Напред с България през вековете… Илия Минев /1917-2000/

Из сборника на Тодор Костадинов 

          С бай Илия ме запозна моята състудентка Нели Филипова. Тя по някакъв начин се беше сближила с него по митингите и демократичната еуфория в края на 1989-та и той й се беше доверил. Беше й казал, че иска да издава вестник и я бе помолил да го свърже с журналисти. Та така се появих аз.

За Илия Минев вероятно може да се прочете много в интернет. Но тук аз искам да разкажа за човека Илия Минев и времето, в което списвахме заедно неговия вестник „Свободно слово“.

Беше студената и гладна зима на 1990-та, наричана още Луканова. Тогава работех във вестник „Свободен народ“ и една от най-големите ни привилегии, извоювана от главната редакторка Офелия Хаджиколева, беше правото да обядваме в стола на Столична община, то и редакцията ни беше в нейната сграда на улица „Париж“. По магазините нямаше нищо друго, освен хляб, та тази столова, поне мен, не знам за другите, ме спаси от гладна смърт. Там неведнъж съм обядвал на една маса с тогавашния кмет на София Александър Каракачанов, и той като всички идваше и си взимаше с таблата каквото ядене е останало и сядаше на някоя от масите в залата. По-късно тази столова стана ресторант „При кмета“, но не знам кой кмет са имали предвид, едва ли Каракачанов.     

С бай Илия се виждахме по някакви кафенета и на улицата, обсъждахме бъдещия вестник. Той мечтаеше за ежедневник и аз дълго му обяснявах колко голям екип е нужен за това, в ежедневника „Свободен народ“ работехме над 40 души. Той обаче настояваше и ми възложи да събирам екип за вестника.

Един ден ни заведе двамата с Нели в един апартамент на булевард „Дондуков“ и каза:

– Тук ще бъде редакцията на вестника. Хартия съм осигурил, ще ни помагат и стари другари.

Каза, че ключовете му е дал негов доверен приятел и никой няма да идва да ни безпокои. Наистина никога никой не дойде, поне не и през двете години, в които участвах в издаването на вестника. Апартаментът беше малък – стая, хол и кухня, като стаята беше заключена, та за редакция оставаха холът и преходно свързаната с него кухня. Скоро започнахме да го наричаме „редакцията“ и двамата с Нели получихме ключове.

Имаше сякаш нещо конспиративно във всичко това. Бай Илия отначало се появяваше в редакцията рядко и ненадейно, повече ходеше по митинги, по някакви срещи, търсеха го репортери и чужди журналисти, говореше по „Свободна Европа“. Нели го съпровождаше навсякъде, аз по-рядко. Този дребен и слабичък човек на 73 години имаше повече енергия от нас двамата, на по 30, взети заедно.  Тогава не знаехме почти нищо за него, освен че дълги години е бил политически затворник, то кой ли знаеше повече тогава. По- късно разбрах неща, които днес всички ще намерите в Гугъл – завършил Френския колеж в Пловдив и индустриална химия в „Екол де Мин“ в Тулуза, Франция, състудент и приятел с Франсоа Митеран, арестуван на 10 септември 1944, осъден на доживотен затвор, лежал с кратки прекъсвания почти 30 години по комунистическите затвори, прекарал 1860 дни в карцер и още 460 дни в гладни стачки. Бай Илия никога не говореше за тези неща…

В малкото случаи, когато имахме свободно време насаме, учуден от неговата благост, доброта и човеколюбие, съм го питал:

– В затвора не намрази ли комунистите?

– Защо да ги мразя? По затворите ги нямаше тези, които ме бяха вкарали там. А с надзирателите се разбирах, те ме уважаваха, аз тях също.

– Добре де, може ли да се прости такова нещо?

– Всичко може да се прости.

– И все пак, какво прави човек 30 години в затвора?

– Мисли. Аз само съм мислил… Нас, политическите, по едно време взеха да ни карат да работим. Само аз отказах. После разбрах, че съм бил единственият в България. Казах, че няма да работя за комунистите. Пет години ме разкарваха по карцерите за това, но не ме пречупиха. Аз пък им отговарях с гладни стачки. Вече на ръба на смъртта, ме захранваха, и като закрепна – пак в карцера.

