия нос и стигнах „открито море“. Е, не съм била много далече, само че внезапно излязоха вълни. Уплаших се, защото вече не виждах къде е брегът. Добре, че легнах на гръб и реших, че ако се успокоя, инстинктивно ще доплувам до сушата като куче, дори без да я виждам. Така и стана. Но ми беше обеца на ухото. След още доста години влязох да гледам морето под вода в едно заливче край тогавашния Мичурин. И както с възхищение плувах подир ято огнени рибки, изведнъж забелязах, че под мене дъно няма. Този път се уплаших не на шега, понеже с плавници, маска и шнорхел не можех да преценя колко съм се отдалечила брега, а и не виждах в каква посока да се движа. Е, свалих всички помощни средства, хвърлих ги в морето, успокоих се и веднага видях накъде да плувам, за да изляза на брега.
Веднъж морето ми открадна семейна стара гривна, която моя приятелка ми даде да нося – красив филигран с тюркоаз. Както си стоях в края на брега и го гледах, една висока вълна ме плисна, смъкна гривната от ръката ми и я отнесе. Хвърлих се да ровя в пясъка – нищо. Сякаш никога не беше имало гривна. И понеже става дума за гривна, спомням си и за единствената си връзка с царска особа, която пак дължах на същата приятелка. Майка й получи от император Хайле Селасие, на когото беше превеждала по някакъв повод, масивна златна гривна, невиждана по нашите земи, с герб отгоре. Дойде време за абсолвентския ми бал. Баба ми подари за рокля парче сирийска коприна, плътна и черна, тук-таме с лъскави квадратчета, която първоначално беше купила за себе си – след смъртта на дядо не свали траура. Между другото, тя беше забележителна и с това, че до края на живота си ходеше с чортови черни пантофки на висок ток, защото беше дребна жена; никога не обу ниски, равни обувки или чехли. Мечтаех да съм изискана като нея, но не ставаше – бях както от историята, в която се казва „Циндил-пиндил през плет гледа, Джаста-праста хоро играй“: припряна, нетърпелива. Към черната официална рокля, която ми уши една съседка, приятелката ми добави за разкош гривната от Хайле Селасие. А след време се запознах с колега на майка ми, работил като лекар в двора на същия Хайле Селасие. Вземах от него книги на английски, нали нямаше откъде да се купят западни издания. Не му помня името, но ми идваше на гости и главното, което правеше, беше да си мие ръцете. Правеше го маниакално, през десетина минути. Животът в Етиопия явно му беше внушил голям страх от зараза.
В онези години имаше конгрес на културата, за който пристигна Брежнев. Аз, студентка с два чужди езика, работех за пари на гардероба (помня, че накрая взех 20 лева; за мен тогава бяха много пари). Започнаха да предават речта на Брежнев от конгресната зала. По някакви причини обаче кабинните преводачи бяха изчезнали. Повикаха ме в залата, пълна с чужди репортери, да поема превода – явно не е имало кого да използват. А на мене – морето ми е до колене. Брежнев говори, аз превеждам директно от руски на английски. След минута-две дотича преводачът Веселин Измирлиев, в ръка с вече напечатаната на български реч и седна вместо мен в кабината, за да изчита всяко изречение след Брежнев, а аз се върнах на гардероба. Такива работи.
Веднъж на морето чух майка, която посочи на момиченцето си костенурка и попита: „Какво е това?“ А детето отговори: „Калинка“.
Помните ли, че преди много години из центъра на София се разхождаше жена със скафандър? Живееше в кооперация на ъгъла на тогавашния „Толбухин“ и „Гурко“, входът беше откъм „Гурко“, според мен на тролейбусната спирка. Чу се, че била физичка от БАН, но кой знае дали беше така. Не се разбра историята й. Едно предчувствие за коронавируса?
Преди петнайсетина години в един летен ден, докато чаках на площад „Славейков“ за някаква среща, видях по тротоара покрай трамвайната линия да върви чисто гола млада жена, красива, спокойна и величествена като древногръцка статуя. Притесних се някой да не вземе да й подмята нещо, но – слава Богу! – всички си мълчаха, правеха се, че не я забелязват, и скоро жената се изгуби по посока на площад „Гарибалди“.
