Коста Сивов е български писател, преводач и музикант. Автор е на книгите „Време във времето“, „Съ-Вместим“, „Славянски хроники“, „Изкривени реалности“ и настоящата „Хубави неща, лоши неща“. Носител е на първа награда за роман от конкурса „Таласъмия“, на специалната награда на „Списание 8“ за 2015 г., на приза сребърен плакет от областен управител Бургас, както и на редица други награди.
Негови произведения са публикувани в различни списания като „Дракус“, „Светлосенки“, „Списание 8“, „BG Art Class“, в антологии като „Вдъхновени от Краля“, „До Ада и назад“ и „Таласъмия“ и в интернет сайтове.
ХУБАВИ НЕЩА, ЛОШИ НЕЩА
Коце Славов-младши беше купил шампанско и скъпи шоколадови бонбони за жената и един куп играчки и кукли за дъщеричката. Когато се прибра у дома си обаче, не завари това, което му се искаше, а именно порядъчната домакиня, каквато беше съпругата му Ана. Обикновено тя шеташе наоколо: обираше с прахосмукачката, пускаше пералнята, готвеше супа или друго ястие, лъскаше секцията и шкафовете, сервираше храна и напитки, а през цялото това време чедото им Флора си играеше с кубчетата, които й беше подарил за Коледа. Но не, съвсем не се случваше това в четиристайния им апартамент под наем, в който живееха вече от пет години.
– Какво става тук? – попита Коце, виждайки как жената, с която беше прекарал последните десет години от живота си, стягаше някакъв голям сак. Мъжът започна да се пули тъпо, защото не помнеше да я е нагрубил, да й е изневерил или пък изложил пред приятели по какъвто и да е начин. Та даже тази сутрин, преди да замине за работа, пусна една пералня и простря, забърка супа топчета, мусака и крем-карамел за десерт, отскочи до денонощния магазин, за да попълни хранителните запаси и изми колата пред блока – един запазен „Опел Кадет“ от 1989 г.
Дъщеричката му Флора беше заточена на детското си столче-щъркел, вързана с коланчетата, за да не падне. Тя наблюдаваше с интерес „дискусията” между мама и тате. Детето бе опулило огромните си кафяви очи и се опитваше да схване какво се случва.
– Напускам те! – изръмжа иначе хубавката съпруга на Коце, с която преди години се бяха запознали на Айфеловата кула в Париж и оттогава не се бяха разделяли нито за миг.
Може би причината за това стягане на куфарите не беше у Славов-младши. Навярно Ана си бе намерила любовник и искаше да прекара остатъка от дните си с него? Или пък щеше да замине на Луната, където търсеха сезонни работници за сеене на ягоди и домати през лятото. Вариантите бяха безброй, така че нямаше смисъл да тормози ума си с подобна небъдна задача.
– Да не си намери някой друг? – плахо попита Коце и замръзна на място в очакване на отговора.
Ана се обърна, направи му знака „Ти да не си откачил“ и продължи с подреждането на вещите си в една огромна платнена чанта с надпис „Сборище на Ренесансовите сатанисти“. Славов се зачуди откога сектите си правеха рекламни артикули, но сега не му беше до това. Щеше да пита Стиско Калинчовото – човека, който имаше отговор за всеки един въпрос на света.
– Та аз не съм поглеждала чужд мъж от момента, в който те видях, ти ми говориш за любовник! – сопна се Ана и продължи да пъха дрехи в чантата.
Ха сега де! Не беше извънбрачна връзка, значи. Какво можеше да е тогава?
– Да не би детето да не е от мен?
При този въпрос дори и Флора се опули, макар да бе сигурно, че не разбираше смисъла на запитването.
В последния момент Коце се наведе, иначе голямата статуетка, която получи от службата за „Най-добър млад специалист“, щеше да му разбие носа. Тя беше от масивно дърво и стомана и така се заби в стената, че откърти голямо парче мазилка. Уикенда трябваше да вика майстор да измаже наново, иначе хазяинът щеше да му съдере кожата от глоби и натякване, че не се отнася нежно със собствеността му.
Славов-младши отиде до кухнята, за да остави шампанското и бонбоните в хладилника, и се върна в стаята, в която се вихреше съпругата му Ана. Гардеробите бяха отворени и наполовина изпразнени, чекмеджетата бяха пръснати по пода и леглата, цели части от хола липсваха (плазменият телевизор, дивидито, скъпоценните камъни на майката на Коце и още какво ли не).
– Добре де, ще ми оставиш ли поне детето? – попита мъжът и последната му надежда умря, когато чу:
– Не!!! Дума да не става. Флора идва с мен. И не се опитвай да завеждаш дела или нещо друго. Законът винаги е с майката.
„Щото майката си е е…“ – тъй де, реши да перифразира: – „Защото майката си е майка“.
– Но ще ми кажеш ли най-накрая защо ме зарязваш? Нито съм бил лош съпруг…
(тя поклаща глава, съгласявайки се, че е бил много добър спътник в живота)
…нито съм те биел…
(не, никога)
…нито пък съм повишавал тон на детето…
(по-добър родител от Коце нямало)
…та дори и с родителите ти съм се държал винаги уважително и съм ги слушал за всяко едно нещо.