Господи, и всичко това се е случвало докато аз съм бил дете, после юноша, после младеж – ученик, войник, студент. Докато съм чакал с трепет новата серия от „На всеки километър“ и съм скандирал по манифестациите „С БКП напред“ и „Винаги верни на Партията“…

После журналистическата ми работа ме срещна с много такива хора, работех в „Демокрация“, после в „Свободен народ“, сближих се с д-р Петър Дертлиев и неговия заместник Мишел Петков, с много други репресирани от режима и лежали по затвори и концлагери. Писах много за тях… И винаги това, което най-много ме е впечатлявало, беше тяхната благост, доброта и мекота на характера. Питал съм ги всичките и всички са ми отговаряли като бай Илия. Явно страданията и униженията не озлобяват, а облагородяват. Не знам на какво се дължи това, може би на безкрайното време за размисъл и насаме със себе си. Едва ли някой би могъл да го обясни. Като че ли в затвора човек се самовглъбява, помъдрява и започва да открива неща, които за свободния човек са непознати. И които той никога няма да научи и да разбере. Тези хора бяха други.

Но бай Илия бе като че ли най-силният и непримиримият от тях. Което стана причина да го изгонят и изхвърлят отвсякъде. Той беше прекарал живота си по затворите и не познаваше действителността извън тях, беше наивен като дете. Може би едва сега проглеждаше за очевидните и банални истини, за мизерията на човешкия живот. Оказа се, че го е бивало да се държи достойно в затвора, но клетият, не е познавал обратната страна на битието – катеренето по трибуните, блъскането с лакти, говоренето на едно, а правенето на обратното, изкачването по стълбата с цената на безкрайни компромиси и накрая, с цената да измениш дори на себе си, за да се докопаш до властта. Тези неща той не ги разбираше, не ги умееше, но и да ги умееше, никога не би ги извършил.

 Затова стана жертва на колективно предателство – от всички, които започнаха в онези дни да се катерят нагоре към властта.Той някак си им пречеше, беше нещо като мълчаливо обвинение, като жива съвест, за която не искат да си спомнят, да говорят, да мислят… Няколко пъти съм виждал с очите си как изблъскват от пътя към трибуната този дребен, слабичък и мил старец и сърцето ми се е късало. Събаряха го на земята, вместо да го вдигнат на раменете си, и листовете му със старателно написаната и дълго обмисляна реч, се разпиляваха в калта. А там, на трибуните, стояха хора, които и ден от живота си не бяха прекарали в затвор или арест, които бяха направили име и кариера през комунизма – професори, писатели, журналисти, адвокати, артисти, естрадни певци… За бай Илия обаче нямаше място. Но какво можехме да направим ние с Нели, по-слабичка и от него, срещу яките охранители на митингите. Така и не разбрах откъде се взеха тези охранители. Нали уж за свободата, за демокрацията, за „Времето е наше“, за „бъдещето на нашите деца“… „Ех, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин…“ Ех, бедни бай Илия, защо не умря през годините в карцерите или при някоя от десетките гладни стачки, а оживя, за да те подритват и да си отидеш в мизерия, беден, забравен и охулен… Но, сигурен съм, с гордо вдигната глава. Не може да си отиде по друг начин човек, който по пътя към карцера е викал на надзирателите си  “Убий ме бе, какво чакаш” и е разкъсвал ризата, за да оголи гърдите си…  

*   *   *

По едно време, беше февруари или март 1990, бай Илия изчезна. Две седмици не се появи в редакцията. Като дойде, ни разказа, че бил в Америка. Поканили го приятели, нищо повече не сподели.

– А бе, защо не остана в Америка! – възкликнах аз. – Виж тук какво става! Никой не те признава. Пак ли искаш да те блъскат по митингите?

– Аз не съм се борил 45 години, за да оставам в Америка – отговори той. – И през ум не ми е минало. Борбата трябва да продължим тук. За България.

Нищо не можах да кажа. Станах и с просълзени очи го прегърнах, дребничкото му съсухрено телце сякаш се стопи в ръцете ми. За пръв път го докосвах. Нели направи същото. Тя му остана вярна докрай. За разлика от мен…

– Стига сега, борбата не търпи сантименталности! Казвайте какво става с редакцията. Тодоре, намери ли хора?

– Намерих. Имаме вече към двайсет журналисти.

– Браво! Можеш ли утре да ги събереш тук?

– За утре не знам. Но до два-три дни ще ги събера. Обаче  питат какви заплати ще даваме. Почти всички работят някъде и трябва да си напуснат работата, за да дойдат при нас…

– Събери ги! Аз ще им говоря.

