Свраката работи неуморно
Трусове
Бедствия
Пандемии
Терористични любовни актове
Все снове
Смъртта ѝ е безразлична
Животът я е обсебил
Остри си ноктите
Лъска си перата
Сврачи
Лятото свършва
по-бързо
от сладолед във фунийка.
Старите свраки, па̀тилите,
вадят зимните беневреци и антерийките.
Надрусват се с поезия.
Гълчат, глаголят, гъгнат, гъргорят,
хортуват, буботят, ломотят.
Гладна сврака
започва
дълъг пост.
Със супата, останала от вчера,
с недовършените снощни сандвичи,
с парче масло, и днес не го изядохме,
с малко сирене, забравено между зарзаватите в хладилника,
с две овесени кюфтенца, оцелели от оня ден като по чудо,
комат хляб, доматено пюре и олио, да е мазничко,
приготвям каша за бездомните.
Вкусна е.
Пълня бурканите,
завивам ги с вестник, после в найлоново пликче,
за да се запази топлината, ако се забавят,
знам ли кога ще минат край контейнера за боклук,
и ще минат ли въобще, но мисълта,
че може да намерят храната, докато е още гореща,
топли и мен,
топли и мен.
трошиците
трохичките
самуните
къшейчето
къшея
филията
резенът
порязанката
ароматът
уханието
коричката
крайчеца
средата
душицата
душичката
душата
залчето
първата хапчица
когато си гладен
и последната
не от глад
от грижа
да не се изгуби
и троха
Подариха ми килограм дива пшеница.
Хора с доброволен труд отглеждат и даряват лимец.
Имах нужда да получа нещо от сърце.
Едно момиче раздаваше пакети.
Цял ден. Хора идват, вземат, тръгват си.
И аз отидох. Взех.
Видях кутия за дарения.
Смутих се – исках само да получа.
Изпитах раздразнение,
защото искаха от мен.
Попитах момичето как се казва.
Беше уморено момиче, много изморено.
Помислих си, че не желае да дава, или,
че повече няма сили да дава от сърце.
Помислих си, че ме осъжда –
не оставих пари.
Казваше се Камелия. Цвете. А може би – кама.
Ще се зарадвам, ако ти, приятелю, предложиш
друга интерпретация.
Дълго месена
Втасала
Бухнала
Сладка
Козуначена
Като мед
Като салата от глухарчета
Като кал
Като повръщано
Разпъната
Възкръснала
Малка си, любовчице, малка си,
като трънче в петата си малка,
любовчице,
колебая се – да те извадя ли.
Галя те, милвам те, гушкам те,
свидна рожба си ми, любовчице,
храня те, бавя те, дундуркам те,
когато плачеш нощем…
Мечтая си да пораснеш,
голяяяяма да станеш, любовчице,
и ти да се грижиш за мене…
Ей, че си глупава, мамка му!
Не леж на болната страна!
Тъпо е! – скастри ме свраката.
Лесно е да извадя омразата.
Дреме в пазвата ми като гърмяща змия,
готова винаги да убива.
Борисовата градина, езерцето с лилиите,
хорът на жабите, пейката, слънцето –
благост след злата зима.
Лудият поток на мислите е утихнал. И
нахлуха кучетата – 4-5 на брой, домашни любимци,
палуваха във водата, лаеха превъзбудени,
давеха се, събаряха се, играеха си като деца.
Умилително, нали? Но ме заболя за лилиите,
тъпкани безмилостно, за жабите,
стори ми се дори, че хапнаха една-две,
за жабешкото мълчание в сърцето на кучешкия рай.
Чувствах се жертва на насилие. Вцепенена. После
омразата ме връхлетя и разпъна на кръст.
Чувах слабия гласец на натрупаната мъдрост:
„Не осъждай собствениците на кучетата,
мракът се нуждае от приемане и любов,
за да бъде трансформиран. Бог оставил стадото
и тръгнал след изгубената овца…“ Чувах, но бях
пулсираща омраза – дълъг, предълъг миг,
преди да се доверя на молитвата:
Отче наш, Ти, който Си на небесата…
Свраката се буди в шест и чува смъртта припява в кухнята Caruzo
не унивай останки от кошмара преглъщаш
жертвата е пребита млада и лилава violet violence не си ти
измисли си друг сън в който си жива хвани си жаба или поне принц
хващам образа на Людмила Живкова произнася реч за мира
карнавалът в Рио по̀ ми харесва но се случва в зимния блян на клошарката
която си лакира ноктите на входа седи на стълбите и си лакира ноктите
дебела клошарка, не си виждала, мила ми приятелко, такава
вонята ѝ се смесва с миризма на ацетон
достига поне до осмия етаж
на шестнайс’тия смъртта припява все така фалшиво Caruzo
в 6 и 30 свраката посреща изгрева
натаманява си гърдите в сутиена
прави чай от ябълки и дюля с мед и канела
и това е верига, която стопява кръвта във вените ми
