Жива ли си, скъпа Оксана?

Не днес, си казва. Не, още не. В кухнята – миниатюрна eat-in kitchen* (хладилник, печка, шкафчета с небрежно провиснали врати, които непрестанно зейват безпомощно, щом ги изпуснеш от очи – като челюст на лице, което е загубило контрол, – и всичко това отделено с нисък тезгях като барче: на него можеш да сервираш от кухненския бокс направо в стаята – как не! – сутрешно кафе например или печено пиле за обяд като в телевизионните реклами: златиста кожа със сочен отблясък, елегантно събрани бутчета, разположено върху широки листа от салата; печеното пиле винаги изглежда по-щастливо от живите, направо пращи от смуглия руменец на възторга, че ей сега ще бъде изядено; може също да се сервира някакъв джус или джин с тоник във високи дебелостенни чаши, може с лед, кубчетата забавно попукват, когато ги пускаш вътре, може без лед, общо взето, безброй възможности, единственото, което се иска, е да има някой оттатък проклетия тезгях, в който май са се заселили мравки и по плота от време на време пропълзява нещо, което не би трябвало да пълзи в хигиеничен американски дом, в неамерикански също – там да е седнал някой, на когото всичко това се сервира от кухнята, блеснал с рекламна усмивка, но тъй като там никой не е седнал и няма намерение да седне, ти предприе опит да направиш на тезгяха импровизирана зимна градина от две абсолютно невинни кашпи – преди три седмици, когато се нанесе тук, това бяха: разкошен тъмнозелен храст с оранжеви цветя едната и гъста броеница лъскави червени зърна почти като пластмасови топчета на високи стъбла с елегантно изострени листа другата; сега двете кашпи изглеждат така, сякаш през трите изминали седмици всеки ден са поливани със сярна киселина – вместо буйната зеленина клепоухо висят няколко повехнали листа с пожълтели ръбове, а някога лъскавите червени мъниста са заприличали на сушена шипка, набучена незнайно защо на рижави клечки; най-смешното е, че всъщност не си забравяла да поливаш „зимната градина“, ти я отглеждаше точно както ни учи Волтер „да работим градината си“, да, ти наистина искаше нещо живо в тази коя ли поред – нямат брой – временна къща, където мръсотията и потта на предишните обитатели така запълват всяка пролука, че дори не понечи да ги измиеш – но подлите американски бурени се оказаха твърде нежни за твоята депресия, изкисната в тези четири стени, та взеха и се спихнаха, поливаш – не поливаш, а искаш хората да те търпят!), – та в кухнята с подигравателно глупаво бълбукане капе чешмата и няма как да заглушиш този звук, дори касета не можеш да пуснеш, защото касетофонът, кой знае защо, също се развали. Но впрочем вън от тесния като врата на гардероб прозорец, тъмен сега (не пускаш щорите – отсреща бездруго е калкан), зад мрежата против насекоми досадно пили като далечен телефонен звън заклещен невидим щурец – ето така отегчително те пили и тази мисъл: защо не сега? Още не? Какво чакаме?Логично погледнато – нищо. Абсолютно.Половин опаковка приспивателни плюс бръснач – и пардон за неуспешния дебют. Дадох всичко от себе си, постарах се, но като не ще, да играем с открити карти – и сега не ме бива, пък ще става още по-гадно: отникъде светлина, а силите вече се изчерпват, не си младо момиче*.Но все пак не днес. Още малко. Да догледам този филм докрай. За разлика от онези, дето ги дават по тукашните „пъблик ченълс“ – когато в най-върховия миг, втренчена с неволно вцепенение как героят лети в празния тунел, където иззад завоя изведнъж ще му се стовари някое гадно чудовище, внезапно се усещаш – по дяволите, все едно всичко ще свърши добре, още две-три минути, схватка, меле…