*   *   *

Тази среща се състоя в нашата редакция, в хола на апартаментчето на „Дондуков“. Дойдоха всички, с които бях говорил. Беше като тайна конспиративна сбирка. Някои се познаваха, други не, на никого нищо не бях обещавал. Тогава беше модерно да се бориш за демокрацията. Никнеха опозиционни партии, вестници, кръгли маси, организираха се протести, митинги, бдения…

Бай Илия говори дълго и вдъхновено. Доста от присъстващите не го виждаха за пръв път, макар че него не го показваха по телевизиите. Знаеха го от митингите, бяха слушали за него, в  някакъв смисъл името му беше легенда… Той нито веднъж не спомена за себе си, за страданията си, за затворите, карцерите и гладните стачки. Говореше за бъдещето, борбата за човешки права, за вестника, който всички ние ще създадем и как в него ще казваме само истината. Затова ще се нарича „Свободно слово“. След тази едночасова реч дадох думата за въпроси и някой попита какви ще са заплатите, на трудов договор ли ще бъдем, ще имаме ли осигуровки, служебни коли, стая в печатницата и всякакви други неща, нужни за един ежедневник.

Бай Илия отново говори вдъхновено, пак за свободата, за правата на човека, за борбата срещу комунизма, който не си е отишъл… но по време на втората му реч половината си тръгнаха. А когато каза, че засега няма пари, няма да има и заплати, си тръгнаха и останалите.

На другия ден занесох в редакцията пишещата си машина и тримата започнахме да правим вестника. Решихме да е седмичник. И го направихме, поне аз докато бях там излизаше веднъж седмично, в продължение на почти две години.

Редакционната ни работа се изразяваше главно в това, че бай Илия диктуваше, а аз траках на машината. После обсъждахме къде какво ще сложим в броя, добавях информации и материали от работата ми в „Свободен народ“, там бях в отдел „Вътрешна информация“, накрая Нели надписваше листовете с материалите кой за коя страница ще бъде и ги отнасяше в печатницата.

*   *   *

Малкият апартамент-редакция беше обзаведен със стари полусчупени мебели – изтърбушен диван, няколко кресла, пет-шест стола и малка масичка. В кухнята имаше нормална маса и там траках на машината, но двете помещения бяха свързани, така че бай Илия можеше да ми диктува, разхождайки се из хола. Жилището имаше някакъв особен мирис – на старо, тъжно, изоставено, нищо чудно стопанинът или стопаните да са били дълго време в затвора. Или просто са живели другаде. Никога не ги видях. Там беше топло цяла зима, онази, Лукановата, парното работеше непрекъснато, кой го плащаше, както и всички останали сметки, не знам.

Един ден, докато чаках бай Илия и Нели да дойдат от някаква среща, не помня защо, отворих един от шкафовете в кухнята. Беше пълен с буркани зимнина – разни меса, свинско със зеле, чушки с доматен сос, гювеч, лютеници, имам баялдъ и какво ли не още. А на вратата накачени висяха десетина суджука. Просто цял склад със съкровища в зимата на 1990-та.

Бай Илия се появи сам и веднага скочих да го зарадвам:

– Виж какво намерих! Тук е пълно с храна! Отивам да купя един хляб и да си хапнем. Да взема ли и нещо за пиене?

– Няма да пипаме нещата на хората! – отсече той. – Това е чужда храна, не може да взимаме от нея.

– А бе ти не огладняваш ли бе, бай Илия? Поне един суджук да си нарежем, а?

– Не! Затваряй шкафа и сядай да работим!

Никога не разбрах нито къде живееше той, нито с какво се хранеше. Никога не съм го виждал да яде за близо две години. А времената бяха гладни и тежки. Но той беше сякаш само дух…

Аз обаче, не бях само дух, бях на 30 години и живеех на поредния таван, където нямах нито кухня, нито баня, нито дори тоалетна като хората. Та тайно от бай Илия наченах шкафа. Нали и без това работех безплатно за революцията. Можех поне да си изваждам по някой буркан и да си хапвам вечер. По магазините нямаше нищо и хората висяха цяла нощ по опашки за някой кренвирш или две кофички кисело мляко. Така че в онази зима моята революционна дейност все пак беше съпроводена с хубави самотни вече’ри. Купя си един хляб, скрия го някъде в кухнята и като изпратя Нели и бай Илия, под претекст да пооправя редакцията, си отворя някой буркан, излапам го и после като тръгна, го хвърля в кофите. Така де, революция на гладен корем прави ли се? Бай Илия забрави за шкафа, а Нели пък изобщо не знаеше за него. Вярно, суджуците намаляха наполовина, бурканите също, колкото и да ги пренареждах… Ама цяла революция без едни такива дребни разноски може ли?

