Или как бележките по полетата на старите български ръкописи се превръщат в исторически извори
Допълнителните бележки, направени от ръката на писача, кописта (нар. още скриптор), купувача, читателя по полетата извън основния текст в ръкописа или печатната книга, се наричат приписки. У нас това понятие се налага в средата на XIX век. Първият, който го е използвал, вероятно е бил Константин Д. Петкович, един от пионерите на научната българска архиография.
Днес тези “незначителни” “от птичи поглед” записи предизвикват все по-голям интерес. Предимно като носители на голям обем разнородна историческа информация. Известно е безпримерното унищожение на старото българско документално-архивно и книжовно-ръкописно наследство. Именно този факт нарежда приписките сред най-важните домашни извори от епохата на средновековието и Ранното Възраждане(Х-XVIII в.). У нас те навлизат през византийската школа, но съществуват и в западната, и в арабографичната книжнина. От България пък поемат към руската и сръбската литература.
Първите приписки се появяват непосредствено след идването на учениците на Кирил и Методий в България през 866. За съжаление нито един паметникот тази епоха не е стигнал до нас. Най-ранните са от самото начало на X в., но и те са запазени благодарение на по-късни предимно руски преписи. Първите оригинални приписки, изписани с глаголическо или кирилско писмо, които са оцелели до наши дни, се отнасят към XI в. След византийското владичество (1018-1185) картината се променя.През Втората българска държава (1186-1396) броят на приписките постепенно нараства. Кулминацията ев XIV в., който се смята за втори разцвет на българската средновековна книжнина и литература. Най-много приписки са запазени отвековете на османското робство (1396-1878).
ДВА са основните вида приписки: първични или авторски бележки на самия писач; и вторични или записи на по-късно включилите се в книжовния процес лица – купувач, читател, ученик, разпространител, съставител, ако текстът е бил включен по-късно в по-голям текстове корпус.
Според една от съвременните наши изследователи в тази област д-р Елена Узунова първият вид бележки също се дели на две групи: основни и съпровождащи. Основните са колофони. Те имат мемориален или паметно-исторически смисъл и се отличават с по-официален характер и нормираност. Съдържат сведения за държавните владетели и духовните йерарси, за ктиторите, настоятелите. Обикновено са в края на текста, ръкописен или печатен. Съпровождащите бележки се наричат маргиналии и също са дело на скриптора, но за тях е характерна по-голямата освободеност на изказа и на написаното. Често те са по полетата на самата страница, но могат да се срещнат и навсякъде другаде из книгата. И графичното им оформление е по-свободно и по-разнообразно.
За българските средновековни приписки е характерно известносходство с мемориалните епиграфски паметници – каменните надписи и тяхната композиционна схематичност и словесна лапидарност. Известни външни прилики могат да се открият между тях и средновековните български владетелски грамоти. Основните бележки на скрипторите с трите си структурно-композиционни елемента наподобяват на гръцките. Въвеждащата им част започва с начинателен кръстен знак като символично призоваване на Бога. Следва обръщение към Бога или към Светата Троица за възхвала или помощ чрез установени устойчиви формули. Понякога тази част се разгръща достатъчно много, та да напомня за пространен предговор, наситен с обстойни разсъждения в богословско-философски дух. Такива са например приписките от известния Германов сборник от 1359 г. или номоканона на Димитър Кратовски от 1466 г. Изложението обикновено съдържа име и сан на писача, уверение в неговата скромност, смирение и самоунижение чрез епитети, с които той сам се охарактеризира като “грешен, недостоен, лъжовен”, място и време на създаване на ръкописа, сведения за държавните владетели и духовните йерарси, за ктиторите, спомоществователите. Тук именно се проявява най-голямата творческа свобода на автора на приписката. В тази част той поднася оригинални сведения от най-разнообразен характер. В заключението обикновено чрез стандартни формули и по установени схеми писачът моли бъдещите читатели да го извинят и да бъдат снизходителни, ако открият, че е допуснал грешки. Не са рядкост и библейските цитати и перифрази. Това е напълно в духа на византийско славянката средновековна поетика. Според д-р Елена Узунова “тези записи, особено във вековете, когато няма самостоятелна българска държава, регистрират важни за общността събития от икономическия, политическия, културния живот на региона, на селището, на семейството. Така приписката, особено от XV до XVIII век, се развива, за да се превърне в специфичен жанр с определени характеристики, който да се прояви като предшественик и на послеслова, и на предисловието към съвременната книга.” Като пример от тази епоха обикновено се цитират приписката на дяк Негро от 1744 в края на требника, преписан от него,която носи и заглавие “Слово към читателите” или пък подробния запис на Тодор Врачански към неговия “Маргарит” (1762). Авторска бележка, която прераства в послесловие, е и приписката, оставена от Паисий Хилендарски в края на “История славяноболгарская“ (1762). Поп Пунчо пък поставя своята приписка в началото, като своеобразен преговор, към известния си сборник от 1796. Тя е съпроводена и с портретче на самия поп Пунчо докато пише надвесен над ръкописа си.
