Ако ме наречете писател, ще го приема като ирония. Но ако ми подхвърлите, че един 25 годишен младок е писател, ще ви кажа, че това е нелепост.

Христо Слави Рачев (Киса) е легендарно име сред журналистите в БНТ, познат им е не само като дългогодишен вещ и талантлив майстор на камерата, но и като творец с характер и самостоятелно мислене. Като оператор е пропътувал повече от осемдесет държави, заснел е десетки документални филми. Автор е на сборника с  документално-биографични есета „Камерни приключения“ (2017) и на книгата с актуална публицистика „Камерни страдания“ (2019). Преди дни излезе и първият му роман „Сара и другите“.

Г-н Рачев, след тридесет и три години снимачна дейност в БНТ, първата ви книга излиза през 2017 -та, а днес – и третата вече е  факт… Не е ли малко странно?..
Странно е.
Имате ли някакво обяснение? 
Не, нямам.
Каква е връзката между телевизионната камера и литературното ви избухване –три книги за три години?
Връзката е между композирането на отрязъци от действителността, наричаме го кадър и последващия им монтаж има изумително сходство с подредбата на думите в изречението. Всъщност пиша картини от 40 години, през цялото време се ослушвах какъв текст ще попадне върху тях.

В „Сара и другите“ доста дръзко разказвате за сексуалните различия между героите ви…

Вижте, текстовете за сексуалните различия вече не са рядкост в по-съвременната ни литература. Пишещите се влияят от Чарлз Буковски, Игор Яркевич и други симпатяги, които не си поплюват да ръсят цинизми, за които майките ни чукаха по главите. Нашият език е извънредно богат, но точно в зоната на интимностите, сексуалните девиации и перипетии, както несправянето с различността ни, е напълно отеснял.

Тоест, казвате, че в областта на еротиката езикът ни е бил доста по-широк, но днес е доста отеснял?

Друго казвам, че е недоразвит, че стряска околните. Звучи грубо, цинично и определено невъзпитано. Тук политкоректността е полезна, докато другаде тя потиска истината. Това е проблем. Опитайте се да разкажете най-обикновена любовна сцена и моментално ще изпаднете в безсрамие. А тъкмо от такива сцени и най-удивителни горещи преплитания на тела и пози сме произлезли и вие и аз. Но трябва да сте забелязали, че не това е целта на книгата ми. Не е прицелена в гениталиите на човека, нито се задъхва да описва с охкане какво се случва на младите фертилни жени и техните партньори…

Обществото ни е доста консервативно, очаквате ли да ви лепнат лепенката „неморален“?

Аз съм литературно преуморен от намръщената българска литература. От патриотичните ѝ напъни. Не се интересувам от високия морал на който и да било. В тази област ние няма какво особено да предложим. У нас се прекалява с бягството от съвременните истини за света. А те са скокообразно променливи. Светът е изфучал напред, а ние се занимаваме с въобразени образи от миналото. Не се интересувам и от подражателско българско кино, по същите причини.

Какво ни казвате с този пищен чатал на корицата?

На корицата съм експонирал травмиращата красавица Сара, обработих я на фотошопа. Отрязах ѝ главата и тъй напусна индивидуалността си и стана събирателен образ на женския сексапил. Тя харесваше да кръстосва крака и това е наистина уловен миг, когато съвършеното ѝ лице излъчваше нещо като: гледай сега, какво нещо е животът…

А другите истории?

Всички истории са се случили в различни отрязъци от време. Други предстоят да се случат. Зад разказите на четиримата бегълци и техния рефрен: „да изуем чорапките и пликчетата на Мимето” е стаена социология. Всеки разказ има подтекст. Семплостта на изказа дава възможност за паралелно фантазиране. Който чете припряно, докато се храни и търси само сюжета, няма да усети радост, нито от погълнатия текст, нито от храната.

От сюжетите в „Сара и другите“ се вижда, че не вярвате в семейната институция. Пишете за пансексуалност, за преживелици на героинята ви с повече от един партньор… Нявярно това са само литературни образи…

Не, не са само литературни образи. Хората опитват неща, за които до вчера поставяха върху сухи дърва и тълпите в странна възбуда гледаха как изгарят тези дръзки умове. Лишените от предразсъдъци. Одързостените и простилите се завинаги с традициите и конформизма. Когато сте свободни, скучаете и наоколо крачат също свободни хора, веят се поли иска ви се иска да опитате нещо ново. Да изпеете запаметена фраза или ария. Да развиете двеста километра в час. Самото предизвикателство е възбуждащо. Обзема ви треската на риска, адреналина и той кипи, куп други хормонални субстанции се изливат и eкзалтацията е налице – ставате опасен за другите. Винаги е имало форлойфери, които ще обладаят непозната в тоалетната на самолета. Или семейство буксуващо в рутина внезапно ще разсъблече млада невинна студентка. И тъй изумени от необичайността на този триъгълник могат да се случат чудеса, нови състояния на духа и тялото, за които отрудения човек няма сетива. Но може и да не се случат. После всичко утихва, но временно. Искате от същото, но в по-голяма доза. Във върховния момент хората си шепнат неща, които никога не изричат на делнична светлина. Тези пътеки са безкрайни и се вият към неизвестна цел и предел. Лично аз отказвам да остана в единствения си живот с извит назад врат, прехласнат в миналото. Може би затова снимах с камери и не ми омръзна до последния ден. Нито един ден не се повтори.