 *   *   *

Никога няма да забравя срещата в хотел „Родина“ през същата тази зима. Отидохме тримата с Нели. Доколкото си спомням, беше някакво събиране на български емигранти, избягали след 9 септември 1944, дошли от Щатите, Канада и Европа. Не бях чувал нищо за тях и съм запомнил само името Иван Дочев. Никой от нас не беше влизах в този скъп хотел, та доста трудно намерихме залата. Бай Илия влезе пръв. Около кръгла маса седяха петнайсетина възрастни хора с вид на чужденци. Бяха изискано и скъпо облечени, с костюми и вратовръзки. При появяването на бай Илия всички като един станаха и се поклониха. Ние с Нели стояхме като гръмнати и не успяхме да скрием сълзите си. Това е всичко, което помня… 

*   *   *

          След това, през 1992-ра зарязах революцията и журналистиката и се захванах с бизнес, че доста гърла чакаха на мен. С Нели и бай Илия се виждахме все по-рядко. Те продължиха сами да правят вестника, бях я научил да пише на моята машина, която им подарих. Бай Илия не се разсърди, нищо не каза и като се видехме, все ме питаше как съм, вървят ли нещата, изкарвам ли пари. А той продължаваше борбата. Името му вече никъде не се чуваше, все едно не съществува… След няколко години разбрах, май от телевизията, че е починал.

*   *   *

 „От уредбата и начина на дейност на Независимото дружество за защита правата на човека става ясно, че бай Илия въобще не е разчитал на старите си съмишленици легионери да вършат правозащитна работа, когато беше и най-страшно – през 1987 и 1988 и съвсем не беше ясно, че комунизмът си отива. И е бил прав. Колко са старите пушки в НДЗПЧ? Разчитал е на проверени (от затворите) млади момчета и чисто и просто си е броил приятелите и верните хора. Намирал ги е не всред уредените софийски апартаменти, където си живуркаха “бившите”, които не си показаха носа до януари 1990, а по села и паланки, където живееха, мизеруваха и страдаха тия, които бай Илия избрал да му помагат и да почнат да свалят властта: Григор Симов от Парамун, Трънско, Едуард Генов и Събина, намерени в Михалково, където бяха изселени, Иван Янков и Златка, жена му, изселени в Априлци, Ангел Грънчаров от Ботевград, Димитър Томов, Петър Манолов и отец Благой Топузлиев, Зейнеп Ибрахимова, Сабри Хамдиев, Катя Маркова и д-р Стефан Савовски, Цеко Цеков, Божидар Статев и жена му, бай Стефан Вълков от Асеновград.  

През януари 1998 се бяхме събрали в клуба на бай Иван Лазаров на бул. „Скобелев“ в София за честване на 10 годишнината от основаването на НДЗПЧ. Лазаров, водачът на Българския национален съюз “Нова Демокрация”, легионер, горянин и дългогодишен затворник, беше един от малцината, които обичаха и уважаваха Минев, затова и вратите на клуба му бяха винаги отворени за него. Беше много студено, но клубчето беше пълно. Бяхме подредили няколко маси под ъгъл и около тях събрани 50-60 души. Кой донесъл бутилка ракия, кой вино, купихме малко сиренце и сланинка. И три хляба “Добруджа”. Чинии нямаше, но на вестници и с наредени пластмасови чашки. Просто, скромно, евтино. Седим всички мирно и тихо, пуши се чинно и никой не посяга към масата. Чакаме да дойдат представители на пресата, радиата и телевизиите. Нина Гаврилова от БТА ни беше уверила, че ще дойдат. И всички чакаме. От 11.30 до един часа. Никой не дойде, разбира се.

