Три излета от новата книга на Фани Цуракова

Обичам да посещавам места, описани в развълнувала ме проза
или поезия. От дете бродя по улица „Хан Крум” в София, по частта
на булевард „Евлоги Георгиев” около нея и заничам в все по-оредяващите тараби около смаляващи се дворове с трепетна надежда да зърна някой от героите на „Федерация на династронавтите” на Хаим Оливер.
Напоследък при подобни „литературни” скитания започнах да записвам видяното, преживяното, премисленото. Така се роди „Излет в спомена”.
Предлагам ви пътешествията си подир „Принцът и просякът”, „Капиталът”, „Алиса в страната на чудеста”, „Пинокио”, „Граф Монте Кристо”, Зигмунд Фройд, Шекспир, Валери Петров, Съмърсет Моъм
и още други, така както ми е позволило да ги предам перото ми.
Впрочем книгата е свързана с неочаквано съвпадение. С ръкописа под мишница почуках на вратата на издателство „Фама I”. Издателят,
оказа се, е прототип на един от героите, които десетилетия търсех.
Срещнах Игорчо от „Федерация на династронавтите”! Един непознат мъж, с когото и другарите му делях порива към приключения, времето, в което току-що сама можех да нанизвам думите в блаженството от красивата книга. А той ми каза къде са и други от династронавтите.
Та така с търсенията. И намиранията ни.

Фани Цуракова

Срещи

 По-често очаквам да ги видя. Случва се обаче и той или тя да се появят неочаквано.

Както сега, по пътеката между сергиите в Кушадасъ сред индийски лампи, китайски стъкла и синьо-зелената керамика, произвеждана тук, съзирам крака му. Крак, който не може да се сбърка с ничий друг. Изравям го изпод джунджуриите, избърсвам праха от шапката от хляб, която сега е от пластмаса, пластмасови са и краката и червената блузка, и черните обувки, дългият нос. Пинокио! Разхожда се из целия свят! Спрял и тук, насред източния пазар в края на Европа. Дървеното момченце, недодялано излято в случая, направено с финес в скъп магазин на голямо летище, колкото шепата ти или в човешки бой, такъв, какъвто го е видял не само Карло Колоди, но и художникът Марайа Либако.

Често остават каквито ги е нарисувал първият илюстратор. Алиса от „Страната на чудесата” не е имала късмет с Джон Тениъл. Опитите тя да ни се покаже в друг образ обаче живеят за кратко, неразпознаваеми са и Алиса си остава с несъразмерно голямата глава, лицето на възрастен, насред бледите тонове на карти, зайци и шишета. Но и грозновата стои на витрините на цял Оксфорд върху чаши, табли, постери, тефтерчета, върху всичко, което може да се измисли, за да се препълнят много магазини. И един специално за нея – „Alli’s shop”. Претъпкан с туристи. Отбелязан на картата. Заставам в магазинчето-дупка, притисната от юноши от Корея, опипвам заедно с тях дребните предмети с лика на измисленото момиче. Без да ми е ясно защо го правя. Ей така си стоя уютно в дупката, отмествана от ъгъл в ъгъл от тинейджърите.

И Швейк остава какъвто е роден. С възтясната войнишката куртка, с панталоните набрани отзад, както на повечето мъже с нисък ръст и наднормено тегло, подрязали идващите им дълги панталони. Прегръщам го през широката му талия на Карловия мост. Предлаган като марионетка, той ми маха с ръка, неизвадил лула от устата си и стъпките ми стават леки, издигат ме към бирата и закачливостта. Непознатият до мен уточнява обърнат към марионетката в торбата: „Значи след войната в шест вечерта!” „Ела по-добре в  шест и половина, за по-сигурно, ако закъснея някъде” – отговаря марионетката. И се смееш. С непознат. Едно от най-приятните неща на тази земя: Свободата на мигновенното доверието. И най-неподлъгващата визитка – спонтанно изречения цитат.

Объркана от лондонската шумотевица питам минувач за Бейкър стрийт. И в погледа на вгледания в себе си жител на магаполиса лумва съзаклятническото пламъче, жестовете се отварят като към отколешен приятел, усещаш как той даже остава на място след раздялата ви, за да проследи в гръб крачките ти, с малко завист дори, защото си във ваканция и имаш време за това. „Това” е строило хора от целия свят, предимно млади, с неизменните ранички на гърба и маратонки на краката, на опашка пред Бейскър стрийт 221. Чинно, без вглеждане в Часовника. Пред една фикция. Минаваш през касата, която и е магазинче, отделяш, както повечето, пари за портрета с лулата, по-смелите се сдобиват с шапка, с лупа и тръгваш по стълбите, приплъзваш се, както впрочем правят и други, в опит да останеш насаме с Него. Изпотявал ръцете ти с огнедишащите очи на баскервилското куче, учил те да се вслушваш в стъпките на хората, да се вглеждаш във върховете и токовете на обувките им, защото, знайно е там остават знаци…