Героите ви са емигранти, но се завръщат в България, защо? 

Защото имат качества, а са непригодни, поради контузии в детството. Не успяват да влязат в темпото на световните демокрации. Душите им мръзнат. Ако щете трудно приемат импровизациите в секса и всекидневието. Незрели, раними и чупливи. Те са на светлинни години от Кристо Явашев. Той е недостижим и за западния човек. Кристо е изумително явление. Да, всички се връщат. Понякога късно, връщат ги в ковчег. Няма нищо по-естествено от това да се завърнеш. Те са избягали, но ластиците на българския език ги теглят. Никога не се прибират вкъщи само специалните хора. Но и те се делят на няколко вида. Тук в България е зле. Мръсно е, както в душите ни, тъй и в бита. Но винаги има по-лоша съдба. Но нека да призная: героите в книгата ми всъщност представляват разпилени части от живота ми: житейска сфера, облепена с цветни случки, които имат различен коефициент на отражение. Този цветен колаж от светлини е поместен между кориците и великолепния чатал на Сара.

Кажете няколко имена на чуждестранни автори, които са ви близки…

Аз съм отминаващ старец с умения да борави с електронни джаджи. От джобовете ми стърчат снимачни устройства. По същия начин наблюдавам света. Ако ме наречете писател, ще го приема като ирония. Но ако ми подхвърлите, че един 25 годишен младок е писател, ще ви кажа, че това е нелепост. Как въобще сядат и пишат, вместо да хукнат да живеят, да страдат, пътуват и четат. Да мислят за самоубийства, да обладават жени и проверят мъжествеността си, понякога с две партньорки или самозадоволяващо въздържание. Да лежат в затвор, което означава, че поставят под съмнение устройството на света. И ако имат ген за здраве, ако издържат на тези изпитания, може би ще придобият някаква стереоскопична представа за неописуемия свят. Но и това не е достатъчно. Вече пътувам към друго хоби.

Да разбирам, че нямате писател, които да ви е духом близък?

На въпроса ви: силно ме блъсна една книга: “Книга на безпокойството”  с автор, който обичаше да се прикрива зад хетероними. Тъй маскиран ми показа, че всичко може да се изкаже с думи. Фернандо Песоа и единствената му “Книга на безпокойството” са самата висша мъдрост в писането и меланхоличната ирония. Харесвам този букет. Няма да си простя, че съм крачил с камера по улиците на Лисабон по уличката „Дорадореш“ и нищо не съм знаел за този гении, който може да опише буквално всякакво мимолетно състояние на духа, ставащото и предусещането за нещо друго. Да, пишем книги, но не сме писатели. Описатели с аналитични пристъпи, овладели някои синтактични умения, въобще не означава писатели. Такава е съдбата ни.

Казахте, че не  сте прехласнат по миналото, но все още се  в плен  на професията ви  – продължавате да снимате, да фотографирате, да ловите уникалния кадър…

Не съм пленник. Нито съм минал в нелегалност.  Живея в страна, където се продават остарели илюзии. Емигрант съм в горите около Созопол, които се пълнят с боклуците на внезапно забогателите. Харесват ми дърветата, драките и тишината. Гъбата смръчкула и кукумар. Хората –  не. Лъжат, при това са глупави и зли. Не знам защо и тук не срещам добри и умни люде? Има ги, но не се разпознаваме. Ще прибавя, че не мога да живея без кучешката душа, не защото е преданна, а защото е свята. Добра душа. Няма друго създание, което така великодушно да прощава. И как се заслушват в говора. Посочете ми друго същество, което може да казва благодаря. Загледайте се в очите му. От там струи разум. Човешки очи, лишени несправедливо от центъра на речта. На самотен остров искам да остана с куче. Не вярвам да ви хрумне такъв въпрос.

В романа ви наднича и типичната българска действителност, в която всеки оцелява поотделно. Интересно е, че не намирате това за проблем?

Индивидуализмът да е проблем? По-скоро е  клише. Непроверено и недоказано.
В съвремието, фактически невярно. Преди години снимах и монтирах заснетите материали от Швейцария, Брюксел и Страсбург, за да пълним и излъчваме предаването „Еврожурнал“. В Швейцария открих масов индивидуализъм в буквалния битов, но и социален подтекст. В тази пресита, и според Макс Фриш, оеснафена, скучна страна, всеки е принуден сам да осмисля битието си и как да проумява света. Да мисли за смъртта между алпийските върхове. Да отива на поредния референдум и се радва на най-високия стандарт. Сходно е положението и в Нидерландия, където огромна част от населението живее поединично в самота. Алиенацията е типична за високия стандарт. Това съвсем не пречи хората да си гостуват, обичат и отново да полягат сами в спалните си. Младите отказват да сключват бракове.

А ние?

