Вече в няколко публикации във Факел.бг писателката Здравка Евтимова представя млади автори, участвали в лектората по творческо писане, 2022 г.
в СУ „Св.Климент Охридски“. Божидар Александров е новото име от тази поредица, но няма да е последното.
Той е роден през 1998г. в София. Завършва Първа английска езикова гимназия, а след това – политика и международни отношения във Великобритания. Сътрудничи на списание InGlobo. От 2022г. е студент в магистърската програма по превод на Софийския университет.
Нестихващите вълни на паметта
Гласът й бе такъв, какъвто е винаги гласът на младостта – звънък, ту невинен, ту предизвикателен, често весел, понякога мрачен, но никога равнодушен. Първия път, когато го чух, той достигна до мен заедно със соления морски вятър иззад прокъсаните белезникави завеси, които в онзи вълшебен ден ми заприличаха на сребристите балдахини на арабски принц. Аз се опитвах да чета нещо безинтересно, но умът ми прескачаше редовете на страницата пред мен и летеше далеч, към сфери, от които исках да го държа настрана. Ръката ми трепереше, коляното ме болеше, знаех, че родителите ми са разочаравони от мен. Първоначално дори не го различих – той се сливаше в равномерната унасяща песен на разливащите се в далечината вълни. Но внезапно, като религиозно откровение, долових сред ритмичния звук облите трептения на човешки тембър. Изправих се – при ставането от леглото изстенах, защото ме заболя стъпалото – и се приближих до отворения прозорец. Погледнах нъвън, към двора, в който безчетни нюанси на зеленото преливаха един в друг и носеха наслада на уморените ми очи. Там, сред зелките и смокините, сред маслините и боба, я зърнах за пръв път. Времето спря, сърцето ми избухна в гърдите ми. Че тя бе прелестна, е ясно – всеки, който я е виждал дори за половин миг, може да го потвърди. Но не в това бе въпросът. Тя приличаше на… но не, това не бе възможно… Изведнъж тя вдигна очи и ме забеляза. Гледаше ме с поглед, който изискваше да й посветиш хиляди сонети. Усмихна се безразлично и изчезна сред сенчестите дървета с бързината на уплашена сърна. Остави ме сам с крясъка на чайките и все същия, добре познат вой на вълните, който сега ми беше омразен, защото не чувах вече в него кадифените нишки на нейния глас.
Светът ми доказа за пореден път, че има чувство за поезия – в онази трескава за мен нощ на небосвода изгря пълна луна. Естествено, не мигнах. Мъчеха ме стари картини на същите тези коси, същия нос, същия лкът, стънат нехайно – картини от детството, което си бе отишло безвъзратно заедно с илюзиите ми, млечните ми зъби и ваканциите, които траеха месеци. Цялото тяло ме сърбеше, но чешейки го, го разранявах. Кръв се събираше под ноктите ми и трудно ми бе да различа болката на плътта от тази на душата – двете се сливаха в една обща, пред която бях безпомощен. Чак когато студеният блясък на луната се скри и хората навън започнаха да пият кафета, успях да заспя, но дори тогава виждах онази усмивка, която ме караше да тичам по прашните улици на спомените, докато тя се изплъзваше в сенките. Когато се събудих, не бях сигурен дали сънувам или не. Измъчваше ме главоболие, сякаш свредел бе забит в слепоочието ми. Успокоих го по единствения начин, който познавах – протегнах ръка към нощното шкафче и отвинтих капачката…
На следната вечер я видях отново. Разхождах се бавно из крайбрежното градче, пълно по това време на годината с повече туристи, отколкото тесните му улички можеха да поберат, когато ми се стори, че в тълпата пред себе си различих профила й. Забързах крачка, избутах неколцина мудни летовници и точно тогава тя се обърна назад. Сред потока отегчени лица нейното се открояваше, изглеждаше дори по-лъчезарно, по-неземно от вчера. Тя гледаше нещо неопределено зад себе си и не ме видя. Ленивият ми ум, загубил навика да мисли, се опита да намери повод да я заговоря, но само след няколко мигвания навалицата я погълна. Тази кратка наша среща – среща, за която тя не подозираше – бе достатъчна, за да разсее съмненията ми. Не я бях сънувал, тя бе истинска. Но приликата бе смайваща, даже необяснима. Същият онзи поглед, едновременно присмехулен и състрадателен, същият като на някого, когото исках да забравя. Всичко около мен започна да се върти и ми се наложи да се подпра на една близка пейка, надраскана от самоуверени хлапаци, които вероятно вярваха, че цяла вечност ще тичат из градовете с маркери в ръце, че животът им ще е приключение след приключение. Наложи се да изрека на глас, че краката не ме държат, за да се изправи семейството, което бе заело пейката, и да се свлека върху нея със сетни сили. Нито уплашеният поглед на майката, нито това, което тя не особено тихо прошепна в ухото на съпруга си, не можеха да ме уязвят. Тази вечер възнамерявах да съм щастлив.
