Няма да крия, че с огромно вълнение пристъпвам към този текст. Ще стане дума за много скъпи за мен творци. Отново – за малко – ще се върна към спомените си, за да подредя частите на пъзела. За да не ви държа в напрежение, бързам да обясня за какво става дума. Най-сетне излезе от печат „Просто живях…“, литературна анкета с Радой Ралин от Вихрен Чернокожев, подготвена от Издателски център „Боян Пенев“. Навярно в този момент си представяте как красиво оформения от дизайнера Борислав Скочев и от художника Калин Николов том от около 350 страници гордо ни гледа от витрините на всички книжарници, че вестниците – специализирани и всекидневни – се надпреварват да разказват възторжено за събитието. Радой Ралин е епоха в духовния живот на България, но… Отворете дебелия „Уикенд“ и ще научите за всяка крачка на фолк-звездите и на красавиците от турските сериали. Уви, за изреченото от Радой Ралин няма да намерите нито ред. Нещо повече – книгата просто я няма в големите книжарски вериги. Ще я намерите единствено в „Българска книжици“ (оазиса на изящното слово ) и в мъничката пещера на Али Баба „Нисим“, управлявана с желязна ръка и с промисъл за истинските художествени стойности от внучката на поета Валери Петров Ани Хаджимишева… През 2017 г. издателство „Рива“ издаде още една надвременна книга за българския Гъливер ( така наричаше авторът свой герой в първото издание на монографията си ) – „Насаме с Радой Ралин“ от Божидар Кунчев. Мислите си, че тази талантливо и емоционално написана монография отдавна е разграбена ли? Лъжете се. Нищо чудно някой ден и да я видим сред заглавията с намалени цени. Тук-там в печата се мярка името на Ралин, обикновено с цитирането на някоя от съмнително неговите епиграми. Днешното поколение няма никаква представа за големия лирик с десетина разтърсващи поетични томове, за белетриста, който ни завеща 17 книги с първокласна проза, за драматурга, създал шест свръхактуални, но забравени днес пиеси, за сценариста и вдъхновителя на незабравимата поредица сатирични кинопрегледи „Фокус“… В литературното пространство се намира скромно местенце само за изгорената от болшевиките книжка с епиграми „Люти чушки“, в която едно от художествените излитания на Борис Димовски може да се приеме и за подписа на Правешкия цар…
Всъщност от творбите на Радой Ралин и от двете споменати книги за него, създадени с активното му участие, можем да научим важни уроци за случващото се с България и със света през времето от април 1922 година ( автентичния момент на появата му на света ) до днес. Но, преди да започна разсъжденията си над текстовете, малко лични спомени. Не бях от близкото обкръжение на писателя. Но, заслужено или не, той изпитваше топли чувства към мен и нерядко разговорите ни – обикновено след случайни срещи на улицата – продължаваха около час. Няма да ви излъжа, че се смущавах, тъй като, докато си приказвахме с напоителна сладост за книги, за художници и театрални постановки, той зорко следеше кръшните походки на преминаващите покрай нас красиви жени и не пропускаше възможност да ги „поощри“ с характерните си провиквания. В поведението на всеки друг това би било възприето едва ли не като простащина, но „задявките“ на Радой бяха раблезиански, в тях нямаше и следа от пошлост или от злонамереност. Едно голямо дете шумно се радваше на живота, макар напълно да осъзнаваше колко жесток и несправедлив е той. Зад екзалтираната му веселост, като се гледаше човек внимателно в очите му, изумено откриваше в тях едно море тъга. Едва след като прочетох книгите на Чернокожев и на Кунчев започнах да разбирам драмата на скрития му зад усмивката трагичен живот. Помислете си само – годината е 1959, синът Кин вече расте, но раждането на дъщерята Боряна е проблемно. В родилното има партийно събрание. Месецът май се оказал бамбашка – ту жеги, ту студове. Денят на събранието се случил мразовит. Сестрата забравила да включи инсталацията в кувьоза. Борянка починала от пневмония… След това отношенията в семейството се изострят. Между съпругата и майката на Радой настъпват остри конфликти. Той получава кръвоизлив в стомаха, колабира. При падането си удря тежко челото. Три месеца му забраняват да чете. Но да не навлизаме по-брутално в личния му живот. За тези трагични събития той разказва на Вихрен почти телеграфно, сякаш му се ще да ти забрави, да ги прескочи. И съвсем премълчава травмите от детството си.
