СЛОВО ЗА ПОЕТА ДОБРОМИР ТОНЕВ
ПРОИЗНЕСЕНО НА 29 МАРТ 1985 ГОДИНА В КНИЖАРНИЦА „ВАСИЛ КАРАГЬОЗОВ“ – ГРАД ЯМБОЛ
Уважаеми приятели, близки и почитатели на поезията, заявили с присъствието си днес в книжарница „Васил Карагьозов“ – град Ямбол своето уважение и съпричастност към творческите усилия на вашия млад съгражданин и мой дългогодишен приятел – поета Добромир Тонев,
Бих могъл да кажа, че съм бил свидетел на раждането и израстването на поета Добромир Тонев – по облъхваните от изпитен страх и възторжена гълчава коридори и аудитории на Пловдивския университет, в пловдивския студентски литературен клуб, по студентските квартири, по кафенетата и кръчмите, по страниците на пловдивските и софийски вестници и списания, по студентските поетически състезания, на които понякога е бил огряван от топлото сияние на успеха, в поетическата атмосфера на отдела за българска художествена литература при издателство „Христо Г. Данов“.
Казвам това и вече чувствам известно колебание, чувствам, че съм казал съвсем мъничка част от истината. Защото знам добре, че поетите нито се раждат, нито израстват по подобни места. Защото истината за поета и за неговото време се съдържа единствено в най-пълна степен в неговите стихове. Защото, малко ли са хората, преминали през университети и клубове, през кръчми и през редакции, през светлите и уютни градини на живота или затънали в социалната смет, които не успяват да извисят духовния си потенциал до степен, позволяваща им да изразяват чрез словото си закони и истини, да бъдат част от мъдростта на обществото и времето, да бъдат тяхно сетиво и тяхна памет.
Още преди 10-11 години в многогласния, но и твърде нестроен хор на двадесетте момичета и момчета от студентския литературен клуб „Гео Милев“ – Пловдив Добромир Тонев открои своята физиономия на поет, загатна за една автентична човешка и поетическа драма, която има не само индивидуален, но и социален смисъл. Още в онези години неговото остро око на поет и гражданин забеляза, че:
„Градът е пъпен със метафори.
Под пъстроцветната им същност
е делникът със свойте автори
на проза – заради насъщния.“
И ако в първата му книга „Белег от подкова“ (1979), която заслужено му отреди високото отличие – наградата „Владимир Башев“ и място в Съюза на българските писатели, все пак нравствените и социални колизии на съвременната личност в съвременното общество бяха набелязани с една артистична младежка фриволност, то в новата книга на поета „Нежна машина“ сериозността, с която проблемите са поставени и дълбочината, до която прониква поетът, не просто респектират, но, бих казал, отреждат място на книгата сред най-доброто, постигнато от съвременната българска поезия. Стихосбирката „Нежна машина“ е доказателство, че това момче удивително вярно улавя пулса на съвременния ни динамичен и напрегнат живот и от неговата фрагментарност успява да създаде, да организира единен свят, в който присъства преди всичко Съзнанието – като коректив и мярка на деформациите на човешката личност, наложени отвън и отвътре. Без носталгични изблици по отминали времена, а по-скоро като усещане за реален нравствен и мирогледен критерий. Самото обстоятелство, че поетът пречупва житейската и творческа проблематика през себе си, през собственото си съзнание, че изстрадва големите въпроси на времето, определя единството на интимното и социалното в стиховете му.
Драго ми е да припомня, че българската рецензентска мисъл вече реагира на явлението Добромир Тонев и на неговата поредна изява – стихосбирката „Нежна машина“. Това до голяма степен ме освобождава от задължението да правя конкретни анализи, пък и поводът за днешната ни среща – премиера на книгата „Нежна машина“ – струва ми се, не е подходящ. Искам обаче да подчертая, че художествено-образната система на Добромир Тонев е твърде специфична и характерно лична. Органичността и автентичността на възприятията представят и тук-там срещащите се парадокси като способ за по-плътно определяне на лирическата струя. Метафорите са чисти, въпреки многозначността си, и излъчват свежест и оригиналност дори и в случаите, когато е налице преповтаряне на мотиви.
Множество тревожни въпроси трептят в поезията на Добромир Тонев и аз ще си позволя да цитирам някои от тях:
„Защо тогаз възпяваме отделно розата,
отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?
Бих изкрещял „Здравей живот!“, но е безсмислено –
кой влюбен е крещял на другия в ухото?“
„Почти ода“
……….
„Но кой е наредил един да страда,
а друг да ни напътства с пълни бузи?“
……..
„Живея ли? И за какво живея?“
……..
„И стреснат между макове и глогове
извивам врат към слънчевата брадва:
дали така не прави аналогии
и с мене някой – и жесток, и страдащ?“
……..
„С невидимите свои телескопи
кажи, творецо, за кого будуваш?
