След дълго ровене в офертите, попаднах на нещо подходящо в село с невъзможно за запомняне име. Къщичката, в интерес на истината, наподобяваше рисунка на сънено дете, но пък заявената цена беше точно за буден спестовен възрастен. Веднага набрах посочения телефонен номер – никакъв отговор. Така оставаше за контакт само странен адрес – „Края на селото“, без да е посочено, къде е началото.
Когато след изтощително лутане най-после се добрах до края на въпросното село, установих, че надпис – „продава се – фигурира само на една портичка върху закован с габърчета картон. „Офертата“ беше без главна буква с категорично изрисувани кавички в началото на думата, които липсваха в края й. От близък поглед къщичката наистина изглеждаше като построена от безпаричен възрастен. Впрочем, всичките барачки наоколо бяха като дело на един и същи строител, решен да си отмъсти социално на спретнатия вилен квартал с широка улица, която изтъня почти до пътека, преди да ме изстреля във вилното гето.
Набрах номера, но явно собственикът на се обажда откъдето и да му звъниш. Извиках тъпото „Ало“ и безличното „Ей…“
– Сигурно пак не си е платил телефона – се чу зад гърба ми.
Обърнах се – висок, леко прегърбен човек с неприветлив поглед, сякаш му бях попречил да си върви по тясната уличка. Той с досада добави:
-– И не викай оттука, защото няма да те чуе.
– Къщата е на пет метра…
– На шест, но няма да те чуе.
– Глух ли е?
– Не. Но не е в нея.
– А къде е.
– Влез в дворчето, мини край къщата и ще видиш. Няма какво да ти обяснявам.
Без да каже дума повече, той пое по уличката, а аз инстинктиво залепих очи в гърба му. Не се обърна. Признавам си, че не съм особено интересен, но пренебрежението му ми се стори малко прекалено.
Вратичката на имота се отвори като че ли сама. Отминах къщата и пред очите ми се появи втори двор с втора къщичка, Между двата двора бе опъната с бодлива тел ограда. Нямаше в нея вратичка. Попадал съм на всякакви идиотии, но бих път дотук единствено, за да си купя ефтино жилище за пенсионерско доизживяване. И отдавна вече бях достигнал до персоналната житейска мъдрост – да не търся смисъл, ако не съм го видял веднага. Но абсурдът някой да си прави ограда между самия себе си тук не беше единствен. До каменния зид на страничната ограда бе долепено някакво строително изобретение, което, без съмнение, нямаше понятие за собствения си смисъл. Излят правоъгълен бетон, съоръжен с покривче на беседка. Точно по средата на плочата стоеше продълговата маса с пейки от двете страни. Бодливата тел на вътрешната ограда бе прикрепена още по-точно за средата на масата и видимо й отстъпваше нататък функциите си за граница на имотите. Половината бетонна плоча бе разположена в мястото, което исках да придобия, а какво искаше да прави с другата половина собственикът, бе трудно за разгадаване.
Привлече погледа ми една странна дупка в основата на беседката. Около нея бяха пръснати парчета бетон. По тях имаше следи от нокти. Яко животно се е завряло тука. Подвих колене и почти пъхнах глава в дупката – дълбока и дълга, губеше се в тъмното.
– Сядай на твойта пейка. Няма го през деня.
Явно в това село заговаряха човека в гръб или легнал. Собственикът бе успял да се приближи и да седне на другата пейка тихо като невестулка. Кльощав мъж с брада, стригана като с овощарска ножица. С бутилка в едната ръка и защипани с пръстите на другата бирени чаши. Прозрачната течност надали беше вода. Надигнах се.
– Кой да го няма? Друг клиент ли?
– Не. Язовеца.
Задържах с мъка порива да си тръгна веднага. Докато сядах, той вече бе сипал питие. Три пръста от дъното като измерени с шублер в бирените чаши.
– „Язовец“ прякор ли е?
– Не. Животно. Под закрила. Слушай сега. Да ти кажа направо. Заеш ли как съм кръстил това тука, където ще седнеш. Казва се „Пияло“. Построих го, като реших да продам половината място след алкохолна проба, за да си избера свестен съсед. Но се навъртяха само тъпи недорасляци, простаци с претенции. Обаче сега тука вече ги чака контролно-пропускателен пункт. Идва ли кандидат – минава на проверка на пиялото.
– Добре де, а ако ракиеният тест те подведе. Ако се окаже прикрит тиквеник.
– На това „Пияло“ може да си пият и скарани хора. всеки си е в собствения имот. Просто няма да си говорят. Хайде, наздраве!
Той чукна чашата ми и проследи как отпивам.
– До тука си добре.
– Не съм на изпит. Но ти си зле. Започва се с висока цена, за да я сваляш, ако има пазърлък, а ти тепърва ще се мъчиш да вдигаш сумата!
– Не разбра, какво ти казвам. Цената няма значение. Паралия човек ще плати ли за дупка на язовец. И при такива съседи от селото. Язовецът, дето досега даже не ми се е показал, е по-общителен от тия темерути. Докопали са се преди години по някакво постановление до парцелчета по триста метра. И моите два наследствени декъра ще им извадят очите.
– Щом ми писа висока бележка, единият декар не е ли вече мой?
– Трябва да се разбереш с язовеца. Входа на имота му е от твоята половина…
– Ама коридорът му е дълъг. Нали видях. Според мен спалнята му е в твоя имот. Ти се разбери с него.
Той се засмя, но ме погледна особено. Стисна за гърлото шишето и каза:
– Добре тръгна приказката. Тая ракия е за стандартните клиенти. Ще взема по подходяща!
И той с бавна крачка се отправи към къщичката си. Видях как приклекна на ниската врата. Значи това беше първата къща, строена от родители, негова беше тази зад гърба ми.
Човек се замисля преди покупка. Но аз внезапно си помислих за друго. От къде накъде ме харесва тоя човек. Защо така го приемам и аз. И какво търся тука, а той какво чака. И за какъв дявол ни са пространтва за нова биография. Знаех какво виждам в момента – двама зрели мъже, които крият в себе си болка от изгорял, изчезнал в нищото живот. И никога няма да го споменат, никога няма да си го споделят, защото нов живот не се гради от разнищени спомени. Не се гради с тъжни приказки. С мълчание също. Нито аз ще му кажа, защо съм сам, нито той ще сподели, че от тука няма при кой да отиде. Инстинктът ми диктуваше, че истината е такава. Истина имаше, смисъл – не!
Той дойде с нова бутилка. И с нови чаши. Ракиени. Отломки от стар родителски сервиз.
Наля и отпи пръв, без да се чукне с мене. Аз изпих моята на екс.
– Е, – каза той. – Последно, язовецът на кой е?
– Мой не е! – сухо отвърнах аз – Излизам от сделката.
– Хрумна ми, че така ще стане, но това не пречи да пием още по едно за довиждане. На Пияло сме!
Изпрати ме до вратата на неосъществената покупка. Изчака ме да се отдалеча и каза високо.
– Язовеца не е нито на мен, нито на тебе. Ние сме на язовеца…
След зеления тунел на пътеката, на широката улица, нащърбено щръкнаха високите огради. Зад тях нямаше начин да има язовци. Не се виждаха и хора.
Спрях. Останах дълго време така. Замислен, дали да не се върна.
