На 8 юли 2021 г. големият мислител Едгар Морен почина на 104 години. Френският президент Еманюел Макрон организира национална церемония в Лез Инвалид, за да отдаде почит на неговото наследство. Макрон подчерта, че Морен е бил човек, който никога не е приемал единствена истина и е защитавал ценностите на свобода и равенство. Церемонията събра множество известни личности, които уважиха приноса на Морен в интелектуалния живот.
Предлагам ви разговора ми с мъдреца, който е включен в издадената от „Изток Запад“ моя книга „Игри с огъня, демони, светлини и сметки“ – срещи с 33 значими френски интелектуалци. Напомням, че премиерата ще е на 10 юни, сряда, от 18.00 ч. В Гранд Хотел София. Ще говорят професор Георги Каприев, д-р Жана Данянова и професор Румен Вълчев. Вечерта ще води моя съпруг доцент д-р Георги Цанков.
Зоя Захариева-Цанкова
НАЦИОНАЛИМПЕРСКИ АМБИЦИИ И ДНЕС ДЕБНАТ ЗАПЛАШИТЕЛНО,
прозира планетарният мислител – философът и социолог ЕДГАР МОРЕН
„Исках да опозная човека не фрагментарно, а в различните му измерения“ – така Е. Морен аргументира разнообразното си образование в Сорбоната: философия, социология, история, икономика, право. Разработва теория на комплексността и от двайсет години издирва метод, който ще разкрие нейните предизвикателства, не само в научен план, но и в хуманен, социален, политически. Социолог е в Националния център на научните изследвания (от 1950), а директор на научните изследвания в Центъра е от 1977 до пенсионирането си през 1993 година. Формулира диагноза и етика на нашето съвремие. Научният му принос е в доста области: медийни изследвания, политика, социология, визуална антропология, екология, образование и системна биология. Автор е на над трийсет книги, обединени в следните тематични направления: Методът, Комплексус, Антропо-социология, ХХ век, Политика, Етапи. Основател е на теорията на сложното мислене: „Сложната мисъл е преди всичко мисъл, която свързва. Това означава, че за разлика от традиционния начин на мислене, който разделя областите на знанието на дисциплини и ги разделя на части, сложното мислене е начин за свързване” – казва ученият.
Е. Морен е доктор хонорис кауза на университетите в Перуджа, Палермо, Женева, Брюксел. Основава и ръководи списанията Arguments (1954 – 1962) и Communications (1972). При създаването на авангардния филм „Хроника на едно лято“ – в сътрудничество с режисьора – антрополог Жан Руш, философът за първи път в света на киното употребява термина „Синема верите“. Син на преселили се в Марсилия солунски евреи, Морен израства в Париж. При германската окупация по време на Втората световна война той, двайсетгодишен, се включва в Съпротивата (както твърди – под влияние на романа „Надежда“ на Андре Малро). Присъединява се към Френската комунистическа партия, но от 1949-а все повече се отдалечава от нейния сталинистки курс и през 1951 година е изключен. Продължава да развива политическа активност. „Точно […] по време на кризата на моя субективен разрив със сталинизма написах „Човекът и смъртта“ (авторът я определя като „книга по антропология“ и твърди, че антропологичната перспектива е фундаментална за него; поддържа тезата, че епистемологията зависи от антропологията, точно както антропологията зависи от епистемологията – б.м.). Открих, че митът, религията, идеологиите съставляват човешка и социална реалност, толкова важна, колкото икономическите процеси и класовите конфликти, което ме накара да изоставя марксистката концепция, рационализираща човешката история от икономическата инфраструктура.“ По-късно, през 1959-а публикува книгата си „Автокритика“, в която прави равносметка на живота си, анализира своята свързаност с Френската комунистическа партия и излизането от нея, като се фокусира върху опасностите от идеологията и самоизмамата.
Европейската награда за есеистика на името на Шарл Вейон (учредена в памет на този швейцарски меценат, 1900 – 1971) е присъдена на Е. Морен за цялостното му творчество – през 1987 година.
(1996 г. в-к „Демокрация“)
– Според вас „Планетарната ера започва с насилие, разрушения, робство, жестока експлоатация в Америка и в Африка и се развива сред тях. Това е желязната планетарна епоха, в която все още живеем.“ Кога е началото й?