Младоженци се снимат край прозореца, под който чели сме, е минавал Мориарти, до плитката камина с люлеещия се стол в очакване на д-р Уотсън, вървиш щастлив по тесните стълби още нагоре, към викторианската спалня с метално легло и тапети, ноздрите ти се разширяват, за да поемеш още малко от света около теб, пропускаш да видиш дори, че авторът на всичко това никакъв го няма или е сбутан невидим със снимка сред вещите на интериора. Ти си там, щастлив, поканен от самия Шерлок Холмс, в гостната му, в кабинета, допуснат до цукалото му дори, трепваш от влизането на поредните като теб с радост и илюзията, че той се прибира. С пълното съзнание, че всичко тук е измислица. Измислен адрес, върху който е обзаведена още една фикция.

Важна. Очевидно. Защото, когато преди няколко години някой се бе вгледал в сградичката върху прескъп терен, светът на раничките и маратонките надигна глас и застави, когото трябва, да се събрази с необходимостта ни да видим в парчето камък, дърво, в скучния адрес, врата към друг свят. Фикция, заставила дори една строителна компания, населявала адреса преди години, да отдели секретарка, която да отговаря на читателски писма до Шерлок Холмс.

Оцеляваща викториянска къща сред съвременни здания. Любов, събрала и подредила вещите така, че не просто да илюстрира, а да създаде живот на къщата, да доведе илюзията, че си в жив дом, обитателите на който всеки миг ще се приберат, до съвършенството.

И Музеят на Лондон, избрал през 2015 година от хилядите негови жители, преобръщали или подреждали света да посвети експозиция на Шерлок Холмс. Със заглавието „Човекът, който никога не е живял, но който никога няма да умре”.

Така.

А ако тръгнете на запад от София след 40-тина километра можете да се озовете в село Байлово и до блатото на Андрешко.

Блатото на Андрешко, по времето, в което краката ви са висяли от стола пред учебника върху кухненската маса (или бюро, ако сте имал), тъмно и черно, потънало в равновесието, което случва се, сее повече заплаха от буря, вероятно ви се е струвало неизбродимо. Сега, погледнато от пътя, който минава в дясно от него, откриващо се бавно изпод пелената на мъглата, досегаемо за кукуригането на петлите от селото, блатото дори не е блато. То е гьол. „Гьола”, го наричат местните. Но за разлика от хилядите гьолове в страната и по света, този си има посетители, които не се интересуват от гьолове. Организирани и неорганизирани. Дошли в група и заради групата, и затова шумни. Или мълчаливи, снишили и издали напред глава, присвили очи, та под вдигащата се мъгла да не пропуснат мига, в който ще се покаже каруцата с премръзналия, свит във вълчи кожух и под конски чул, разплакан съдия-изпълнител. „Гьола” живее живот недостижим за гьоловете. Място, в което са се случвали само крякашки любовни интриги е станало персона, която почти век носи силата да задава въпроси пред цяла нация. И да я кара да обикаля гьол. Думите са целунали жабата и са я превърнали в принц.

И върволицата във Верона.

Разглежда разсеяно великолепния, запазен римски амфитеатър, слуша и забравя цифри за брой места и значение на формата му, мъж над средна възраст от групата ще опипа изучаващо каменните седалки и после – бърз ход към къщата на Жулиета.

Малка уличка, вътрешен двор, статуята на Жулиета с гърди, излъскани от допир с пожелания за любов, балкона, стаите, скърцащия дървен под. Шекспир не е събуждан от южното слънце на Верона. Перото му е търсило враждуващите й фамилии в мъглата на Лондон и страноприемниците по калния път към родния Стратфорд на Ейвън. Чий е бил домът, кога е добавен балкона, тогава ли се е случило или легендата е още по-назад във времето май няма значение. Думите са оживели едно място, дали са му магията да дарява надежда за вечна любов. Купуваш домакинска престилка с извезани на нея „Любов, ти дай ми твойта сила скрита”, съзнаваш гротескността, нелепостта и на листчетата и катинарчетата, с които е обсипан двора. Кой ще прочете молбите и вричанията в любов? Шекспир, Бог, Управата? Или увлечен в магьостничеството на думите, които притежават избрани, вярваш че и твоите скришни драскулки ще оживеят, ще станат действие, реалност? Отмъкваш извезаната престилка, чаша, ключодържател, фетиш, поддържащ туристическата индустрия, но и мястото на жива сцена, в която и ти, за минути макар, си обгърнат в магията на нещо повече от просто желание.

