Рада Александрова
Новата книга на Виолета Воева „Криле за
разпознаване“ ни отпраща към един свят, който
ние не познаваме или разсеяно не сме
забелязвали. Стиховете от тази книга успяват
да улучат онези читатели, които са загубили и
вече не умеят да разпознават елементарното и
привидното от истинското и дълбочинното. По
някакъв странен начин Виолета Воева е
преминала един свой път – пътя на разкриване
на трудно видимото, а понякога – и на
непознаваемото за повече от нас.
При цялото натрупване на поетически
капитал от прекрасните и многослойни
търсения на нашата изключителна поезия в
новата си книга поетесата съзнателно и
стремително търси и намира именно своя
поетически глас и контурите, а понякога и
цялостната визия на своята индивидуалност.
КОГАТО ЧАКАШ,
наблизо все ти се причуват стъпки.
А вече мракът своите стени издига.
И няма кой да драсне клечка
затворената нощ да освети.
Поне да видиш
осанката на самотата.
Струва ми се, че за тази книга ни трябва зорко
око, а понякога – и разсеяност. С някаква
изключителна внимателност авторката ни
разкрехва лоното на нещата от живота,
разнообразието и различността му, тяхната
неочакваност.
КАКТО Е ВЪН – бял сняг,
а след миг – пролетен капчук.
„Криле за разпознаване“ ни среща, но и подлага
на изпитание нашите емоционални и мисловни
възможности, нашата способност да откриваме
света и неговата прелест в привидно дребни, а
може би – невидими откъси, мигове, състояния,
които всъщност изграждат цялото. Сякаш
съзнателно поетесата изгражда книгата си от
изключително различни и разнообразни детайли
и форми от живота. За нея – капката – това е
истинската метафора на този живот.
Внимателно. Трябва да се чете с внимание тази
книга. Даже да сме изкушени от дълго четене на
прекрасни стихове. Но какво е новото,
различното в тази поезия. Можем да отговорим
вероятно частично. Тъй като разнообразието и
чудесата в живота са толкова многобройни,
колкото и трудни за улавяне. В това отношение
Виолета умее да вижда и почти невидимите
неща и същност на предметите. И може да каже:
„Не рови в своята,
ни в чуждата душа.“
Или – за думите:
„ …И думите мълчат.
Прибрали зад гърба крилете си,
вторачено ни гледат –
със ириси от мрак, събиран дълго.
От писаните вече изречения.“
„… От пръстите ни светлината капе.
Но мракът като влезе,
ще изравни релефа на написаното:
над и-то ударението.
Извивките на двете въпросителни.
И хлипането – преди да сложим точката.
Остава
прехапаната дума между зъбите.
И синонима й. “
Търсенето и намирането на богатството на
живота тук е изключително разнообразно сякаш
авторката е събрала многобройните му теми в
книга с предимно кратки стихове. От: дърветата,
дъждът, помръкналия ден от участта на бащата и
хармонията от звуци, от силата и немощта на
любовта и нейната основа на света – до
глъбинното търсене и най-често – докосване, а
понякога – и намиране на смисъла му.
МИЛОСТ
Любов,
смили се
поне на сълзата:
дай й почивен ден.
Или
БРЕГЪТ
„…от пяна, хладни удари и пясък.
А в края:
оцеляла мида – самата самота…“
Или
ЦЕПНАТИНАТА
„…А после
със стремежа си към свобода
на пръсти стъбълцето ще повдигнат.
За да открият тайната – какво е да си жив…“
Или
НЕБЕТО ПРИБЛИЖАВА.
И вятърът
полира облачният въздух.
В студено синьо.
А вече и снегът проблясва
по мекото каре на шала.
Преди дъха ти да го разтопи.
Сега е тук за първи път.
И за последен.
В тази книга Виолета Воева ни докосва с много
неочаквани метафори- нови, различни, нейни.
Книгата изглежда странно с тези в голямата си
част кратки строфи, но в това е скрита и нейната
плътност и истинност. Поет, който съумява да
прозре сърцевината на невидимото в нас. В това
направление, в тази посока работеше
непрежалимият Марин Бодаков. Литаратори
като мен се надявахме да видим чрез тях новото
израстване на поезията ни. Но, нещата, за
жалост, тръгнаха в друга, елементарна посока.
НА МАРИН Б.
Тъгата расте:
дърво
на празно място.
Отляво.
В нашата, богата на върхове поезия новите
търсения на Воева рязко се разграничават от
класичното. Без да му изневеряват. Би могло да
се каже, че една такава поезия разпознава
многобройни и съвършено ненаподобяващи се
предмети, явления, светлини и дълбочини в това,
привидно просто съществувание.
„ …И думите мълчат.
Прибрали зад гърба крилете си,
вторачено ни гледат –
със ириси от мрак, събиран дълго…“
Или
„…В този час сънят обущата развързва.
Тръгни
след босите крака
и следвай на петите тънкото сияние.
И аз
след теб ще тръгна.“
Или
ОСТАВИ НАВЪН звука на улицата.
И затвори прозореца.
За да чувам как вдишва въздух думата,
преди да ми я кажеш.
Или
„… А горе –
свободно е за птици и за ангели.
Моли се,
политне ли внезапно някой,
поне да чуем
как свилените си криле разтваря. „
И – за финал на моите думи, които ми продиктува
книгата „Криле за разпознаване“
.
ПЕРО
От върха на писалката
капе небе.