Научаваме от тях, благодарение на послеслова към „Просто живях…“ от забележително честния му и талантлив син Кин Стоянов, който открехва вратичката към тайните, забулващи раждането на писателя, причините за осиновяването му, неоснователната тревога на Радой, че родителите му не са го искали. Няма да бъркам дълбоко в темата, открийте я сами в цитираната от Кин автобиографична книга „Хора и срещи по моя път“ от големия имунолог професор Вълчан Хадживълчанов.
В последните му пет-шест години станах изключително близък с професор Димитър Аврамов, за мен – най-големия български изкуствовед на всички времена, фигура, за която също трябва безкрайно много да се говори, а книгите му непрекъснато да се преиздават. Димитър Аврамов беше сред най-близките приятели на Радой Ралин. С часове ми е разказвал за него и за кошмарите, през които е преминал. Нямам право да възпроизвеждам лични разговори, затова наученото ще изчезне заедно с моя милост, но ви уверявам, че спомените на Димитър Аврамов бяха далеч по-интересни и увлекателни от психологически роман. Единственото, което мога да си позволя да открехна, е усещането за безбрежната самота на твореца и на човека. Да, анекдотите за донжуанските му приключения са безброй, но истинският му „донжуански“ списък е изключително кратък. Освен на творчеството, той е посветил живота си на своите синове и на приятелите. Много повече се е радвал на творенията на Борис Христов, отколкото на своята слава. В интерес на истината, понякога се случваше да обикаля кафенето на писателите и улиците около него с възклицания и славослови за не особено значими книги. Но веднъж ми каза: „Нали затова са главите на раменете ви. Да мислите, а не да ми се доверявате безпрекословно. Обичам да ви проверявам акъла…“ И се смееше доволно.
В „Насаме с Радой Ралин“ Божидар Кунчев, под заглавието „Една велика тайна“ е включил около четирийсет страници свои разговори с поета, които е започнал да записва през 1976 и са ги продължили доста след Десети ноември, когато вече за приказките цензурата е паднала. Има невероятни дълбочини в разсъжденията на Ралин. Той смята, че при диктатура е много лесно с подхвърлени реплики да впечатлиш аудиторията. В свободна страна „намекът не струва“: „Трябва да напипаш дълбоко раната и не само да я напипаш, а да я излекуваш“. И да намериш противоотрова. Но в съзнанието ми дълбоко се запечатиха мъдрите думи: „Нека да не упрекваме никого. Даже и догматиците, даже и сталинистите. Човек има ли капка талант, той рано или късно ще си изкупи вината. Не бива да ги укоряваме, някои може и да се чувстват гузни. Нека да изживеят своя катарзис….Трябва да вървим напред, трябва да зачеркнем завинаги времето на диктатурата, но за да стане това, трябва да назовем нещата с истинските им имена. И не трябва да забравяме имената на виновните… Трябва да покажем нашето предимство с превъзходството си, с великодушие.“ Този проточил се десетина години разговор завършва с осъзнаването от страна на Радой Ралин, че привидният хаос на миналото му всъщност съдържа „великата тайна“ на „логичното и на необходимото“: „През целия си живот съм бил един хаос, един неудачник. Обаче след време виждам, че ако аз съм бил неудачник, постъпката ми е била щастлива. Аз бързо обиквам хората… Тази ми детска любознателност, която после се е превърнала в контактност, тя ме е научила да преценя кой човек ще ми хареса, кой от петимата във влака ще избера.“ Господи, играта на избранниците във влака, любимата и на Николай Кънчев. Тя е доказателство за свръхсетивата на големите поети, за неповторимото им отношение към живота.
В „Насаме с Радой Ралин“ Божидар Кунчев направо е бръкнал дълбоко в душата на поета. Той проследява драматичния му път, разкрива стъпка по стъпка прозренията му за престъпния характер на тоталитаризмите и собственото му травматично пробуждане от лъжовната утопия на комунистическата идея. И все пак, това е критическа интерпретация, подкрепена от несистематизираните прозрения на Радой. Това доста дълго предисловие ми беше необходимо, за да стигна до голямата тема на размислите ми: стореното от Вихрен Чернокожев в „Просто живях…“ Но преди да стигна до същината, още малко лутане из царството на спомените. Покойният вече критик и литературен историк беше година по-малък от мене, пловдивчанин, наистина закърмен с вълшебния дух на тепетата. Филиполското светоусещане съм възприемал винаги най-близко до представата ни за средиземноморско мислене. Знам, че географски подобно сравнение изглежда нелепо, но в човешките възприятия има и невидими течения, свързващи епохи и явления. Заедно с Вихрен и с Цветанка Атанасова в началото на 70-те години се явихме на изпит за приемане в Института за литература при БАН. Те двамата се представиха по-убедително от моя милост. Професор Тончо Жечев обаче не ме остави и ми предложи редакторско място в списание „Литературна мисъл“. Така и тримата се озовахме едновременно в „бомбоубежището“, както го наричаха властващите посредственици. Днес и двамата вече ги няма, но аз мога да кажа с ръка на сърцето, че винаги съм ги чувствал най-близки сред множеството талантливи колеги. Възхищавах се на таланта им, следях всяка тяхна публикация. И двамата имаха нерадостни съдби, но общото за тях беше, че никога не се оплакваха. И докато проблемите на Вихрен бяха предимно всекидневна борба с кусурите на тялото, Цветанка храбро се сражаваше срещу недоимъка, срещу безбройните лични проблеми. Тя имаше щастието ( и нещастието! ) до нея всеки миг да е великолепния художник и естет Васил Крапчански, който си замина през 2013 година, после й дъщеря й Живка овдовя… но Цветанка не склони глава. Изпратихме я без време, но изследванията й за кръга „Мисъл“ и за българския модернизъм остават безценни.