– В края на петнайсето и в началото на шестнайсето столетие. Тогава португалско-испанският мореплавател Фернандо Магелан обикаля Земята и доказва, че тя е кръгла, а полският ренесансов учен Николай Коперник излиза с теорията си за хелиоцентризма. С тези открития започва планетарната ера – предпочитам така да я наричам, а не модерни времена (произволно определение, свързано с падането на Византия през 1453 година под турска власт; безспорно, събитието е значително за Европа).
– Защо е желязна тази Планетарна епоха?
– Човешките отношения са груби, жестоки. Сегашната ера предшества нова, цивилизована.
– Виждате ли пътя към нея?
– Аз нямам решение, само поставям проблема: на мястото на конвулсиите, на конфликтите и на бедствията трябва да се възцари планетарна ера на културата.
– Част от желязната планетарна епоха е и комунизмът.
– Двайсети век е изключително варварски, защото роди две световни войни. От първата произлезе руската революция, а от нея – Съветският съюз. Изникнаха три форми на тоталитаризъм, които имат много аналогични черти и доста различия. Хитлеризмът и италианският фашизъм не бяха така всеобемащи както съветската сталинска система; в Германия имаше известна свобода, частната икономика работеше, цензурата засягаше главно произведения с политически характер. Комунизмът, във вида, който доби в СССР, е чудовищен. Неговите материални достижения са следствие от духовния и от културния крах. Създаде огромна митология, огромна лъжа за реалните социални отношения – те бяха лишени от солидарност и от свобода. Комунизмът е религия, която обещава спасение тук, на земята, еманципация на народите, и мнозина станаха палачи на тази вяра. Чрез тайните служби, концентрационните лагери и измамата, той представляваше едновременно илюзорна надежда и ужасяваща действителност. Освен бойците му, в него имаха доверие и хора от други държави, които не се бяха докоснали до сатанинската му същност. Приживе човек не може да провери истинността на обещанията на различните религии – има ли живот отвъд и т.н. При комунизма тази проверка е възможна. Той се сгромоляса, понеже неговите заклинания се оказаха фалшиви; доказа, че не е това, за което се представяше. За разлика от другите тоталитарни форми, сам се разруши, в мирно време. (Нацистка Германия например бе унищожена във война, от други сили).
– Държавите от бившата съветска империя днес са в конвулсии.
– След срутването на тоталитарната система всички те се изправиха пред три паралелни кризи, които взаимно се поддържат. Преходът от бюрократичната към пазарната икономика започна, без да бъдат изпълнени обещанията за свободно стопанство, а сигурността на централизираното изчезваше. Нямаше реална конкуренция; развихриха се тъмни сили, мафии; някои забогатяха страхотно. Настъпи голямо разочарование. Втората криза е политическата. Тоталитаризмът елиминираше всички критики на системата – той убиваше, изпращаше в лагери, прогонваше от родината. Плурализмът бе чужд на държави като вашата. Когато демокрацията е новородена и крехка, конфликтите може да я разрушат. Старата система е мъртва, но смъртта й наподобява разкъсването на червея – всяко парче продължава да мърда, то живее. Разбира се, системата не може да се възстанови в цялостния си вид, но влиянието й не секва. Политическата криза и разочарованието в икономически план доведоха на власт в много от страните бивши комунисти – някои реформирани, други недотам. Има още една криза – етническата. Национализмът е благоприятен за диктаторите – преобразени като интернационалисти, комунисти се възползват от него, за да дойдат на власт. Както казва полският дисидент, общественик и политик Адам Михник „Национализмът е последният стадий на комунизма.“
– Възможно ли е комунизмът да се завърне?
– В сталинския вид – не. Би могъл да се възстанови в по-различна форма, например по китайския модел. Там властващата диктатура въведе пазарната икономика. Комунистическата идеология е само на думи. Партията е националимперска. Налице са тенденции на агресивност. Има опасност от появата на националкомунизъм – в Русия например, от имперски тип, който не ще възвърне бюрократичната икономика, ще остави пазарното стопанство в доста сектори и същевременно ще наложи деспотизъм. Вероятно ще има известна свобода за възгледите – в малки периферни вестници или в списанийца за интелектуалци…
– Трябва да се изтръгнем от рекомунизацията. Как?
