Exif_JPEG_420
фотография Петър Марчев
Родена е 27.12.1966, в Карлово, живее в Казанлък. Завършила е ВТУ „ Св. Св. Кирил и Методий”. Има три стихобрики: „Пароли”, „Жива Луна пеперудена” и „Рисувам Фадо”, две самостоятелни изложби, едно участие  на „Шипка” 6, както и много публикации на стихове и преводи в сп. „Кула” и в печата. Работила е като учител, преводач, библиотекар, камериерка, градинарка и др. Била е емигрант в Германия, Мюнхен и Италия, Пиза. Майка на три деца. Най-малката ѝ дъщеря Даниела, също поетеса, умира при катастрофа през януари 2012. Стиховете, които ви предлагаме, са от новата ѝ книга СЕФИНИ, Изд Светулка 44 АТЕНЕЙ, София, 2022 г.

СТРАДАНИЕТО
ражда самота.
Страданието ражда извисеност.
Страданието ражда чистите неща —
било то скулптура, поезия, картина,
музика, любов.
Затворена в желе
между живота и смъртта
зазидана сянка
— смъртна душа
в темела на изкуството, което творя.
Проводник съм
нажежено до бяло метал
искри хвърчат от мен
и удря ток —
а после потапя ме в вода студена
лавината наречена живот
жена без мъж
и майка без деца
родителите са погребани отдавна
сама стърча все още на света
върлина —
без корен и без връх и без листа
върлина —
гол прът
и никой не подпирам.
А хубаво е
да се грижиш във нощта за някой близък
крака да му превържеш
на карти да му гледаш за да изтриеш сълзите
и после някой да разсмееш.

НЕУВЕРЕНОСТТА
я носиш в себе си.
В огледалото
рисуваш маска на красива жена —
счупените зъби и бръчките —
белези, белези от преживяно.
В огледалото
седи оплезената ти душа
горчивото на жлъчката се е вдигнало
в гърлото
зелена горчилка — красива смърт
протегнала неми ръце към върлината
подпираща световете
има ли душа въобще?

ЕЛЕКТРОННА ПОЩА
Свободен електрон
кръжа в пространството
получавам съобщения във градация
„ще пием ли по нещо сухо
какво чакаш още
я те волим као шоколада
ела да те видя за малко
ела“
получаваш съобщения във действителност
идвам и те събуждам
Любовта е избухващ вулкан
земетръс
бяс
Тръгвам в пространството
с нова скорост
заблудена
оплодена
окрилена
От телефончето изтича лава

ОЦАПАНАТА МИ РЪКА
похабена от работа, препарати, миене на чинии
гали
нежното ти рамо
драска кожата ти, оставя белези
дращи душата ти —
йероглифи — заклинания изписва
без начало и край
оцапаната ми в черно душа

КАТО СЯНКА вървя
през тълпата
невидима
вперила слепи очи
заглеждам се във всички мъже
търся те —
страдам по теб
припознавам се —
с копита ровя пръстта
с изпохапани устни целувам пепелта
Полите ми пламнаха —
тлея цялата
СВАЛЯМ ОБЕЦИ
гривни пръстени
събличам те гол
на гърдите полягам
чистата кожа топли дланта

НЕ МОГА ДА ХВАНА
мислите препускащи бясно в главата ми
Любовта на широки талази
залива света —
не зная колко вида любов съществувала
но любовта е приказка
кръв тече от мен
кръв тече от очите ти
дамгосва сина ни
безумие ни трещи
любов
покорява света

НЯМА КОЙ ДА МИ КАЖЕ
хубави ли са стиховете ми
сляпа къртица съм в белия ден
Сълзата се е свила в ъгъла на окото
изтича гласа ми — реве вие фучи
думите
камшици, стрели
обезумели
пришпорват света
Мъртви мои
помогнете отгоре
да укротя оня бяс
оная неувереност…
Страшен е образа.
И всички мълчат
занемели в безпомощност