ПОСЛЕДНИЯТ СКОК, нов разказ от Атанас Стойчев

• Убий ме! Ето ти пистолет…

• Аз?.. Защо?

• Защото съм убиец.

• Аз съм божи служител, не мога да убивам.

• Точно защото си божи служител, чрез твоята ръка ще възтържествува правдата.

• Моят Бог не позволява…

• Твоят Бог ще бъде доволен, че един мерзавец ще изчезне от този свят.

• Що да си мерзавец?

• Човече божи, аз убих жена ти… Убих и още две жени. Аз съм убиец, разбираш ли? Трябва да се махна от този свят.

• Амии… макар че не е редно, що не го направиш сам? Така няма да тежиш на съвестта на друг човек.

• Страх ме е..

• Зареден ли е?

• Сега ще разбереш… Прас, първи глобус… Прас, втори глобус… Прас трети глобус…

• Какво правите? Унищожавате църквата… Ще се обадя в полицията.

• Защо в полицията? Обади се на твоя Бог. Нали е всемогъщ, нали всичко може!

***

Казваше си Леополд, но всички го наричаха Лео Леопарда. Не само заради ловкото му красиво тяло, и гъвкавия му ум, а и заради безумието му да взема  парадоксални и бързи решения. Притежаваше две къщи, наследство от заможния му род. Къщите бяха близо до морето. В едната живееше самият той, а другата беше превърнал в малък скромен хотел, който работеше през цялата година. Кой знае защо от цялото богатство, което беше наследил, той ценеше най-много пистолета, който баща му беше подарил, преди да издъхне. Беше заключен в тайно чекемедже, а ключът винаги бе в него. Не се знае, казваше си, може да се наложи, може да не се наложи, но е хубаво да го има…

В приземния етаж на къщата беше открил малък магазин с принадлежности за екстремни спортове. Беше единственият, който организираше скачане от високия градски мост над канала, който свързваше морето с езерото.

Лео Леопарда беше най-търсеният модел в града. Почти всички градски художници се бяха изредили да го рисуват – гол, облечен, в профил, в анфас, всякак.

През лятото караше своя марков велосипед по крайбрежната алея, развявайки дългите си коси, винаги облечен в бяло. Имаше и открита кола, единствен в града.

Може да се каже, че Лео Леопарда беше щастлив човек.

НО! Е, това е. Не винаги, но често, незнайно откъде и защо се пръква това коварно „НО“, настанява се удобно в щастливия човек, яде го като вирус, превръща го в жив нещастник или го праща в отвъдното, което в повечето случаи е по-добро за клетника. Ако първото „НО“ не си свърши работата докрай, зад ъглите дебнат други „НО“, които са готови веднага да запретнат ръкави. Такава беше историята на Лео Леопарда. Много „НО“ се изсипаха върху главата му, като внезапна градушка посред летен ден.

Първото тежко натоварено „НО“ дойде от жената, за която Лео Леопарда беше решил да се жени. Казваше се Люба и работеше в детска градина. Често я вземаше от градината. Виждаше как дечицата са я накачулили, всяко искаше да я прегърне, да сложи глава на рамото й. Често си представяше как самият той ще сложи чело на рамото й и дълго няма да мръдне. Люба ще го погледне учудено, сигурна, че той не е сантиментален и не обича такива лигавни. Напротив, той бе железен мъж и сякаш нищо не можеше да го промени. Но и желязото понякога се гъне и извива. Пред Люба той се топеше, нажежаваше се до червено, разбира се, за нищо на света нямаше да си го признае. Тя сякаш нищо не правеше, гледаше го кротко и се усмихваше. Имаше болезненото усещане, че знае всичко за него, всичките му мъжки хватки са й ясни и често се чувстваше като малчуган, който току-що е проходил.

Веднъж заведе Люба в близкия курортен комплекс, близо до града. Хотелът беше високоетажен, със завиден лукс и уютен ресторант в подножието. Беше щедър и великодушен, какъвто, според него, трябва да бъде всеки мъж. Обичаше елегантните хотели, първокласните ресторанти, отбраните ястия и, разбира се, хубавите жени. Не винаги жената до него беше съвсем по вкуса му, но никоя не беше за изхвърляне. Тази вечер беше, според него, с истинската жена. Още като се запозна с Люба, разбра, че тя не е като другите жени, с които е бил. Затова даде всичко от себе си. Разговорите по време на вечерята накараха Люба на два пъти да се просълзи. Бурните танци разгорещиха и двамата. По време на един блус започнаха да се галят и дори да се целуват. Време бе да потеглят към хотелската стая. Беше наел стая на най-горния етаж. Заради гледката, обясни. Не бяха регистрирани. По онова време беше забранено извънбрачни двойки да бъдат настанявани в една стая. Но за Лео Леопарда пречки нямаше, ако трябва по водосточната тръба ще се качи, но ще постигне заветната цел. В случая просто подкупи администраторката на хотела.