Ние бодряшки се призоваваме да излизаме колективно на улиците и крещим: „Оставка”.  Но, „гадовете” не излизат, стоят си вкъщи и гледат телевизия. Посръбват ракия. А защо да излизат. Ще излязат на изборите и толкоз. Моите герои са осъзнали това. Привидно са аполитични, тъкмо защото са видели опакото на демокрацията в най-напредналите държави. Те са станали най-чаровните индивидуалисти. Качествен мицел, който може да подкваси българската действителност. Да превърне в огромен капитал склонността на българите да се спасяват поединично. Кой и с какво право ни внушава, че това е недостатък? Представяте ли си Кристо Явашев в сплотен трудов колектив в шивашкия цех на някакъв късокрак грък? Да шие по трафарети. Да мисли по шаблони. Всички „шивачи“ трябва да се разбягат, незабавно да размахат криле и се опитат да полетят сами. На собствена тяга и отговорност. Моите герои Мария, Цветан, Ивон и Крис не се опитват да спасят света, връщат се в България, не от лъжепатриотични чувства, а да спасят себе си. Това е страшна сила, далеч по мощна и гъвкава от колективната сила. И „Съединението прави силата“ идва от безвъзвратно отминалите векове. Бих го заменил с „Индивидуалността е сила”. Но индивидуалността е невъзможна без страдание и себеосмисляне, докато сме във водовъртежа на света.

И вашите персонажи са индивидуалисти, всичко колективно им е чуждо, освен в секса…

До един са самотници. Прочели сте и сте видели, че зад и пред прелестните крака на Сара, наблюдавани с воайорския трепет, сексуалните им перипетии притежават висок морал. Да, до един са самотници, но не са лишени от общностно чувство. Обичат се и са изобретателни в сексуалните игри, никога не се насилват. Защото са свободни, дори да посегнат на чужд или собствения си живот. Състрадателни са и могат да правят трогателни жестове. Имат памет и проумяват от къде идват злините в нашето общество. Най-важното те могат да обичат. Колективното мислене отхвърля всичко това.

„Сара и другите“ е последната ви книга. Засега. Така ли е? 

Споменах, че в писането нямам постоянен адрес. Пребивавам на временен адрес. Но никога не казвай никога. Отговорът ми е: да. Имам си по-важна работа. Пазарът на книги в България, четенето и произтичащите от това явления са сведени: не до една, а до две нули. Символ на тоалетна, където се стичат отпадъци. Разбира се, че съм го знаел. Издателят ми знае, че отказвам всякакви представяния на книгите с хрупане на гризинки и бяло вино в плексигласови чаши. Заснел съм около стотина бенефиси. Откривам един общ радикал, неискреност, преструвки и фалш, достигащ до кич. Можеш да чуеш небивалици за себе си и най-страшното: да повярваш. Непоносимо е. С  благодарност ще дадем за час 50 лева на водопроводчика, но за пет годишен труд и да разлистим книга, която ни интересува, се колебаем. ОК, приема се. Живеем в парадоксална страна, броят на пишещите скоро ще надхвърли броя на протягащите ръце към книгата. И чувам по Фейсбук невротични изблици, моля, пишете по-кратко. Така ли сте и в секса, моля? Кратко и бързо, че имаме куп безсмислени задължения. Така ли четете, по диагонала? Ами дълбокото потъване в четенето е, по-дълбока хипноза от всичко известно. Вместо да викате Омм…и мърдате с палци, отдайте се на въображението и постигнете автохипнозата. Ще ви се върне с още по-далечен хоризонт. И далекогледство за близките и важни неща.

Какво имате предвид…

Живеем в невротичен век. Прибирам платната, защото идват мощни океански вълни. Има и други разнообразни медии, те вече култивират друг вид хора. Не смятам, че светът загива. Ако има какво да съобщя на някой друг, първо ще го съобщя на на жена си, на кучето. По изключение и във Фейсбук, на приятелите си. На градината, докато се любувам на кедрите и преценявам, кое клонче да отрежа, за да има повече светлина и за другите.

Нека завършим този разговор с вълненията в Америка, които се разпростират в доста страни с доказана демокрация. Някои от героите ви имат интересни прозрения по темата…

Ако това е въпрос, ще ви отговоря така: смятам, че светът търси слепешката някакъв изход. Опипва стените на пещерата и търси светлина. Ще ви припомня стара мисъл, която може да се изкаже и така: „Бий белите, докато почернеят, бий негрите, докато побелеят.“ Казано е за болшевишката революция, но е валидно за всички изблици на насилие. Намирам тези вълни за огромна фистула, от която изтича гнойта. Ще прекалят и ще получат обратен удар. Трябва да се знае, обаче, че правото не е на болшинството, а на всички поравно, а богатството – на успелите. Бедността – на мързеливите. Вълните няма да спират, докато има бушуващи океани от хора, нивото им се покачва с това и проблемите на планетата Земя.

Въпросите зададе Констанин Янков

 

Предишна статияДа скроиш живот, из „Моят Шабат“
Следваща статияДоайенът на българското библиотекознание, който заразява с вируса на книголюбието