– Наскоро излезе от печат новата ти книга „Михаела. Пазителка на тишина“ от
издателство „Факел“. Споделяла си, че издаваш само когато си в труден период и нищо друго не действа, за да минеш през него. Имаше ли конкретен повод , за да се решиш на тази книга?
– Да, стоях и гледах как 3-годишната ми внучка си играе – без телефон, без телевизия и
други подобни шумове- разнасяйки предната ми книга сред куклите . Бях я попитала тогава какво им говори и тя ми каза, че когато им чете, те оживяват. На тази възраст нямаше как да знае азбуката камо ли да чете, но този образ – за оживяващите, след споделяне в тишина ,кукли- ми даде идеята и импулса да сглобя книга за тишина, в която Бог съживява.
– Казваш „ да сглобя“? Да разбирам ли, че тази книга е започнала да се пише много преди този повод?
– Да. Сцената с куклите на внучка ми беше само повод да събера онези случки по пътя ми, които Животът ми разказваше, а аз записвах. И това ме кара да си мисля, че Бог е основният автор ,а аз и героите ми сме само проводници на неговата воля.
– В това ли се изразява смирението, което проповядва част от съдържанието на книгата ти?
– Осмелявам се да твърдя , че е така, да. Клише е, но ще го повторя – „Смирението не е да се примириш с неправдите, а да си знаеш, че има нещо по-висше от теб и да не се поставяш над човешкото или да се смаляваш под него.“
– Като каза „клише е“ ,намираш ли за творческа слабост използването на клишета в книгите?
– Зависи. Ако са безсмислено употребени, мисля че е слабост, ако са подчинени на идея, не е. В „Михаела. Пазителка на тишина.“ съм се опитала да ги подчиня на идеята, че изкуството би трябвало да отразява действителността ни, а тя е пълна и с клишета. За мен книгите са огледало на живота, а той не се живее от хора, които 24 часа в денонощието са уникални и оригинални. В истинския живот сме и слаби понякога, елементарни и сантиментални, повлияни от хора, реплики и обстоятелства понякога и това е напълно нормално, защото не сме сами на тази планета и сме свързани помежду си.
– Определят стила ти на писане като чист и безхитростен. Това умишлено търсено ли е с цел „ сваляне на маските в литературата“ или ти идва естествено.
– Спомням си преди време казаното от читател – приятел по повод прозата ми „Фен съм
ти, защото пишеш така, както говориш и както действаш, няма разминаване между устното ти и писмено слово, нито между словото и делата ти и това ме зарежда с надежда, че истинското не се е погубило сред тоя свят на маски и роли. Тогава не осъзнавах последиците от такова писане и говорене, че ставаш неудобен, защото масово хората имат потребност да живеят в измислици поради някакви страхове, така ми идваше отвътре, както се казва, като децата. Когато реших да издам книгата обаче, съвсем съзнателно и умишлено, реших да си запазя и споделя безхитростното писане – мой си бунт срещу фалша и лицемерието във всяка една житейска област. Моите герои са част от действителни истории, които говорят за онова, което се премълчава, защото е тягостно и некомфортно, или „срамно“ ,или просто защото не носи печалба и девиденти. Ако питаш защо? Може би нося в себе си някакво вродена антипатия към социалните непсправедливости, които искам да поправя. А за да бъде поправено нещо, съм разбрала, че то най- напред трябва да бъде назовано.
– Затова ли в „Михаела. Пазителка на тишина“ си включила образи на хора, които се грижат за уязвими?
– За мен това са истински герои на нашето време. Те живеят скромно и незабелязано , но носят огромна светлина. Исках да ги покажа като пример за добротворство, защото светът, както е ясно, има нужда от повече такива лечители – не само на физически недъзи – но и на почупеното в душата ни най-вече.
– В книгата споменаваш Коледа, Великден, Бог, Църква….колко общо имат тези духовни и не само топоси с религията?
– Имат общо дотолкова, доколкото да припомнят, че религиите проповядват страх от Бога с цел подчинение, а истинският Бог не е това. Не случайно главната ми героиня Михаела казва „Бяхме в къщата на Исус …..“, имайки предвид, че църквата може да е къщата на Бог, но неговият дом е в сърцата на хората. Затова и в тази църква пак според малкото момиченце хората са сложили навсякъде снимки на Исус, за да го виждат, защото там той не се вижда, но се чува и усеща как тупти в самите нас. Та, от един човек, в чието сърце диша Бог може да научиш много повече, отколкото от религията.
– Как се вписва в днешния креслив свят тази книга за тишината, в която диша Бог? Харесват ли читателите ти съдържанието й?
– Тя не идва, за да се впише в крясъка на деня или за да се хареса. Защото , както казва малка Михаела в книгата, „Когато ми крещят, си запушвам ушите, за да чувам по- добре.“ Или преведено на езика на клишетата „ Не позволявам на външния свят да заглуши гласа на сърцето ми, в което диша Бог“. Иначе читатели ми споделиха, че тя не може да се чете, докато ядеш пуканки или държиш телефона си в ръка. Че тя не прави стойки и кълбета, за да впечатли, а за да докосне , тихо и спокойно изричала: „Няма да бъда нищо друго освен това, което е в мен“ , и припомняла, надявам се, забравени ценности, които не създават илюзия за щастие , а стабилна основа за него – честност, уважение, топлота, простота, емпатия. Ще е полезна на тези, които имат нужда от това, не е задължително да я харесват всички.
– Споделяла си, че прототип на Михаела е внучка ти. Предполагам, че прототипите и на другите ти герои са твои близки. Това прави ли книгата ти автобиографична?
– Да, музата на тази книга е внучка ми , друга муза е семейството й, но не съм сигурна , че книгата е автобиографична. Детето Михаела е събирателен образ на всички деца/ включително и на детето в нас/, които са запазили учудването си от действителността и се опитват да оцелеят в нея , ползвайки въображението си. Родителите й, баба й, дядо й….са като всички родители, баби и дядовци, които не са перфектни, но черпят самочувствие от вътрешния си свят, ценят малките жестове, забавляват се с онова, което не могат да контролират и се радват на обикновените неща.
– Какво искаш читателите да запомнят от тази книга?
– Че тишината не е празнота, а пълнота и сила, че всяка среща с другия може да е свещена, ако я приемем така, че великите дела са в отношението ни към малките неща.
Въпросите зададе Тилчо Тилев