Да! Тази вечер Лео Леопарда надмина себе си. НО! Имаше едно изключение, което, превърна това „НО“ в отровна стрела, която се заби безпощадно в него. По-късно щеше да разбере, че никога няма да може да я изтръгне и да я захвърли.

За нещастие в стаята имаше вана. Да, за нещастие… Ако липсваше, историята щеше да бъде друга. Лео Леопарда беше чувал, че една прашинка, едно цвърчене на птичка в другия край на света може да промени развоя на събитията. Но ваната беше тук, в стаята, предварително напълнена и посипана с ароматни соли. Абе, нищо не пропускаше този мъж.

Разсъблякоха се набързо и потънаха във ваната. Беше хубаво, беше прекрасно. Дойде ред… Решиха да го направят във ваната. Има ли Рай, това е, помисли си Лео Леопарда, ако изобщо можеше да мисли. Мислите му бяха пълна мъгла, когато го стресна телефонът. Кой можеше да звъни по това време, нали всичко беше в тайна, нали всичко беше изпипано така, че никой да не ги безпокои. Стана и навлече една хавлия. Люба остана във ваната. Когато вдигна слушалката, позна гласа на свой приятел, който го канеше да изпият по едно питие в нощния бар. Зададе си въпроса как приятелят му е научил телефона на стаята, но не умува дълго. Повечето от приятелите му приличаха на него. Подобни гатанки бяха за тях поредната играчка, колкото да си поддържат формата.

Все пак, Лео Леопарда като всеки човек си имаше недостатъци. Един от тях беше маникалното съобразяване с приятелите му. Чувстваше го като неотменим дълг, изживяваше се като патриот на приятелството, готов да умре за него и в никакъв случай да го загуби. Обу на голо джинсите си, фланелката облече наопаки, но кой ти гледа, приятелят му го чакаше в бара. Махна с ръка на Люба, която го гледаше изумена от ваната, невярваща, че той излиза.

Когато се върна в стаята, Люба я нямаше. На другия ден научи, че някаква жена се е хвърлила от последния етаж на хотела, в който се бяха настанили. По-късно разбра, че следователите не са успели да разплетат загадката. Лео Леопарда отново беше свободен, невинен и готов за нови подвизи.

Но! Болката по Люба не стихваше. Впусна се в безразборни връзки. Беше чувал, че малките любови лекуват голямата любов.

В магазина на партера работеше Бонка. Беше жена от далечен забит край на страната, дошла да си търси късмета в този оживен град край морето. Знаеше за почти всичките му връзки с жени, но тайно харесваше Лео Леопарда, направо го обожаваше. В този отчаян от период от живота си, когато останеше без жена, прибираше Бонка на горния етаж, поредния отчаян опит да заглуши тъгата си по Люба. В един момент жените започнаха да го гледат подозрително, отчитаха неговата покруса и отказваха да бъдат с него. Но той си имаше Бонка. Срещите им зачестиха и Бонка, невинно дете от провинцията, реши, че, едва ли не, е единствената.

Както вече се спомена Лео Леопарда беше щедър и великодушен мъж.

Веднъж заведе Бонка в един от най-добрите ресторанти извън града. Намираше се на стръмен нос над морето, откъдето се откриваше прекрасна гледка към светлините на града. Имаше специална площадка, дори телескоп, откъдето можеше да се наблюдава изкусителната панорама. Под перилата, на двайсетина метра, имаше остри скали, които морето така и не можеше да разруши.

Някъде по средата на вечерята Бонка погледна умолително Лео Леопарда и се престраши да го попита:

• Ще се ожениш ли за мен?

Той избухна в гръмогласен смях, целият ресторант кънтеше. Бонка се   разплака, после избърса внимателно сълзите си и излезе навън. Той беше с гръб към терасата и нищо не видя. После му разказаха, че Бонка е прекрачила парапета и се е хвърлила с главата надолу към острите скали.

Господи, мина през ума му, ще има ли следваща?

Имаше! И то каква!