Вихрен пък намери най-съвършения си „похлупак“. Верността и грижите на орлица за него и за сина им пое Росица Чернокожева. Заедно със съпруга си тя подготви „Епиграми“ от Змей Горянин и „Избрани произведения“ от Димитър Подвързачов, а личният й принос за осмислянето на психоаналитичните и психодраматични прочити на литературата за деца, антологията „Драги ми Смехурко“ и още куп начинания са пионерски и проникновени. Без Роси, няма какво да се лъжем, Вихрен нямаше да е това, което беше. Тя го тонизираше и той се набъркваше в най-сложните теми от духовния ни живот. Дължим му страшно много за осмислянето на антитоталитарната литература, а съвместната му работа, заедно с политзатворничката професор Зейнеп Зафер за травмите – личностни и духовни от „възродителния процес“, и до днес предизвиква гнева и омразата на крайните националисти. Но Вихрен без колебание слушаше само безпогрешния глас на съвестта си и на научната добросъвестност. Изреждам всичко това, тъй като – в известен смисъл – не мога да се съглася с Роси Чернокожева, че анкетата с Радой Ралин е книгата на живота му. В битието на литератора тя е само част от голямото му, недовършено дело. Но в личен план – тук вече Роси е права. Вихрен остава без баща двегодишен и чувства „Радой не само като свой духовен баща, а като мъж и приятел, дал му много, отвъд роднинските връзки“ ( цитирам Росица ). Напълно разбирам тази „зависимост“, тъй като аз самият чувствам по същия начин Тончо Жечев. Моят баща загина при автомобилна катастрофа, когато бях дванайсетгодишен, а Тончо остана плътно до мен до края на живота си. Той знаеше и това, което не посмявах да споделя с другите си най-близки хора, тъй както бе споделил с моя милост лични тайни, които ще ме последват в гроба.
Вихрен започва разговорите си с Радой Ралин след като през 1983 г. писателят му предлага да подготвят книга. Процесът е дълъг и сложен, но в крайна сметка води до документалния роман, който сега държим в ръцете си. Не случайно цитирах думи на Ралин от разговорите му с Божидар Кунчев. Като проговаря за вините, авторът на „Лютите чушки“ несъмнено включва и себе си. Анкетата се появява на белия свят трийсет години след като е завършена. Роси и Вихрен-младши, както и синовете на Радой – Кин и Стефан – решават, че трябва да публикуват текста. Самият Вихрен десет години – от 2002 до 2012 – ръководи Издателския център „Боян Пенев“, но не дръзва да представи на читателите собствения си труд. И когато, през миналата 2021 година, все пак се стига до решение книгата да се появи, за изключителната й стойност – художествена и научна – допринасят немалко хора. Мариана Цонева разчита на места почти неразбираемия ръкопис, а доцент доктор Емил Димитров, един от „най-страшните“ за болшевишката измет изследователи от Института, е подготвил стотиците бележки, които доближават анкетата до светогледа и на днешните млади хора, изграждат здрав мост между епохите. А рисунките на срхъхталантливия художник Калин Николов ни потапят в автентичната атмосфера на разговорите. Образите на Радой и на Вихрен са като живи, нещо повече, в тях има психологическо проникновение, което още повече съживява посланията в текста. Огромна е и подкрепата на брата на Вихрен – Пламен Чернокожев, който никога не е изоставял него и семейството му през изминалите трудни години. И най-сетне Роси: „За мене Вихрен – като съпруг, и Радой – като приятел, са двамата най-близки хора, наред със сина ми, които ще са на първо място в моето сърце, докато и аз съм на този свят“. Трябва ли да допълвам? Искрено се надявам, че „Просто живях…“ ще бъде неръкотворен паметник за твореца и за неговата епоха за синовете му Кин и Стефан, за сина на Вихрен – Вихрен младши, но и за всички нас, за децата и внуците ни. Защото в тази книга не става дума просто за голям, непокорен творец, а за много човешки съдби, повечето от тях прегазени от жестокото време, но и за непокорени жреци на истината и на красотата.
