Повелителката на акулите, разказ в „Любослов 25“ от Бойко Антонов

Бойко Антонов е роден на 20  февруари 1958 г. в Пловдив. Тук
завършва висшето си образование – специалност „Автоматизация на производството“, и защитава дисертация в областта на изчислителните идеологии. Живописните места в Града на тепетата, срещата му още в детството с възрожденската архитектура, магнетичните хълмове с малките калдъръмени, криволичещи към високото,
улички и галериите с платната на големите български художници Златю Бояджиев, Цанко Лавренов и десетките млади техни сподвижници го подтикват да хване перото и да опита да разкаже живота си в късите разкази. За себе си той казва: „Погрешно е да се смята, че математиката, която е моята страст, отдалечава от литературата, от писменото слово. Напротив, в нея наред с цифрите и интегралите има и много поезия, която е заключена в човека. Стига той да намери ключа към нея“. Младият автор се захваща съвсем насериозно и с превода на любими български автори на английски.
През последните десет години работи в библиотеката на
американския Конгрес, което още повече го сближава не само
с българската, а и със световната литература. Публикува
разкази в сборници и сайтове. Съосновател и административен директор на българското училище „Христо Ботев“ във Вашингтон. Запален яхтсмен и майстор на свободното гмуркане и подводния риболов.

Повелителката на акулите

Николет, която за по-кратко наричах Нина, беше младо
стройно момиче с дълги, гарвановочерни коси, вързани с
ластиче на опашка и с лице, загоряло от силното флоридско
слънце. Нежното ѝ стройно тяло и тъмнокафявите ѝ очи привличаха мъжките погледи като магнит… Тя беше душата на
малка група от ентусиазирани младежи, влюбени в морето и
в най-големите хищници, бродещи в него – акулите. С Нина се
запознах на брега на Флорида. Ей така, без някой да ни представя. Правех нещо на моята лодка, разхвърлял неопрени и
харпуни по палубата, когато малка групичка от колоритни
младежи се появи на кея. Правеше впечатление респектът,
с който младите момчета гледаха на единственото момиче в
компанията. По всичко личеше, че тя е алфа водачката. Групата се доближи до мен и някак стеснително започнаха да
пристъпват от крак на крак, докато Нина не заговори:
– На гмуркане ли се готвите да излизате? – попита тя
– Да, мислехме да отидем до рифа да погмуркаме, но
партньорите ми се разболяха и не могат да дойдат. А сам не
е редно да слизам – отговорих.
– Ние бихме ви правили компания в гмуркането – каза
Нина. – Момчетата са много опитни. Всички са сертифицирани за свободно гмуркане.
– Но аз нямам харпуни за всички. Пък и вашето оборудване ми изглежда малко странно.
Бях забелязал, че освен маските, шнорхелите, плавниците
и летните неопрени, в ръцете си младежите носят странни
инструменти – резачки на кабели, клещи от различен калибър, някакви куки.
– За какво сте тръгнали в морето с такова оборудване? Сезонът на лобстерите още не е започнал – поинтересувах се
аз.
– Аааа, ние не сме тръгнали да ловим. Отиваме при наши
приятели малко след рифа. Нашата лодка има проблем с
двигателя и засега вие сте единствената лодка, която още
не е излязла от пристанището. Затова се спряхме на вас, ако
нямате нищо против да ни вземете на борда на лодкостоп.
А ние ще се погмуркаме с вас, за да си хванете добри риби.
Там, където предлагаме да отидем, има много качествени,
даже трофейни риби.
Не ми трябваше дълго да мисля. Така нямаше да изгубя
този ден, щях да имам добра компания, а и переспективата
да хвана някоя добра риба за трапезата също ме блазнеше,
още повече че бях обещал на децата от местния „Дом майка
и дете“ да им донеса вкусна риба за вечеря.
Докато лодката се прокрадваше между многобройните
шамандури на пристанищния кей, аз се заинтересувах от тяхното необичайно оборудване.