В командировка в Полша по време на „Солидарност“ се оказа, че в хотела няма сапун. В ресторант в центъра на Варшава предлагаха едно-единствено ядене: супа от цвекло. Вечерта на гости на полски художник жена му ни нахрани с посолена свинска тиква, сварена с малко олио.
Помня, че когато издателство“Отечество“ се беше преместило в стара сграда на територията на някогашните артилерийски складове, преименувани през 1899 г. с указ на княз Фердинанд в „Софийски артилерийски арсенал“, на място, по-високо от там, където е сегашният музей „Земята и хората“, веднъж след работа отидохме няколко редакторки да пием кафе – в „панорама“ ли беше, тераса ли? – най-горе на хотел „Хемус“ – една от приятелките ми обичаше да ходи на по-специални места. Подир време млади мъже от съседна маса ни поканиха при тях, ние отказахме, и единият презрително заяви: „Като ви гледах, веднага разбрах, че сте библиотекарки!“
В същите години при разговор с журналист от „Поглед“ (тогава бяха в сградата на площад „Славейков“) му разказах как, заради липса на продукти и пари, готвя едно пиле четири дни: на първия ден – бульон, на втория – бутчетата с картофи, на третия – пилешка каша с бялото месо (наричах това „Пиле с лепило“) и не помня какво още на четвъртия ден. Предложено ми беше да водя рубрика с рецепти на пестеливата домакиня, но за мен готвенето винаги е било неизбежна досада, а да го описвам ми идваше в повече.
В Ленинград гостувах на моя приятелка, аспирантка и преподавателка на кукловоди. Вървя гладна сутринта по един булевард. Тротоарът е широк като за конни състезания, но повечето от бързащите за работа хора все намират как да се блъснат в мен и никой не се извинява. Направо ми се доплака. Виждам малко заведение – „Рюмочная“ – в сутерен, а на равнището на тротоара има витрина с наредени на нея сандвичи. Слизам по стълбите. Вътре стените са в огледала. Поръчвам си сандвич на продавачката. „Само ако ти сипя водка!“ – казва тя. Часът е 9.30 сутринта.
По това време гледах в Москва и театъра на Образцов. На връщане в тролея имаше петима-шестима възрастни американци, явно – туристи. И те бяха гледали представлението. Коментираха шумно, много щастливи и безкрайно възхитени. Сигурно бяха тръгнали за СССР с едно наум – че може и да ги изядат – и се радваха на късмета си, че са останали цели. За съжаление руснаците в тролея започнаха да съскат към тях, с невероятна омраза. Бедни, угрижени и нещастни, но с глави, натъпкани с идеи за величие и превъзходство.
В Ереван, на екскурзия, от която първото ми впечатление беше, че на изключително красивите арменци с техните силни черти ние сигурно приличаме на обелени яйца, няколко часа обикалях из града и опитах, но не успях да си купя кибрит. Говорех, разбира се, на руски. Никъде не ми продадоха. Накрая прогледнах. Много се ядосах, застанах в средата на един магазин с хранителни стоки и казах: „Не искате да ми продадете кибрит, понеже питам на руски? Да не съм ви карала аз да влизате в Съветския съюз? Българка съм, не знам арменски!“ Моментално ми продадоха кибрит – струваше четири копейки, но не приеха да го платя – и започнаха с възхищение да говорят за Яворов. На другия ден в хотелския ресторант към закуската ми донесоха чаша коняк. Почудих се на обичая да предлагат пиене от сутринта, но взех да чакам да донесат и на другите. Не им донесоха. Изведнъж забелязах, че край стената са се наредили всички келнери и готвачките от кухнята; гледат ме с очакване. Разбрах. Станах, поклоних им се и изпих коняка. Оттогава харесвам арменския коняк.
В началото на 80-те години попаднах в Киев. В месарниците се продаваше само краве виме. А в Москва, след като обикалях по магазините няколко часа и не намерих нищо за ядене, най-после попаднах на хлебарница, на която беше сложена табела: „Лучше хлеба не найдешь!“. Тази мисъл се оказа голата истина.
В същите времена занесох на приятелка в Москва като подарък голям пакeт масло. То и у нас беше „дефицит“, но успях да купя с дълго чакане на опашка. Не щеш ли, тя беше научила, че в България масло не се намира и на свой ред ми беше осигурила един пакет от черноборсаджии. Тези подаръци си разменихме. А един познат журналист със сестра, омъжена в САЩ, по същото време си донесе от там пакет леща.