Анкета от такава величина не може да бъде направена от безстрастен анкетьор. В разговорите Вихрен не просто е на равнището на своя събеседник, той умело го води, едва ли не го принуждава да извлече от паметта си най-ценното, за да подредят пъзела и да го превърнат в крайно драматичен документален роман. На места имах чувството, че чета прозата на Йордан Радичков, на други ми прозвуча гласът на Ивайло Петров, усетих и паралели с „Лице“ на Блага Димитрова, с „Честен кръст“ на любимеца на Радой Борис Христов. Писателят не премълчава нищо от комунистическите си увлечения, но той е искрен до наивност. Отделил е страници дори за тежките си комплекси: как осъзнава физическата си грозота като дете, как изстрадва ниското си самочувствие. Отвежда ни в книжарничката на баща си, разсъждава над генетичната си зависимост от неговото „левичарство“. Голяма част от анкетата е посветена на тема, която почти не е засягана в нашата научна и художествена литература, камо ли да е представяна откровено в автобиографичните трудове. У нас, особено след политическата промяна, дисидентите растяха лавинообразно, тъй както се изпълзявали „партизаните“ по Девети… Радой не крие, че е познавал до съвършенство пролетарската поезия, че сам е участвал в популяризирането й, в спомените му откриваме изненадващи портрети на Георги Бакалов и на Димитър Полянов, но и на хора като Дучо Мундров и Александър Геров, които – подобно на самия Радой – мъчително проглеждат за фалша. Средищна фигура за израстването на Ралин като човек и като творец несъмнено е Атанас Далчев – за тази зависимост пише и Божидар Кунчев. „Какво забелязах първо в него? Че той живее все с човешките съдби: старите моми, момата, която е погребала любимия си, стопанинът, заминал за Америка, умрелият баща. Пленяваше ме у Далчев тази простота в израза, човечността на предтечния символизъм.“
Няма да скрие Радой Ралин и побоите в полицията ( глупаво и нелепо е да идеализираме и онази епоха, защото като поживяхме повечко, започнахме да усещаме, че идеалните общества съществуват само в карикатурните утопии! ), а спомените за пребиваването му на фронта, макар и изречени все още в тоталитарни времена, вече носят в себе си зрънцето на опомнянето, на раздялата с илюзиите, на стъписването от плевелите на догматизма. Продължението на „езоповския език“, все още характерен за срещите с Вихрен, е ясната позиция, споделена с Божидар Кунчев: „Тя, катастрофата дойде още тогава. И нека да не я свързват само с Тодор Живков… Откъде накъде тази болшевишка безпардонност! Кой иска нещо по-съвършено, ще си го направи, а не да краде чуждото. С това крадене започна да се налага болшевищината, това беше тресавището на болшевищината. От пропастта все пак можеш да излезеш, от тресавището никой не излиза. Човек се запазва цял, като труп, няма счупен крак, но потъва и нищо ме може да го спаси.“ Ето, тези проникновения са същността на освободилия се от кошмарите на преживяното човек и творец. Винаги, подобно на него съм смятал, че думите „комунизъм“ и „социализъм“ са неприложими към българската действителност. В болшевишкото блато идеалите потъват безвъзвратно. Това със страхотна сила се усеща и в книгите на Румяна Емануилиду, посветени на „женското“ алтер-его на Радой Ралин, режисьорката създателка на чудото на Бургаския театър Юлия Огнянова, осъдена на смърт от правителството на Богдан Филов и десетилетия изтезавана духовно от болшевишките инквизитори. Впрочем, това ще е и следващата ми художествена задача – да разкажа за изданията на „Знаци“, посветени на чудото Юлия Огнянова. Вмятам в този текст отпратка към нейната светла личност, тъй като я свързвам с катарзиса, преживян от Ралин. Има нещо вярно, че бившите пропагандатори на лявата идея, открили колко страшно противоречи тя на човешката им съвест, са сред най-дръзките антитоталитаристи – Оруел, Андре Глюсман, Виктор Некрасов, Милован Джилас, Джон Дос Пасос, Албер Камю и много други. Радой Ралин трябва да бъде нареден сред тази талантлива кохорта.