По масите очукани, опърпани, свити, студуващи бивши лагеристи и затворници. Беднички, гладни, скромни, мълчат и чакат. Случайни хора няма. Няма и официални хора, нито от властта, в която бяха и легионери, нито от другаде. Иван Лазаров по едно време почна да ходи напред-назад. Броя му стъпките – една-две-три…осем. Спира, завърта се и пак: една-две…осем. Брои ги, но машинално, без да мисли. След седмица му напомних и го питах. Не помнеше. “Сигурно съм се сетил за килията”, ми казва, “тези осем крачки съм ги правил хиляди пъти наред”. По същия начин. Машинално, без да мисли. Или, може би, така мисли по-добре. Никому не направи впечатление тогава…

И не смеем да мръднем. Чакаме. Най-накрая, след час и половина, бай Илия Минев застана зад една импровизирана трибуна и почна да говори. Той вече не беше добре (беше на 81 години) и речта му не беше много свързана. Но достатъчно смислена, за да я разберат приятелите му. Понеже продължи доста, а и се спираше да мисли и интервалите ставаха все по-дълги, по едно време Зарко, верния му другар, отиде и го хвана под ръка. “Хайде, бай Илия, дай да свършваме и да си поговорим с приятелите”. Без да се възпротиви, кротко, както беше почнал, така и свърши речта и седна на масата. Чак тогава се наля ракия, разчупи се хляб и почнаха разговорите. На мен, не знам защо, ми стана много тъжно. И сега като се сетя, нещо ме хваща за гърлото. А спомени такива дал Господ…“

Проф. Никола Алтънков /при когото се оказа, че през март 1990-та бай Илия е гостувал в Санта Барбара, Калифорния/

*   *   *

          През 2003 г. вече имах собствен офис – на ъгъла на „Евлоги Георгиев“ и Раковска“. След като се нанесохме, тръгнах да намеря близък банков клон, за да открия сметка на фирмата. Най-близкият се оказа на булевард „Черни връх“, срещу хотел Хилтън. Трябваше само да пресека диагонално през градинката покрай черквата „Преображение Господне“ и съм там. И както бях забързан, изведнъж налетях на паметника на Илия Минев. Малък бял обелиск, скромно поставен в едно ъгълче на градинката. Гърлото ми се стегна до задушаване. Наоколо играеха деца…

От Уикипедия: „Година преди смъртта му, през януари 1999 г., осем партии и движения внасят при тогавашния президент Петър Стоянов предложение Илия Минев да бъде награден с орден „Мадарски конник“ за заслуги към България, но без резултат. Умира на 6 януари 2000 г. на 82-годишна възраст, в мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Погребан е в гробищата на гр. Септември. На погребението му се появяват високопоставени представители на управляващия тогава СДС, но са освиркани. На гроба му по-късно е поставен достоен паметник. През 2000 г. посмъртно е удостоен с орден „Стара планина“ – I степен. На 9 декември 2002 г. в София е издигнат паметник на Илия Минев по инициатива на Тошо Пейков и Район „Оборище“ на Столична община, на дарено от общината място в градинката срещу НДК и хотел „Хилтън“, между булевардите „България“ и „Черни връх“. В родния му град Септември, с решение на общинския съвет, е обявен за почетен гражданин и един неголям площад е наречен на негово име. На 11 октомври 2008 г. в град Септември е открит негов бюст-паметник на площада, кръстен на него.“

Мъртъв, бай Илия вече не беше опасен. Можеше да му се дават най-високите държавни отличия, да му се издигат паметници, да кръщават на негово име улици и площади… Но аз бях близо до този изключителен човек когато беше жив и водеше борбата. Всичко друго вече няма значение…   

Никога не съм се интересувал от политика, нито съм я разбирал. Не мога да твърдя, че споделям политическите му възгледи, нито дори че знам какви точно са били те. Вероятно някои са били правилни, а други не, но кой би могъл да му каже на него кое е правилно и кое неправилно? Знам, че днес никой не лежи в затвора за политически възгледи, каквито и да са те. Знам, че за да е така, една от причините беше неговата борба. Знам, че Илия Минев беше изключителна, историческа личност, каквито много рядко се раждат. Чувал съм да го сравняват с Нелсън Мандела, с когото до един момент имат сходна съдба. Но до един момент. След този момент Мандела стана президент на страната си и получи Нобелова награда. А бай Илия след същия момент бе отритнат и предаден от всички, от всички нас, за да умре забравен, в мизерия и самота…

Неговият девиз беше „Напред с България през вековете“.

Ех, бай Илия, с коя България? И през кои векове?