– Ние сме група за спешна помощ в морето – обясни
Нина. – Помагаме на риби, осакатени от въдичарите. Те режат влакното на въдиците си, когато хванат голяма риба и
не могат да я извадят. А куките остават на устните на горките
риби. Някои от тях са по-окичени с куки, отколкото лицето
на Грег с обеци.
Тук е моментът да отбележа, че едно от момчетата се
открояваше с множество обеци, нанизани навсякъде по лицето му. По ушите, веждите, носа и къде ли не имаше малки
кукички със закачени сребърни топчици. Може би си мислеше, че така изглежда по-красив.
– Да – опитах се да вляза в темата и аз. – Големите групери
не могат да се извадят лесно на лодка, а и са забранени за
улов. Затова въдичарите режат влакното и оставят рибите с
окачени бижута по устните.
– Груперите не са ни от най-честите пациенти – поясни
Нина. – Най-много страдат рифовите акули. Те се лакомят за
всичко, което бляска под водата. На едно влизане махаме
десетки, понякога стотици куки от техните лакоми устни.
– А не се ли страхувате да бъркате в устата на тези хищници? – възкликнах. – Мен те не ме закачат под водата, но
честичко си хапват от харпунираните ми риби и се струпват
по няколко, ако рибата ми е по-голяма.
– Заповядай с нас и ще видиш – каза Нина. – Може да ти
стане интересно и ти да бръкнеш в устата на някоя от нашите
акули.
Не бях готов за такова приключение, но адреналинът
може да промени и най-миролюбивото човешко същество
и да го подтикне към странни, даже невъзможни решения и
действия.
Пристигнахме в тъмносините води след рифа, огрени от
яркото обедно слънце. От време на време се мяркаха малки
и по-големи островчета от саргасови водорасли. Знаех, че
тези водорасли поддържат цели колонии от дребни рибки,
39 Бойко Антонов
а около тях често се навъртат малки и по-големи хищници.
Най-често там се срещат доради, плаващи по двойки или на
по-големи групи, джакове, минаващи като стрели пред погледа ти, снапери, величествено плуващи наоколо, сякаш
нищо на света не ги интересува, групери, затаени в дълбокото… и разбира се, акули. Тук можеха да се срещнат много
видове акули. При предишни мои гмуркания бях забелязал
бичи акули, тигрови, няколко вида акули чук, сини акули,
лимонови акули и страшните на вид, но не опасни пясъчни
тигрови акули, с издадени от устата им огромни зъби. До момента не бях имал опасни срещи с тези хищници, но самата
мисъл да им бъркам в устата, за да ги освободя от някоя и
друга въдичарска кука, ми се струваше прекалено опасна.
Закотвихме лодката над един потънал на около 130 фута
дълбочина кораб. Той беше стар метален морски съд с все
още запазени форми, макар илюминаторите и вратите му да
бяха вече изкъртени. На такива места аз обикновено търсех
някой амберджак, групер или някой пелагичен хищник, преминаващ наоколо в търсене на добра хапка. За момента бях
доста заинтересуван да видя майсторството на тези момчета в боравене с техните инструменти под водата. Влязох във
водата без харпун, подтикван от чисто любопитство. Нина и
момчетата обуха плавниците и скочиха в прозрачната вода.
Друг път не бях се гмуркал на този потънал кораб, но се учудих от количеството акули, обикалящи наоколо. Никъде не бях виждал толкова много от тях. Тук те сякаш имаха събрание или по-скоро тук им беше поликлиниката и чакаха своя ред за зъболекаря. Една по една акулите бавно и грациозно се приближаваха до групата младежи. Нина изчакваше поредната акула да мине покрай нея и в един момент я хващаше малко над опашката и с добре заучено движение на
ръцете я обръщаше по гръб. Това движение имаше ефект на
силна упойка и акулата замираше обездвижена. Тогава две
от момчетата я хващаха за гръдните перки, докато други
две срязваха задната част на висящите от устата ѝ риболовни куки и издърпваха края с контрата. Всичко това ставаше
за супер кратко време, в рамките на една неголяма апнея.