Прегръщам милия пластмасов Пинокио. Прахът от пазара е оставил тъмни ръбчета по гънките на панталонките му, гразноват е и никой не го е взел, дълго е седял затрупан и самотен. А когато са ми го чели ме е карал да се разхождам със счупен детски барабан на главата, незнайно защо решила, че съм досущ Феята със сините коси. Феите не оставят някой само защото е пластмасов, злоглед и поизостанал. Те го канят в дома си, присядат до глада и патилата му и преживяват това, което май никой друг в природата освен човека не може – усещането за вълшебство.

Самопредизвиканата илюзия. Движеща ни над и въпреки необходимото.

Бергасе“ №19

Ако решите да опознавате Виена, сред предложенията на музеите неизменно стои  този на Зигмунд Фройд в някогашния еврейски квартал, на улица „Бергасе“ №19. На неголямата улица, в заможна кооперация от края на ХVІІІ век се намира апартамента, в който той е живял със семейството си 47 години, консултирал е, писал е, посрещал е ученици и приятели.

Зигмунд Фройд е приемал малко, богати пациенти и е отделял време за записване на идеите си. Резултат са 18-те тома, издадени на немски език и устойчивото разпространение на учението му чрез тях. Идеята за несъзнаваното живее и преди него, намира се и в Уилям Шекспир, и в древните гръцки автори, които Фройд чете в ранна възраст. Така или иначе, сякаш не толкова учениците, пациентите, свързаността на несъзнаваното със сексуалния живот, набъбващ в началото на ХХ век към сексуалната революция в средата му, колкото писаното слово, са допринесли за утвърждаването на психоанализата като фундамент в медицината и психологията. С тези 18 тома Фройд поставя и традиция, и неговите ученици, независимо от това дали са му останали докрай буквални последователи или са търсили собствени пътеки, също пишат активно. Благодарение на това днес имаме великолепните редове на Ерих Фром, възможността на общуваме с Карл Густав Юнг, Алфред Адлер и пр.

Двойната, дървена, с резба и арка в горната си част врата ще ви поведе към стълбище и апартамента. Стаите в музея представят повече снимки, текстове, филми, отколкото автентични мебели и лични предмети. Последните, заедно с колекцията на Фройд от антични фигури са в друг музей – в Лондон, в дом, в който той е живял само година преди да си отиде от този свят.

Интригува ме стълбището. Широки, плавни стъпала от цял мрамор, плетеница от желязо под тежкото дървено перило.

През 1891 година, 35-годишният Фройд се е изкачвал по него с вълнението на новодомец. Бил е вече трайно ориентиран към „нервните болести” и частната практика, оставил зад гърба си научната дейност по зоология, хирургията, неврологията. Четиридесет и седем години по-късно, в ранното лято на 1938 година, на 82-годишна възраст, вече болен, е слизал по същите тези стълби, принуден да бяга. Ориент Експрес, хванат от тогавашната централна гара го е закарал след часове на Gаre de l’Est в Париж. В предходните по-малко от 3 месеца Фройд е бил свидетел на аншлуса на Австрия към Германия, съпроводен с факелно шествие на нацистите под прозорците на „Бергасе“ 19, на военния парад в краката на някогашния му съгражданин Хитлер, на бягството на евреите от Виена.

Двадесет и пет години преди този юнски ден на 1938 година, известният и почитан от виенската общност 54-годишен психиатър не е знаел, а и кой ли се е интересувал, че младеж, на име Адолф Хитлер напуска с раздразнение Виена, неотговорила на амбициите му на художник и предлагала му приюти за бездомни и бедни.  Фройд е бил съсредоточен в разкриващото се познание на незсъзнаваното и болестите, които то повлича. През 1923 година на „Бергасе“ №19 той разлиства новата си книга „Аз и его“ (Das Ich und das Eg), в същата година Хитлер диктува в затвора на Берлин “Моята борба“. Две книги, които в следващите десетилетия ще променят историята и познанието. Втората ще катализира процеси, довели до смъртта на 70-85 000 000 човека, в по-кратки цифри – 3% от населението на света, до хвърлянето в  кладата, заедно с още много други книги, на първата.

Не зная какво е мислил Фройд, подкрепяйки ръката си на перилата по стълбите надолу през юнския ден на 1938 година. Имал ли е спокойствието от увереността, че бродещият по улиците на Виена човешки бяс ще отмине? Усещал ли се е победен от болестта, от възрастта, от този незнаен до скоро мъж? Изучавал философия в медицинския факултет на Виена, имал ли е опората в познанието за циклите на човешкия социален организъм, който въздигайки се, внезапно губи разум и се руши, за да намери сили да тръгне отново след време към съзиданието? Опасявал ли се е, че разрушението ще заличи граденото от него десетилетия? Изпитвал ли е гняв към вечните гонения на рода му?