БЪЛГАРСКИТЕ приписки, както вече споменахме, са ценни не толкова заради формалните си особености, а преди всичко поради съдържанието си. Те се отличават с голямо тематично разнообразие, богатство и разностранна информация и представляват извънредно ценен извор за българската културна, социална, литературна, езикова, икономическа, политическа и църковна история. Благодарение именно на тях днес може да се пресъздаде картината на книжовния живот в българското общество през тези векове, да се проучи как се е развивал нашият език, правопис и писмо, и как е изглeждал той извън официалния текст, до колко е бил по-свободен и говорим, как е изглеждала диалектната му обагреност. Освен това от приписките се получават откъслечни, но извънредно полезни сведения, за икономическия живот и стопанското състояние на българските земи, за важни събития и личности: например в известната бележка на Тудор Доксов (907) се посочва точната дата на смъртта на княз Борис (2 май 907 ) и дава сигурни данни за новосъградената Симеонова Златна църква в Преслав; единствено приписката към Свърлижкото евангелие (1279) споменава името на водача на българското селско въстание, заел търновския престол, Ивайло, което отсъства от византийските извори. И тъй като в българската средновековна книжнина летописната традиция не оставя почти никаква трайна следа, приписките се превръщат именно в домашната летописна книга на българската историография, социология на историята и историческа културология.
Д-р Е. Узунова обяснява, че “жанровата им трансформация, т.е. преминаването им в летописни разкази и летописи, се осъществява чрез разширяване на тематичните и хронологичните им рамки и изменение на художествената им същност и функция. Класически пример е повествованието на Исай Серски за турското нашествие на Балканите, което той ни оставя към превода на Псевдо-Дионисий Ареопагит от 1371 г. За прехода приписка-летопис примерите са много. Например летописът на поп Йовчо от Трявна или на Обретен Ганюв са своебразно съчетание на родова и социалнополитическа хроника. Сборникът, който имаме в хранилището на Народната библиотека, на Обретен Ганюв от с. Щръклево, Русенско, е от XVIII век. Всъщност той е прародител на известната баба Тонка Обретенова от стария Русчук. На различни места в сборника този Обретен Ганюв е записвал важни неща за историята на рода си, за живота в родното му Щръклево и за околните села. Така именно приписките се развиват и започват да изпълняват тази летописна функция.”
ПРЕПИСВАЧИТЕ или още копистите, скрипторите са представлявали многочислена група книжовници, които имат важно място в българския културен живот до началото на XIX в., защото старобългарската книжнина се разпространява предимно ръкописно.
“Малко имена са известни. Много книги са били унищожени, други идват в изключително непълен вид. При всички случаи са били скромни хора – доказателството откриваме във факта, че рядко са се подписвали. По принцип в старата традиция колофоните в повечето случаи са били подчинени на идеята за това, че преписвачът няма защо да се похвалва, че е изписвал ръкописа, в колофона се пише само датата и завършителните формули, но в каря на краищата не са малко книжовниците,чиито имена научаваме именно чрез оставените колофони, бележки от тяхната ръка, където се споменава и името на човека. В най-ранните векове няма традиция да се изписват детайли от всекидневието на писача. Личността му прозира в много елементи, включително и през чувството за самоунижение, което демонстрира, използвайки такива словесни формули, които изразявали идеята за тленността на ръката, изписала текста, и за вечността на божието слово. Ясно е едно: през българското средновековие преписвачите са били не само грамотни хора, но и образовани калиграфи и художници. Писали са по определени правила, украсявали са книгите си с орнаменти, везани заглавия, инициали, а някои и сами са илюстрирали ръкописите си с миниатюри. Получавали са поръчки да преписват книги срещу възнаграждение. Няма строго разграничаване между преписвач, преводач и писател. Мнозина образовани преписвачи са и съставители на сборници, преводачи или творци като Йосиф Брадати, Владислав Граматик. Дори и висши духовници, утвърдени като автори на различни текстове, не смятали за унизително да преписват книги. Техният труд се ценял като полезен за обществото, защото без него не би могло да има богослужение или образование, нито пък да се развива каквато и да било книжовна дейност, особено в годините на робствата – византийското и османското.”
Във всяка българска средновековна приписка има поне:
– Една благодарност: “Бог да прости калугерицата, дето ми донесе яйца и хляб да се наситя”
– Едно жалване: “беше много жега и дойде мушица да ми изпие мастилцето”; “грешният Георги му мръзнели ръчиците”
– Едно признание: “пиян писах”
– Една семейна жертва: “Купих книгата и дадох за нея позлатените попадиини си обеци и два перпера сред града в Битоля”
– Една лична история: “И пихме кръчма у Синадина” – “писачът приключил с работата си, платили му 3700 аспри – много пари за онова време, което свидетелства, че той бил не само добре платен, но освен това е вършел и калиграфска, и декораторска работа по ръкописа – и за почивка отишъл да се попочерпи” (разказана от Е. Узунова).
– И едно желание на изнурения труженик-писмовник: “Говори, душице моя грешна, какво желаеш: да видим края на книжицата, както и морякът желае да види края на морето, както и болният – здраве, както и бедният – храна и дрехи“