Радой Ралин почти никога не говори за личния си живот. Прави изключение само за увлечението си по знаменитата италианка Лаура, и то за да признае: „Ние бяхме напълно убедени комунисти. Точно комунизмът ни беше събрал. Но постепенно разкривах, че в сравнение с техния комунизъм нашият взе да ми се струва сектантски, нечовешки, некултурен, като отдавах този факт не на идеологията, а на полукултурните доморасли наши ръководители, смесващи удобно борба с тероризъм.“ В следващите разговори Радой Ралин не се оплаква от нищо. Просто разказва истински истории, тъй както пише стихове, проза, комедии и епиграми. Научаваме подробности за ареста на Йордан Вълчев по донос от Павел Вежинов, за церберското поведение на Димитър Методиев, на Тодор Павлов, за разгрома на Бургаския театър, организиран от партийното величие Митко Григоров, за болезненото раждане на кинопрегледите „Фокус“, които всички очаквахме като глътки чист въздух. Битието му през 1963 година е направо подобно на блокадните спомени на Лидия Гинзбург: „Ставах рано, ходех да пазарувам. Трябваше да нахраня децата. Ох, ще бъдеш и ти жив и здрав да имаш деца, да видиш как се хранят малки деца от мъж… Плюят, всички стени наоколо бяха ги напръскали, с лъжичката замахват. Отивах до стола, вземах храна. Все така ме бяха запомнили – в тъмнокафяв шлифер, един слаб, да мъкне котелките и мрежите.“ След като малчуганите заспиват, той изчиства печката и измита цялата къща. Едва след единайсет през нощта сяда да пише. Приведох този кратък откъс и за да почувствате непосредствената връзка и доверие между разговарящите. Вихрен и Радой са повече от събеседници, те са съзаклятници.
Най-тягостните страници са посветени на големия комплекс на Радой Ралин: това, че е осиновен. Той обича безмерно отгледалите го родители, но не може да преодолее омразата към онези, които са го оставили – както се разбира по-късно, по напълно разбираеми и простими причини. Те винаги са чувствали близост с детето си. Но за него си остават „бивши реакционери“, категоричен е, че са го признали, за да се „боядисат“. Тази драма всъщност е своеобразен ключ към лириката и към прозата на Ралин. Но тя е не само лична, а и идеологическа. В него докрай остава нещо от комуниста-идеалист, което той не се опитва да скрие. Ще го съдим ли, както правят прекалено „правоверните“, или ще се опитаме да го разберем и дори ще го почувстваме още по-близък – с човешките му неволи? Това е проблем на нашата съвест. Вихрен Чернокожев, който най-малко може да бъде обвиняван в симпатии към болшевиките – успява да го разбере. Нещо повече – да го оцени, и като голям творец, и като чувствителен и лесно раним човек ( какъвто беше и самият Вихрен ).
И приближавам към края на размислите си – с изтъкване на най-важната тема в живота на критика и на писателя: смеха. „Смехът е по-ярък, по-артистичен от мисълта, по-изненадващ, понякога шокиращ. Чрез смеха човек слага съмнението като знак пред скоби на по-нататъшните си разсъждения и проучвания.“ И още: „Сатирата е като философията. Както философията може да прави изводи от всички науки и да обобщава, така смехът, обобщавайки, може да осмива абсолютно всичко.“ Заключение: „Свободата е като глътка въздух, която веднъж щом освежи кръвта ти, мислите ти, двигателите ти, начинанията ти, тя на другия ден остарява. Тя постоянно трябва да се обновява.“
Всъщност, да, прочетете този мой текст, тъй като в него съм вложил и лични чувства, но след това побързайте да се сдобиете с „Просто живях…“, изповедта на Радой Ралин и на Вихрен Чернокожев. Радой ни завеща мъдростта си: „Никога не съм се разочаровал от идеите си, а ги надживях. И противна позиция да възприема, тя е била резултат от предишното, което трябва да се уважава, включително заблудите си. Неслучайно разговорите завършват с програмното стихотворение на Радой Ралин „Матерните“ – за „любезните царски джелати“, които избиват младенците на „застрашената държава“. „До смъртта си ще раждам!“, провиква се поетът и удържа на думата си. А ние? Готови ли сме да поемем кръста? „Джелатите“ не изчезнаха с потъването на болшевизма в тресавището, само попромениха методите си. Затова книги като „Просто живях…“ са надвременни, макар блюстителите на реда и на идеите да не бият барабани в чест на появяването им. Споделеното с нас от Радой Ралин и от Вихрен Чернокожев е още едно припомняне на гениалното прозрение на Джон Дън, че „човек не е остров“ и че „камбаната бие за теб“.