Агнес беше родена в село, близо до града. Баща й беше селски всезнайко и дърдорко, който винаги се стремеше да изпъкне, дори и с името на дъщеря си. Въобразяваше си, че с това име неговото момиченце ще бъде кротко и послушно като агънце. Не беше познал обаче. Агнес порасна истинска лудетина, дива и непредвидима. Имаше енергията на внезапен порой, който можеше да помете още едно село като тяхното. Никой не знаеше откъде й хрумна, но още от малка започна да рисува. По някои от фасадите на къщите в селото имаше специални гладки места, където се пишеха лозунги от рода „Ден година храни“. Агнес заличаваше лозунгите и рисуваше своите измишльотини. Откъде намираше бои ли? Изваряваше зелени орехови черпки, намираше някакви багрила из гори и поля, за кратко време изрисува всички гладки фасади. Това създаде проблеми на родителите й, лозунгите по онова време бяха важно нещо. Заплашиха баща й, че ще го пратятят в лагер за престъпници, обвиниха го, че заличаването на лозунгите става с негово съгласие. Колкото и да си беше всезнайко и дърдорко, баща й беше достатъчно разумен и я прати да учи в училще по изкуствата в града. Селото миряса и лозунгите отново се появиха по фасадите.

Лео Леопарда се запозна с Агнес, когато вече се беше омъжила. За свещеник със странното име Биковски. Кроткото име Агнес и борбеното Биковска си съжителстваха най-спокойно. Макар че Агнес не преставаше с щуротиите си. Рисуваше графити из подлези, опорни стени по пътищата, трансформатори, като любимо място й бяха вълноломът и особено фарът в края му. За разлика от вандалите със спрейовете, тя рисуваше с истински бои. За кратко време се прочу в града, особено сред артистичните среди. Трябва да си глух и сляп, за да не си чувал за Агнес Биковска и да не си виждал рисунките й.

Лео Леопарда също научи за нея и поиска да се срещнат. Видяха се в просторното й ателие, разположено на последния етаж от голямата къща на отец Биковски. Явно и той не беше от случаен род.

• Искам да ме нарисуваш гол – поде Лео Леопарда, веднага щом се запознаха. – В цял ръст – допълни.

Беше решил да шокира селянката. Агнес не трепна.

• Доста скъпо ще ти излезе – предупреди го.

Очевидно селянката умееше да се пазари

• Това не ме плаши – изпъна се той, винаги уязвим, когато някой се усъмни в неговите възможности.

• Амии… – разпери ръце Агнес, – тогава събличай се.

Ето едно от нещата, които Лео Леопарда можеше да върши бързо. Не беше минала и минута, когато той захвърли дрехите си и обърна хубавото си тяло към нея.

• Искам да ме рисуваш гола – опита се пак да я учуди.

• Ще рисуваме, няма да се чифтосваме – сряза го веднага Агнес на своя, не много изискан, селски език.

Лео Леопарда никога не употребяваше думата „чифтосваме“, но го преглътна. Все още не знаеше колко много неща ще му се наложи да преглъща.

Агнес му подаде един старомоден стол, накара го да се обърне в профил и да сложи левия си крак върху една от пръчките на стола.

• Защо? – възропта той.

• За да прикрием драгоценния ти инструмент… Не рисувам пениси, дори да са толкова известни и даровити, доколкото съм чувала…

Честно казано, Лео Леопарда беше поласкан, но си замълча.

Агнес беше облечена в бяла ленена блуза, вързана на кръста. Надолу с дълга цветна пола, цепната някъде до коляното. Две-три копчета на блузата й се моткаха свободни, докато Агнес рисуваше. Той ахна скрито, когато забеляза, че Агнес е без сутиен. По-късно щеше да разбере, че Агнес никога не носи сутиен, което не пречеше гърдите й да бъдат горди и изправени.

Понякога всичко започва от една поразголена гръд и тази трагична история беше точно такава. Дали пазвата на Агнес беше виновна, извивките на кръшното й тяло, гъвкавите й движения, докато рисуваше, Лео Леопарда не можа да разбере какво точно му направи лоша шега? А може би добра шега, защото разликата между едното и другото е много крехка. Така нареченият драгоценен инструмент си имаше свой живот и в един момент се изправи между краката му. Без да се бави много, Агнес остави четката и отиде до кухнята, откъдето се върна с кана студена вода. Заля виновника, който явно беше много шокиран и послушно увисна на обичайното си място.