– Необходимо е добро стопанско развитие. Важно е да бъдат ускорени процесите на европейската интеграция – и икономическа, и политическа. Ходът на събитията зависи от два външни за България фактора. Първо – в момента Европейският съюз е в криза, трябва да я преодолее и да се отвори повече на изток. Второ – в Москва не бива да се установи националимперска власт, защото тя ще направи всичко възможно, за да постави България във васална зависимост. Освен асоциирането в континентален мащаб, потребно е и съюзяване в по-тесен план – между Балканските държави, да речем. В противен случай пътят към варварството, към конфликтите, към диктатурите е открит. Трудно е възродяването на демокрацията. Тоталитарната система отглеждаше апатията, егоизма… серия пороци. Те бяха обаче вътре в нея. След като бе взривена, пороците се развилняха, понеже се оказаха на свобода. Тежкото наследство затруднява демокрацията, която се нуждае от гражданската доблест на обществото. Живеем във време на големи изпитания.
– Новият световен икономически ред ще сложи ли край на желязната планетарна ера?
– Не. Той е ориентиран към световния пазар, който би трябвало да доведе до общ просперитет чрез увеличение на обмена. Процесът има и разрушителен характер. Държавите, които не са конкурентоспособни, рискуват да се превърнат в колонии – в търговската, в техническата и т.н. сфери, и да загубят своите култури. Огромното състезание е в драматичен стадий – за Европа например. Тук икономиките на доста държави са обвързани със социалното осигуряване на работещите. В САЩ няма такъв тип осигуряване и оттам предлагат по-силна конкуренция. Азиатският икономически тигър пък дължи върховете си на евтината си и безропотна работна ръка. Чудесен е възходът на Китай, но дали той няма да се отрази катастрофално на нашия континент, който не е в състояние да съперничи на подобно равнище. Дилемата е сложна. Който сега се затвори в себе си, ще се задуши; отвори ли се изцяло – ще разруши целостта си, защото надпреварата е жестока. Необходими са нови системи за икономическа защита. Трудно предвидими са последиците от световния пазар. Аз подкрепям планетарното разбирателство, но има процеси, които не бива да протичат сляпо и механично, а трябва да бъдат контролирани. Някои умове предлагат да бъде създаден съвет за стопанска и социална сигурност. Също – за културна. Наложително е пазарът да бъде регулиран от висши инстанции с оглед върховните интереси на човечеството.
Из книгата на Зоя Захариева-Цанкова: „Игри с огъня, демони, светлини и сметки“ –
срещи с 33 значими френски интелектуалци.
Зоя Захариева-Цанкова (р. 1951) е български журналист и публицист с богат опит в отразяването на сложни социално-политически и културни процеси. Тя е възпитаник на Френската гимназия в София и на Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Професионалният ѝ път преминава през влиятелни печатни издания като вестник „Учителско дело“, където тя развива своя аналитичен стил и усет към значимите човешки истории, които често остават в периферията на официалната историография.
В своята кариера Цанкова се утвърждава като проницателен изследовател на съдбите на българската политическа емиграция и наследството на тоталитаризма. Нейната работа се отличава с документална прецизност и способност да извлича дълбоки философски изводи от личните свидетелства на своите събеседници. Тя е уважаван глас в съвременната българска публицистика, чиито текстове хвърлят светлина върху травмите от миналото и предизвикателствата пред националната идентичност в глобалния свят.
Зоя Захариева-Цанкова е автор на заглавия, които са ценен принос към документалната литература и изкуството на интервюто:
-
„Щастлива емигрантска песен няма“ – емблематичен труд, съдържащ 27 срещи с политически бегълци от комунистическа България, разкриващ цената на свободата и личната драма на изгнаничеството;
-
„Игри с огъня, демони, светлини и сметки“ (2026) – мащабен сборник с интервюта и анализи, включващ разговори с фигури като Стефан Куртоа, Фреди Фосколо и други ключови личности, преосмислящи историята на XX век;
-
Публицистични анализи – поредица от статии, изследващи пораженията на комунизма върху психиката и морала на българина.