Някои пациенти имаха накичени по няколко такива риболовни куки по устните, а дори и по перките и по други части на тялото. Самото действие се извършваше на 1-2 метра под повърхността. Приключили с поредния пациент, Нина и момчетата излизаха на повърхността да раздишат, преди да дойде следващата акула. Бях толкова захласнат да наблюдавам техните действия, че забравих да се оглеждам за останалите акули, които свободно плуваха около мен, но те, очакващи
своя ред за процедурата, не ми обръщаха внимание.
За около час през зъболекарския кабинет на Нина преминаха десетина акули и понеже не се виждаха нови пациенти, се качихме на лодката и поехме към друго място, където успяхме да наловим и достатъчно риба за всички и за децата от сиропиталището. След много години съдбата ни срещна отново. Николет Ръдърфорд, която някога за по-кратко наричах Нина и беше младо стройно момиче с дълги, гарвановочерни коси, вързани с ластиче на опашка и лице, загоряло от силното флоридско слънце, а нежното ѝ стройно тяло и тъмнокафявите ѝ очи привличаха мъжките погледи като магнит…
Тя първа ме беше познала. Това се случи на тържественото откриване на делфинариума в Маями, най-големият в света. Седяхме сред публиката с малката ми дъщеря, когато при нас дойде човек от охраната и каза:
– Господине, директорката на делфинариума ви кани в своя офис.
– Но ние искаме да гледаме спектакъла – възразих аз.
– От офиса ѝ ще го видите по-добре – усмихна се гардът. – Моля, последвайте ме!
С едрия мъж начело поехме по едни безкрайни стълби, после покрай стъклените стени, през които се виждаха делфините на 12-15 метра дълбочина и накрая се озовахме в офиса на директорката. Директорката беше… Николет Ръдърфорд, която някога за по-кратко наричах Нина. същата Нина, която помнех от онова лято във Флорида, когато вадеше рибарските куки от устните на нейните приятелки – акулите…
– Заповядайте – усмихна ни се Нина. – Радвам се, че ви
виждам на нашето тържество. А това чудесно момиченце е…
– Симона!
Дъщеря ми подскочи и се втурна към огромната стъклена
витрина, която откриваше наистина внушителна панорамна
гледка към басейна с огромните делфини. Понечих да я спра,
но Нина махна с ръка в знак да я оставя спокойно да гледа
шоуто.
– Познах ви веднага на монитора – усмихна се тя. – Вие
тогава ни качихте на своята лодка заедно с приятелите ми.
Нашите приятелки, акулите, ни очакваха и благодарение на
вас ние бяхме там…
– Да, никога няма да забравя това, което вие направихте!
Разказах го на много приятели, но винаги съм искал да го опиша, за да го научат милиони хора.
– Аз тогава ви харесвах, но вие така и не го забелязахте…
– Какво?! Вие бяхте заобиколена от момчета, които ви
обожаваха, а на мен и през ум не ми е минало… Нина, та вие
бяхте толкова прекрасна!
Тя махна с ръка.
– Откъде го измислихте това Нина. Никой не ме е наричал
така.
– Тогава. Тогава ви нарекох Нина – повелителката на акулите и за мен винаги ще си останете такава… Нина!
Дъщеря ми дотича при нас и скочи на коленете ми. Явно
някои реплики от разговора бяха достигнали и до нея.
– Тате, тази леличка наистина ли е бъркала в устите на акулите?
– Да, наистина. Видях го с очите си.
– И наистина ли е вадила рибарските куки от устите им?
– Да, наистина. Бях там и го видях с очите си.
– Значи, акулите са я слушали и никога не биха ѝ направили нещо лошо?
– Да, така е, моето момиче. Това е Нина – повелителката
на акулите!
Детето се успокои и отново се залепи на стъклената витрана, втренчено в шоуто. Останахме двамата – аз и Нина, директорката на делфинариума.
Свечеряваше се, когато тя ни изпрати до входа на делфинариума. Тръгнахме към нашата кола, последната на паринга. Тя ни помаха с ръка и изчезна.
Никога повече не я видях.
Нина… Николет Ръдърфорд… Повелителката на акулите.