Постепенно Агнес и Лео Леопарда се сближиха. Тя беше клечката кибрит, която разпали огъня в него, който, честно казано, беше позагаснал или по-скоро съвсем загаснал. Тогава той разбра, че голямата стара любов се лекува с нова голяма любов. Беше уравновесен мъж, щуротиите на Агнес го удивляваха, дори ги считаше за безсмислени. Но те го събуждаха, явно имаше нужда някой да го ръчка и да го държи нащрек. Агнес беше неуморима. Винаги имаше луди идеи. Много й липсваше селото и често го молеше да я кара с колата си до гората, където беше скиторила като малка. Катереше се по дърветата. Обираше яйцата от гнездата на птиците, после палеха огън и ги печаха в горещата пепел. Веднъж изпекоха дори смок, както и няколко костенурки. Лео Леопарда не беше и сънувал подобно нещо, но всичко много му се услаждаше. Въхищаваше се как Агнес виси на някой клон и се клати като побъркана. Независимо, че никога не беше го допускал, имаше още нещо, което го държеше нащрек. Тя не позволяваше да я докосва. Опита веднъж-дваж да я целуне в гората, но тя го отблъсна. Беше яка жена и той се боеше, че тя ще справи с него, ако реши да стигне по-далеч. Нямаше обяснение, нито тя му го даваше. Допускаше, че е някакво селско целомъдрие или лицемерно благоприличие. Възможно бе и отец Биковски да има пръст в това страннно поведение на Агнес. Не беше свикнал жените да му отказват. Вероятно Агнес щеше да бъде първата жена, с която е близък, без да преспи с нея. Не си даваше сметка колко е прав.

Веднъж… Да! Освен „НО“, „ВЕДНЪЖ“ също може да бъде заредено с изненади. Та! ВЕДНЪЖ Агнес се качи на едно високо дърво и реши да се люлее на един клон, който, по-късно се разбра, че не беше много як. За нещастие земята под дървото бе камениста. В един момент Агнес се изтърси от дървото. Извика, но както беше свкнала да се справя с всичко, реши, че и този път ще надвие болката. Уви! Краката й бяха като отсечени. Беше един от редките случаи, когато Лео Леопарда се разплака. Допусна, че Агнес може да остане осакатена за цял живот. Така и стана. След като я гипсираха, той я отведе вкъщи. Лекуващият лекар недвусмислено му каза, че няма никакава надежда да проходи.

За кратко време мълвата се пръсна из града. С кого е била Агнес и къде е била. Никой не знаеше, че не се е чифтосвала с Лео Леопарда, както би се изразила самата Агнес, но всички си мислеха обратното. Така мислеше и мъжът й, отец Биковски. Разбира се, той се посъветва с другите свещеници в града. Казаха му, случката не само ще уязви самия него, но ще урони престижа на църквата, ако се събере отново с тази… да, казаха го, с тази курва.

Лео Леопарда не беше добър човек, но не беше и отявлено лош. Не му даде сърце да изостави Агнес.  В приземния етаж на къщата имаше голяма стая, остъклена от три страни, сиреч беше просторна и слънчева. Превърна я в ателие за Агнес. При това беше удобно да я настани в приземния етаж с инвалидната количка. Убеди я, че може да рисува там, макар и в инвалидна количка. Разхождаше я всяка сутрин, а понякога и вечер, приятелите му не можеха да го познаят. Лео Леопарда,

най-заклетият бохем, гордостта на града, разхожда някаква саката в инвалидна количка.

Не ги слушаше, изпълняваше безропотно задълженията си, но в един момент му писна. Трудно и тягостно бе да се грижиш за болен човек. Миналият му живот на свободен и чаровен мъж го влечеше неудържимо.

• Направи го нарочно – каза една вечер.

• Кое? – попита плахо Агнес, която след случката бе станала твърде деликатна и благодарна до безумие.

• Падането – припомни й грубо той.

• Падането? – попита смаяно.

• Дори започна да рисуваш по-добре.

• Не съм го търсила – беше потресена.

Той тръшна вратата и излезе. Оттогава Агнес спря да приказва с него.

Проговори му някъде след месец в един бурен зимен ден.

• Искам да ме изведеш до вълнолома – каза с треперещ глас.

Лео Леопарда беше поразен.

• В това отвратително време?

• Точно заради това, искам да видя бушуващото море.

• И после да го нарисуваш – сети се той.

Колкото и да беше вбесен от тази прищявка, не й отказа.

Бяха на ръба на вълнолома и гледаха буйното море. Големите    студени вълни ги пръскаха, направо ги измокриха до кости.

И тук идва едно важно „ИЗВЕДНЪЖ“, без което тази история няма да мине.

Така. ИЗВЕДНЪЖ Агнес засили количката към морето, като използваше все още яките си ръце, и цопна в морето.

Намериха тялото й след три дни на отсрещния бряг.

***

Лео Леопарда беше потресен. Трета жертва… Ще има ли следваща? Сигурно, мина му през ума, без да знае какво точно има предвид. Не съзнаваше и защо отива при отец Биковски с пистолета.

След като изпочупи глобусите в църквата, той мина през дома си и влезе в магазина. Беше като хипнотизиран, сякаш някой друг вършеше всичко вместо него. Грабна една раница и сложи в нея, каквото си беше наумил. Мостът, откъдето скачаха смелчаците, не беше далече.

Не се колеба дълго, прекрачи парапета и полетя надолу. НО без ластиците, които бе пъхнал в раницата.