Иване…
Осемдесет години.
Не мога да си те представя на тази възраст, не успявам.
Паметта ми те държи такъв, какъвто бе на 46, на 50, на 55, а после завинаги на 57.
Аз обаче остарявам.
Сега съм със седем години по-възрастен, отколкото беше ти при последната ни среща. Времето ме отдалечава от онези дни, но ме приближава към необятния смисъла на лаконизма ти. Сега разполагам с повече мигове, в които да поседя при думите ти, отколкото имах тогава, при дългите ни срещи, за които пътувах специално от родния си град. Те бяха ония промеждутъци „в духовната пустиня, където, захвърлени, можехме да си кажем един на друг, че сме човеци“. Цитирам теб, разбира се.
Ти влезе в живота ми през 1989 г. със стиховете от предишната си книга – „Структури“. Още тогава, преди да се запознаем на живо следващата година, чувствителността ми за литературата и изобщо за изкуството започна да се променя под въздействието на поезията ти и философията в нея. Смисълът на малкото ме завладя. Започнах да проумявам неговата извънмерност. Да долавям силата на естеството, което те изпълва до предел много преди изобщо да ти се разкрие. Краткостта на стиховете ти ме накара да се усъмня в голямото количество думи, с които често прикриваме страха, че може би никога няма да стигнем до тази същност.
Старая се да съм лаконичен в спомените си за теб. Внимавам паметта ми да не те дописва. Съзнавам, че всяко приятелство има свой собствен периметър и че ако двамата общувахме през последните тринадесет години от живота ти, то с други си бил заедно по-дълго, по-отблизо. Когато чета техните свидетелства и спомени за теб, онзи твой образ на „случаен пътник“, на „анахорет“*, на онова „софийско копеле, върнало поезията ни към забравените й сънища“**, образът ти става още по-осезаем.
Благодарен съм за тези подарени спомени – те ми напомнят колко много и различен живот има извън личната памет. Благодарен съм и за доверието на твоите близки, на Мая, която ми повери грижата за твоя архив. В посветения на словото ти сайт продължавам да издирвам и събирам написаното от и за теб с честност, която не би искала „моят” Иван да изземва този на останалите.
И все пак има нещо, което мога да спомена само от свое име. Онова сложно за описване присъствие. Предчувствието, че разговорът ни, тръгнал от нещо най-обикновено, всеки миг ще напусне познатите територии и ще ни понесе към място, за което вече не разполагаме с готови думи. Където крехките ни въпроси са по-важни от непременните отговори.
Именно това усещане за „брод към тишината“, за преминаване към нещо друго, „по свой закон невидимо“, ми липсва. Защото е самонадеяно да смятам, че съм разбирал напълно тогавашните ни разговори. Вълнувах се просто да те слушам. Дочаках да се случат още куп неща в собствения ми живот, за да успея да те чуя. Получих подаръка и на това закъсняло време.
Полупреддъжд.
Съм.
Ехо от дим.
Не мога – казва Бог – да си намисля.
Още ли се мъчиш
да пълзиш
върху крилете си?
Това написа ти върху хартиена салфетка на 4 декември 1992 г. Бяхме в Дупница за откриването на изложбата ми с рисунки, вдъхновени от твоите стихове нава. Да, светогледът в поезията ти ме преобрази и като художник. Изведе ме отвъд онова, което бях усвоил в живописта. Нава-рисунките ми дадоха възможност да се приближа още повече до поетиката ти. Да усетя как линията ми почти преминава през смисъла ѝ. Имаше толкова радост в този досег. След подобни срещи ръката може да продължи да прави предишните движения, но умът вече е започнал да се съмнява. Наистина ли виждам? Не бързам ли да си присвоя видяното преди да съм му позволил да ми се разкрие такова, каквото е създадено да бъде?
Това съмнение бе един от най-смислените уроци, които имам от теб.
За последната ни среща, няколко дни преди да преминеш по своя собствен „брод отвъд тишината“, вече съм разказвал. Но си мисля за първите срещи с теб. Не моите, а на онези, на които те тепърва предстоят. Представям си как някой млад, също като мен някога, за първи път попада на твой стих, после на още един. И на още един. Усеща същото разпознаване, същото притегляне, същата бездна от лаконичен смисъл. Присяда до онази „шипка, край която пътят сам ще го намери“. Радвам се, че този непознат и за двама ни ще познае своя собствен Иван Методиев.
Запазил съм салфетката от изложбата в Дупница. Въпросът ти от онзи съвършен в спонтанността си стих още стои пред мен:
Още ли се мъчиш
да пълзиш
върху крилете си?
Отговорът ми и днес, пред 80-годишния Иван, е същият:
Още.
Георги Георгиев
13 септември, 2026
_____________________________
* Бойко Ламбовски
** Румен Леонидов