…….. И колко лакти, колко много раници –
къде отиват всички тия хора?“
(„Нежна машина“, поема)
Да твориш поезия, значи да достигаш истини, да търсиш дълбочини, да измерваш пластове, не-достигнати от никого – казва Цветан Стоянов. Каква прекрасна метафора е самата съдба на Добромир Тонев на сондьорската съдба на неговия баща!
„Тогава коронясаха баща ми!
Короната му беше с диаманти!
И майка ми – и тя замина щатно,
облечена в сондьорската си мантия.“
(Корона)
Но познанието е само едната страна на поезията – другата е общението. Ти, който си извадил истината от дъното, трябва да я съобщиш, да я предадеш на други, иначе ще я изгубиш, иначе не би я намерил.
Не се наемам да определя факторите, които застрашават в наше време поезията: дали високата степен на технизация, интелектуализацията на производството – това не е моя работа. Но аз почти инстинктивно усещам процеса на разобщение, на настъпващата самотност, на издълбаните пропасти между човеците, усещам опасността една част от хората на изкуството да бъдат смъкнати до положението на дворцови флейтисти, усещам как протегнатата от поета длан се приема със снизходително ръкопляскане, усещам опасността – те, поетите, да бъдат деформирани по нечия угода, опасността те да бъдат превърнати в жалки и страдащи същества.
Тази опасност е съзрял и поетът Добромир Тонев. И наред с всичко друго, което може да бъде наречена неговата поезия, тя е и един
„… алогичен
и нежен свят, където свети още
(спасена от безкрайните усилия
на грубостта) Надеждата…“
Да му пожелаем тази Надежда да го окриля в неговия път към откритието на нови непознати пластове на човешката душа!
Тодор Чонов
БАЙ ЧОНОВ ГОВОРИ
(Записки от литературния кръжок)
Цитат:
„Ако махнеш и препинателните знаци, липсата на главни букви няма да изглежда самоцел, а еманация на абстрактните ти възприятия.
(Бай Чонов, кажи и ти нещо!)“
Бай Чонов говори:
Когато една известна българска поетеса и преводачка от немски, и съпруга на един още по известен български поет (и преводач), считан за единствения или поне най-добрият съвременен представител на модерното поетическо мислене, когото често сравняват с Анри Мишо, Кенет Уайт, Васко Попа и Артуро Коркуера, взети заедно – ми подари с трепет и вълнение и, разбира се, с много мил автограф своя, авторска, поетична книга, и през ум не ми мина, че жената се надява на няколко мили думи, пък дори и казани от благоприличие, протоколно. Но ние бяхме твърде близки – и с нея, и със съпруга й – така че нямаше много-много място за предвзетости и неискрени любезности. Разгърнах книгата, колкото да се убедя, че страниците не са празни, затворих я, оставих я настрани и на недоумяващия и поглед, изпълнен с плаха надежда и очакване, отговорих: „Аз такива стихове мога да правя по един кашон седмично!“
Казах го на шега, беше много просташко и тъпо, но и досега ми се струва, че в думите ми имаше и известна доза искреност.
Този, колкото екзотичен, толкова и банален случай сложи край на приятелството ми с това интелектуално семейство и с още няколко души, дотогава наши общи приятели, все хора на книгата, за които съжалявам и чието приятелство до ден-днешен ми липсва.
Няма да скрия, че стиховете, за които така просташки се изцепих, имаха почти същите формални белези, като стихотворението „Рамка“.
Точно това обстоятелство ми припомни случката, която разказах, но аз подобни неща съм казвал и за стихове, изпълнени в брилянтен класически стих, с безбройните му там метафори, метонимии, хиперболи, анжамбмани и синекдохи.
В предишни постинги съм споделял, че харесвам само един вид поезия – истинската, хубавата. (Хубавата не може да не е истинска и истинската не може да не бъде хубава.)
Но какво е хубавата поезия? Аз споделям напълно тезата на Джон Гарднър („Размисли за нравствеността в литературата“), че истинското изкуство е нравствено. Когато нравствеността отсъства в една художествена творба, когато е заменена с псевдонравственост или когато си е откровено безнравствена, тя не може да бъде наречена изкуство. Но веднага възниква въпросът:
“Какво точно е нравственост?”
Основните нравствени принципи са формулирани в “Десетте Божи заповеди”. Аз не съм религиозно устроен човек и не смятам, че веднъж формулирани простичко и разбираемо от християнската религия, са станали нейна собственост и че тя има над тях някакви изключителни права. По-важното в случая е, че човечеството в нравствено отношение не е мръднало дори на йота в своето развитие, за разлика от развитието му във всички останали области на живота. И това е голямото предизвикателство за поетите, за хората на изкуството въобще. Оттук следват и задачите на истинската поезия, на истинското изкуство. Забележете, колкото по-безнравствено е едно общество, толкова повече поети се нарояват. Защото тяхното призвание е да запълнят този дефицит. Но нравствеността в своята поливариантност и поливалентност може да бъде деформирана, извратена, подменена с псевдонравственост. В романа на Фьодор Михайлович Достоевски “Братя Карамазови” един от героите казва: „Някои хора извращават християнството до степен комунизъм.“ Е, аз лично живях в това извратено комунистическо общество, бил съм част от него и познавам добре неговата псевдонравственост, неговия псевдоморал и безбройните му мимикрии.