Във всеки случай, едва ли е предполагал, че човешката страст към реликви, към идоли, въплатени в предмет ще направят скромната му кушетка, върху която пациентите са споделяли спомени, асоциации, мисли, най-известната мебел на света, нито че реставрацията й ще е на-скъпата реставрацията на канапе.

Люшкат се човешките емоции, съграждат и помитат и някои често повече от други привличат в едно и също време и място противоположностите. За да се възстанови полифоничността на Виена около 10 000 български мъже ще бъдат убити или ранени 7 години след като вратата на „Бергасе“ 19 се затваря зад Фройд. На снимки, запечатали марша на руските и български войски през Виена през 1945 година не се виждат радостните и многобройни виенчани от 1938 година. Градът е смълчан, уморен, порутен. Две седмици по-късно мъжът, който гневен и неразбран, е продавал нарисувани от него картички из виенските кафенета, се самоубива. Човечеството се заема да се лекува и да изравя изпепелени книги.

Казанът

 Домакините по общата задача, поради която съм се озовала в Дъблин ни водят на обяд в заведение в покрайнините на града. Ниска, скучна двуетаетажна постройка, която в първият си етаж вероятно е била дам. Времето позволява да се използват грубовато скованите маси отпред. Там, сред украсата на дървени колела от каруци, каменно корито за чешма, мелачка за зърно, се вижда и голям, очернен от натрупаните във времето сажди, черен казан. Спомен, знак – обясняват ни, от Големия или Картофения глад, продължил 7 години, довел до гладна смърт около 1 милион ирландци, принудил поне още толкова да напуснат страната и да се отправят основно към САЩ. Годините са 1845-1852.

Историята, такава, каквато я четем в популярните източници е, че бидейки колония на Великобритания, поради причини, които са в обсега на историци, икономисти и политолози, много ирландци стават наематели на собствената си земя и са принудени да отглеждат основно картофи. През 1845 година гъбичка или водорасло заразява посевите и унищожава три четвърти от реколтата. В същото време поради собствеността на земята за ирландците остава задължението за износ на другата селскостопанска продукция. Така Ирландия остава без храна, без възможност да си закупи такава, а  британската империя, както и други империи, не се посвенява да остане безразлична към преодолимата гладна смърт. През 1997 година, Тони Блеър, в качеството си на британски министър председател, поднася официално извинение за безучастието на викторианска Англия. Днес има паметник на големия глад в Дъблин, музей.

В казана, който стои пред скромната „Кръчма на Джони Фокс“, просъществувала от 1798 година до днес, разясняват ни, хората, живеещи наоколо, са събирали по времето на този глад, кой каквото има и след това са разпределяли приготвената храна според нуждите. Не съм виждала по-голям символ на солидарност.

Но ме вълнува и друго в този котел ли, казан ли – прогностичното мислене на големия писател. Най-популярният ирландски писател, макар да го водят английско-ирландски, е Джонатан Суифт. Живял между 1667 и 1745 година. Носейки ирландската ироничност той пише пародия на романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо”. Нарича го „Пътешествията на Гъливер”. Романът прави името му известно вече близо 300 години. Никой днес, извън литературните изследователи, не го приема като пародия или сатира. Както впрочем е станало и с „Дон Кихот“. Романът се е изтръгнал от замисъла на автора си, отхвърлил е връзката с другото произведение и е заживял автономен живот. Успешен. Дотолкова, че героите му са станали сред най-разпознаваемите, нарицателни герои в световната литература.

Но да се върнем на котела. През 1729 година, две години след като публикува „Пътешествията на Гъливер”, Джонатан Суифт пише малко известно съчинение – „Скромно предложение”. Сатира срещу бедността в Ирландия. Редовете са крайни, гротескни и предупреждават за Картофения глад 120 години преди той да настъпи. Съчинението от няколко страници предугажда значими социални процеси. Гневният изблик срещу неравноправието в редовете му надхвърля емоцията и описва задаваща се след век трагедия. Чудото на изследването в писателския труд, мисля, докато стоя смълчана пред почернения котел на глада.

Да, това е направил Джонатан Суифт с най-известно произведение, което днес намираме за подходящо да четем на децата и да гледаме на нарисувани филмчета.

И друго отклонение: Ирландия или Северна Ирландия е с население под 5 милиона. И с четири нобелови лауреати по литература. Първата е присъдена през 1923 година, последната – през 1995. Към носителите на нобеловата награда трябва добавим имената на още поне няколко автора, с имена, познати на всеки малко от малко четящ жител на планетата – споменатия Джонатан Суифт, Оскар Уайлд, Джеймс Джойс.

„Времето почти през цялата година е толкова мрачно, с толкова дъжд и мъгли, че единственото, което ти остава е да застанеш пред празния лист” – казва себеиронично един ирландец.

Дали само това?