„Надявам се да знаете от личен опит, че из хорската душа скита една особена светлина, която като премине през призмата на истината, се разлага на три основни цвята: Любов, Милосърдие и Стремеж към Съвършенство.“
След прочитане на книга остава вкус. Или безвкус. Дефинирани. Готови или не да бъдат пренесени към полиците на паметта. От птиците на паметта. И съхранени там.
Срещата ми с книгата на Божидар Бакалов дойде не дълго след излизането ѝ. В тази Америка, за която Божидар пише и забравя в написаното. В тази България, за която Божидар пише и забравя в написаното. Защото в тази книга няма топос и местонахождение, защото писаното в нея анулира назоваване, пребиваване, дефиниране… Tази книга е „игра“, пренесена от онзи Homo Ludens, съграден от Йохан Хьойзинха, някъде през 40-те години на миналия век, „игра“, която култивира и генерира Култура. Хомо Фабер остава зад кулисите, словесата и смисълът им са деконструирани (не случайно авторът споменава казано от Харолд Блум, един от онези, които ще въведат американския деконструктивизъм на Кълер, опитите на Игълтън, калифорнийското гостуване на Фуко). Защото „играта“ провокира „laughter”, а какво казва Вонегът за смеха (фрагментарната насеченост в структурата на „Не е лесно да си демон“, налага възможни сравнения със структурата на писаното от Вонегът): „Laughter and tears are both responses to frustration and exhaustion. I myself prefer to laugh, since there is less cleaning up to do afterwards.” (K.Vonegutt).
И Божидар Бакалов ни повежда. В лабиринта на изключителната си ерудиция, в една абсолютна освободеност от конвенционалност, в смеха, в този вселенски смях, където кади крехкото ни житейско пребиваване, в една разсеченост, анулирала пространства и времена, позволила си да обобщи и мигновено да охвърли илюзорните претенции за смисъл, стабилност, пребиваване. Историята е в разнебитеност, познанията ни са плахи – ето го там Октоподът на Верността, ето ги Шампинон и Затворника, Джада, Мандибула (с грешното име) и Архимед, Медузата и разбира се, разбира се –Демона и Ентропията. Всички те са. Всички те са там. В отсъствието и в преминаването си. Безпътни и бездрумни. Стъпили в широките обувки на Александър Стамболийски пред Софийската Опера и чули и разчели предздрачното грухтене на Трансценденталната Свиня… В едно вечно и неназовимо „възвръщане“. В този „ewige Wiederkehr” на човешките ни търсения и крехки опитности. Тук и никога, един до друг – на светлинни години един от друг – и ето, като че ли авторът наднича от далечните мъглявини на Андромеда, не за да проводи наложените императиви от Хомо Фабер за моралния закон в нас и за онова звездно небе над нас – а за да регистрира с усмивката на Homo Ludens…
Текстът носи различните си валенции, текстът прелива, създава собствено битие. И пропадаме (понякога) в „the Rabbit Hole” на Алиса и се връщаме и сме със Затворника (има ли репер със „Затворника“ на Вонегът тук, налага ли формата и идентична „освободеност“ в словесното преминаване).
Бърз, изключително бърз е текстът на Божидар Бакалов. Спомням си казаност от старото време, споменала за необходимост от широта и „диапазон“ (каква дума). Да, бърз и някак огромен е текстът на тази книга. Провокиращ е той. Защото словото трябва да провокира, да не оставя дъх, да лишава от излишни серпентини (подобно структуриране на поетична строфа). И това е текстът на Божидар Бакалов. Неоставящ време. Водещ до задъхване в бясно лингвистично преследване. Чудовищно предизвикателство за знанията и интелекта ни. И радост, безкрайна радост от срещата с него.
Умишлено избягвам старомодните движения по сюжети, сюжетни линии, повествования. Всеки от нас, читателите на „Не е лесно да си демон“, сам ще мине по друмищата на този роман. Днес, мислейки за това, кое е литературна критика, оставам някъде между казаното от Елиът: „Criticism is as inevitable as breathing.” и споделеното от Randall Jarrell (разбира се в друг контекст): “He reaches a point at which criticism is not only unnecessary but absurd…“ Мое мнение е, че романът на Божидар Бакалов, в своята висока провокативност, надмогва казаности и щамповани бездумия, кове свое спечифично словесно присъствие и остава далеко от вковаността на приети или приемани днес литературни и критически клишета.
И ни оставя написаното в тази книга, някъде там, някъде… „в една прекрасна вечер, в малка квартална кръчма в „Лозенец“, в онзи опит да осмислим хвърлените думи за това, че мечтите са надежди, докоснати от сянката на светлината.“
Божидар Бакалов е успял да ни поведе с впечатляващата си ерудиция и фин усет за баланс в деликатното творение, загатнало болка за нашия, за общия ни емигрантски път, в онази недоизказаност, толкова типична за поезията, хвърлила сянка към старите ни брегове и недостигнала старите ни брегове. Със „spiritual refinement” – толкова нехарактерен днес – с обич и талант Божидар Бакалов осмисля пътя ни, за да ни дари с усмивка и със съпричастие. От които всички ние се нуждаем. Днес.
Не, не е лесно да си демон. Дори когато си демонизиран.
Не, не е лесно да си ангел. As well!
Пожелавам висок път на тази стойностна, талантливо сътворена книга.
Сигурен съм, че тя ще намери достойни и съпричастни читатли.
И успех на премиерата ти в София през септември, Божидаре!
Васил Славов