Когато говорим за нравственост, често се заблуждаваме, че например майчиното чувство е проява на нравственост, при това висока. Или висша. (Макар че в последния „Биг брадър“ една „майка“ ни опроверга по твърде безцеремонен и категоричен начин.) Но майчиният инстинкт е присъщ на всички животни, дори при повечето от тях е трогателен. Нравствеността е интелектуална (мисловна) проява и като такава е привилегия единствено на хомо сапиенса, на мислещия човек. Значи, писането на стихове, не е просто забавление, убиване на свободното време, жонглиране с думите и техните значения, а осъзната необходимост, преследваща ясно определена нравствена цел. Ако тези неща отсъстват в една стихотворна творба, или са представени несръчно, нескопосано, неталантливо, досадно и отблъскващо; или ако творбата по своята същност представлява някаква интелектуална шмекерия, аз отказвам да я приема, отивам в кварталната кръчма, отцепвам се така, както само аз го мога, псувам като хамалин от сточна гара род и родина и безхлебен се прибирам в къщи, и започвам да бия децата си и жена си – точно като в онова стихотворение на Христо Смирненски от цикъла „Зимни вечери“.
Но какво да кажа за стихотворението „Рамка“? За мен си остава малко неясно като послание и аз се затруднявам да определя степента на неговата нравственост. Но точно то беше причината да кажа всичко това, и ако казаното дотук може в някаква минимална степен да накара някого да се замисли за нравствеността, значи стихотворението е станало.
Благодаря ви за вниманието, бяхте много послушни, съсредоточени и прилежни слушатели, наздраве!
xxx
За едни привлекателен, за други отблъскващ, талантът е белег, който нито сам можеш да си направиш, нито някой друг може да ти направи, нито пък някой може да заличи, наздраве!
xxx
ХЪЛМЪТ
„Кой, аз ли не мога да бъда нежен?“
Константин Павлов
Днес, когато по чехли влизам
в големия ни апартамент,
обзет от старчески егоизъм
и от старчески сантимент
и по свойта житейска крива
мислено тръгна назад,
виждам – просто не ми отива
да съм все още млад.
Виждам, някак си идилично,
хълмът обвит в мъгли
и душата ми ревматично
боли.
Този хълм не е отбелязан
на световния географски атлас.
Егоистично е, но го пазим
за нас.
Този хълм, тази прелест, изпусната,
сред града.
Романтичен вулкан на чувствата
и – околна среда.
За оглупели общественици –
всеобща грижа. И чужда.
За пенсионирани девственици –
ад и пъкъл, и ужас.
Дайте Синай на набожните,
на стиховлюбените – Парнас,
Монмартър на всички художници,
Бунарджика – на нас.
Този хълм е за нас огледало,
за мечтите ни – рай.
Този хълм е едно начало,
този хълм е безкрай.
Тук тайнствено шепне вятърът
под папратово крило.
И огромно е – като Екватора –
виенското колело.
Тук припламваха твоите ириси
и зовът им бе шеметен зов.
Тук дори алгебричните изрази
бяха изрази на любов.
Тук думите бяха излишни –
под самия небесен свод –
над жизненото равнище,
над самия живот.
Тук ще идваме в дни безнадеждни
и ще си спомняме тук
как сме могли да бъдем нежни
един към друг.
Бяхме млади и неподкупни,
и тържествени – като химн.
Бяхме една хидроксилна група,
отстранена от час по химия.
И независими с теб вървяхме
под самото небе.
Ех, какви страшни хипари бяхме.
И хълмът как либерален бе.
Тук гълъб призивно гукаше,
нейде цвилеше кон – за ездач.
И въздишката ти се спускаше
под формата на вечерен здрач.
С аромата на сини люляци
тя се спускаше мълчешком
по извитите стръмни улици
към един нереален дом.
Колко несправедливи бяха
моите съквартиранти.
И една върху друга лежаха
ученическите ни чанти.
Бяхме може би малко ретро.
Но в прохладната зеленина
се обичахме на 500 метра
надквартална височина.
Бяхме два облачни силуета.
Бяхме един съсъд.
И Халеевата комета
следваше своя път.
И задъхано, до забрава
рецитирахме чак до мрак
ти – Марина Цветаева,
аз – Борис Пастернак.
И сияеща, и разрошена,
и разсърдена уж,
ти се криеше на Альоша
зад гранитения ботуш.
Ала всичко това в момента
е обвито в мъгла…
Две прашинки в апартамента
ми напомнят крила.
Няма в очите ни онзи пламък,
няма шеметен зов…
Може би сме крайъгълен камък
на една друга любов.
xxx
29 ноември 2015 г. в 0:19 ч. · Plovdiv ·