Доброто ми настроение преля в екстаз, когато на другия ден я видях да излиза от съседната къща. Тя бе сама, носеше чанта за плаж и се усмихваше все тъй многозначително, сякаш знаеше нещо, за което останалите можехме само напразно да гадаем. Достраша ме да я последвам – щях да я изплаша. Готов бях да и се любувам от разстояние – като на подскачащи косове, които не искаш да стреснеш, или на разцъфнало дърво отвъд полето. Започнах да я виждам всеки ден – понякога в двора, друг път в тихото ресторантче пред къщата, за което туристите изглежда не знаеха. Денем на плажа виждах силуета й, а когато имах късмет, чувах и кикота й, изпълнен с живот – кикот на човек, който не вярва в смъртта. Вечер я зървах сред потъналите в глъчка пешеходни алеи, по които стари моми продаваха евтин сладолед и изгърбени странници привличаха дечурлигата с блестящи играчки, чиято луминисцента светлина огряваше нощта като свещи на поклонници. Раните по ръцете ми, заради които носех дълги ръкави и лете, продължаваха да ме болят, но това вече нямаше значение. Спях трудно върху твърдия матрак в тясната стаичка, която наемах, но затворех ли очи, пред мен мигновено изникваше тя и ми говореше неща, които ме караха да плача насън и които забравях в момента, в който се будех и виждах над себе си белия таван с петна от влага. Тъй като хазяйката ми ставаше още когато първите слънчеви лъчи погалваха лицето й и си лягаше чак след като шумотевицата от заведенията утихнеше, единствено кормораните знаеха по-добре от нея какво се случва в градчето. Попитах я една сутрин, докато тя шиеше огърлици от миди, които тъжните старици щяха да продават на летовниците, дали знае нещо за момичето в съседната къща. Тя се усмихна снизходително и рече:
-
Не се безпокой, цяло лято ще е тук, цяло лято…
Аз също възнамерявах да остана тук, докато не станеше твърде студено да си в морето по пладне. При мисълта, че цяло лято ще се наслаждавам на присъствието й, устните ми се разляха в широка усмивка, която не слезе от лицето ми часове и която телесните ми болки не успяха да смутят. Следващите седмици продължавах да я виждам поне веднъж на ден, а в ранните следобеди, когато жежкото слънце почваше да гори безпощадно кожата и за кратко всички се скриваха из къщурките с вечно отворени прозорци, я чувах как се смее в двора, как спори, как пее, как си шепне нещо под носа и този звук ме омайваше повече от дима, който вкарвах в дробовете си, повече от хапчетата, към които посягах ежедневно. Ала понякога, когато матракът бе твърде твърд, за да заспя или когато безспокойствата, които не можех винаги да укротя, изплуваха на повърхността, се питах как бе възможна такава прилика… Тя не можеше да бъде онова момиче, за което си мислех – то живееше вече далече, на друг континент, където градовете носеха имена, които не можех да произнеса. Пък и то не беше вече момиче, а пораснала жена – колко време бе изминало откакто тя съсипа едно приказно лято, тръгвайки си в края му без да каже сбогом… Облекчавах познатото отчаяние, което ме обземаше в такива моменти, с опианение – както правех вече толкова години, че не можех да ги преброя.
Една вечер тъгата успя да си прокара път по-дълбоко от обикновено и опитите ми да я притъпя ме принудиха да заспя на една от надрасканите пейки. Докато все още се разхождах сред сюрреалистичните пейзажи на своите сънища, сред менящи се без ред картини, нечия силна ръка ме разтърси и усетих, че се стоварвам на земята. Тъпият удар ме извади от унеса ми и когато отворих очите си, видях надвесени над себе си група мъже в униформи, които крещяха, плюеха и ми говореха нещо грубо, което не можех да разбера. Бяха полицаи – въдворителите на вселенския ред, силният юмрук на неумолимата реалност. Преди да имам време да кажа каквото и да е, те започнаха да ме ритат без пощада, озъбени и освирепели. Нямах вече съмнение кое боли повече – плътта или душата. Никоя мъка, колкото и мъчителна да е, не може да се сравни с тежкия ботуш в корема, с грубия кант, разклащащ зъбите ти, с отворената рана, в която влиза прах, с разкъсаната кожа. От тази болка ти си неспособен да мислиш, цялото ти същество се превръща в инстинкт, забравяш, че си човек и се чувстваш като звяр. След като ритникът в корема ми изкара въздуха, жадно вдишах наново, но той бе последван от нов, по-жесток удар в лицето. За миг светът потъна в бяло. Нямах сили дори да извикам, свих се като плод в утроба и криех главата си с ръце. Изведнъж те спряха. Първоначалната паника отмина, отпуснах тялото си и чувах само тяхното учестено дишане – чак тогава осъзнах колко много всъщност ме болеше тялото, на колко места имах рани.
-
Гнусен наркоман. – процеди през зъби една от фигурите над мен, която не виждах добре – Айде сега да ни покажеш какво имаш у вас.
Някой ме сграбчи за яката и ме завлачи по земята, след което ме изправи. Виеше ми се свят, трудно ми беше да стоя прав и затова двама мъже ме подхаванаха под раменете. Те започнаха да ме бутат напред и аз завлачих краката си в посоката, в която те ме водеха. След няколко минути бяхме пред квартирата ми, полицаите казаха нещо на пребледнялата ми хазяйка, след което се качиха нагоре по стълбите към стаята ми. Двамата, които ме носеха, ме пуснаха, та да седна на изстиналия вечер асфалт и останаха да ме пазят. Хазяйката ми започна да се вайка – тя, която помнеше градчето отпреди туристите и пешеходните му алеи и която бе плавала с моряшки синове по цялото крайбрежие, не бе виждала такова нещо.
-
Виждах го, че е особняк, но беше безобиден… Всичко си плащаще, та и отгоре… Да, беше странен…
-
Предполагаме, че прекомерната употреба на наркотици е отключила шизофрения. – каза спокойно униформеният, без да ме изпуска от поглед
-
Да, виждах, че е странен… – тук тя захълца – Говореше небивалици… Все твърдеше, че вижда някакво момиче в двора, а тука момиче няма – ни в тая, ни в съседната къща. Разбрах, че е чалнат… Ама беше безобиден, всичко си плащаше, та и отгоре…