(да, точно така било, той бил любимият им зет – от общо седем – като него втори нямало)
– Тогава защо си тръгваш?
Ана го погледна с красивите си светлосини очи и процеди през зъби:
– Заради повишението.
КАКВО???!!!
Коце се опули като онези дребни хищници, които хората внасяха за борба с поповите прасета по нивите – юпитерските дяволчета, които приличаха на малки котенца, но с четири пъти по-големи и изпъкнали очи.
– Та ти откъде знаеш, че са ме повишили?
Само Славов и шефовете му бяха наясно с тази информация. Че то самият той не подозираше нищо до момента, в който бордът на собствениците не го извика и членовете му не му съобщиха, че от сега нататък ще изпълнява длъжността „Изпълнителен директор“. Това беше най-високата позиция в компанията „ВТХБ“ (ВИНАГИ ТОПЪЛ ХЛЯБ И БУХТИ – странно име, при положение, че се занимаваха и с електроника), в която работеше.
– Ивайло ми каза.
„Аха, ясно“ – рече си наум Коце. Ивайло Кръстев-старши беше единият от шефовете му – доста словоохотлив и доста голям семеен приятел. Той се беше обадил на Ана, за да й каже добрата новина, която май нямаше да се окаже толкова добра за самия повишен.
– Ама защо ме напускаш, след като са ме повишили? Нали винаги сме искали да се издигна и да осигуря по-добро бъдеще за теб и детето ни.
Ана закопча ципа на последния сак и се обърна към него. Беше висока около метър и осемдесет, с дълга руса коса и светлосини очи. Някога в миналото работеше като еротична актриса в Париж, но откак срещна Коце, заряза това си призвание, за да може да прекарва времето си с него и с родилата им се по-късно дъщеричка Флора.
– Да, искала съм да те повишат, но не и толкова много.
„Ако имах намерение да те издигам – каза си наум Ана, – щях да потанцувам в офиса на кой да е от десетте собственика на „ВТХБ“ и работата щеше да е готова!“
Коце отново заприлича на юпитерско дяволче.
– Не разбирам – призна си той. – Предавам се.
– Виж какво бе, човек, това е длъжността „Изпълнителен директор“. От днес нататък ти отговаряш за петдесет хиляди бедни души, които работят във вашата организация. Ще взимаш повече пари месечна заплата, отколкото могат да изхарчат десет алкохолика за една година в „Кръчмата на Франсис Пол“. Всеки ден през теб ще минават стотици знойни красавици, готови на всичко, за да получат назначение, по-висок пост или пък просто да ти се вдигнат в очите. Мафиоти от всички астероиди ще се стичат на групи и ще се опитват да завържат съвместен бизнес с теб. Ще те водят по дискотеки, аеротеки, дрогерии, публични домове…
– Ама…
– Неее!!! – излая Ана. – Няма да мога да живея по този начин. Затова и те зарязвам. Не искам детето ни да расте в среда на разврат и блудство.
– Ама…
– Никакво „ама“.
Съпругата му взе на ръце малката им дъщеричка Флора и му нареди (така както тя си знае):
– Взимай багажа и го сваляй долу в таксито!
Без повече думи Славов-младши се натовари като магаре и свали всичките куфари, сакове, чанти, торбички, чувалчета и кошчета с играчки. Свърши работата за осем курса, след което почти не чувстваше кръста си, гърба си, ръцете си. Помаха на отлитащата кола и се качи в апартамента. Излегна се на дивана в дневната и тъкмо щеше да заплаче, когато някой позвъни на вратата.
Коце стана с неохота и отвори.
– Виж какво, Славов, само искам да ти кажа повече да не ме търсиш. Нито да ми звъниш на звънеца, нито да ми се обаждаш по мобилния, дори и и-мейли не искам да ми пращаш. Забравяш за мен, ясно ли е?
„Ех, накрая ще взема да си купя едно юпитерско дяволче да се пули вместо мен!“ – рече си наум Коце.
На прага му беше Владиславов от осмия етаж, най-добрият му приятел още от проходилка, с който бяха преживяли какво ли не. Славов-младши бе готов да поеме куршум за този човек, а той току-що му съобщаваше, че не иска и да чува за него.
– Какво се е случило, Славо? Ако жена ти пак твърди, че съм й предлагал секс, не е вярно. – Съпругата на Владиславов страдаше от остра шизофрения и често бъркаше мъжа си със съседите. Не един от тях се беше възползвал от това й състояние, но Коце не знаеше защо в крайна сметка тя казваше, че той е искал да я люби. Та Славов дори по бански не беше я виждал.
– Не намесвай Юлка в това – скара му се Владиславов от осмия етаж. – Проблемът е между теб и мен.
– Какъв проблем бе, човек?
– Повишението ти.
Абе тези хора по цял ден само с клюки ли се занимаваха?
– Какво за него? – попита новият изпълнителен директор на „ВТХБ“.
– Знам какъв ще станеш – с погнуса изрече Славо Владиславов. – Неведнъж съм виждал как парите и властта развалят хората.
– Но аз не съм такъв човек…
– Не на мене тия! – изсъска комшията от осмия етаж. – Говори ги на баба си. Айде и повече никога не ме търси.
Той затръшна собствената врата на Коце под носа на Коце и Коце се почувства като най-големият глупак на света. Това беше все едно да ти затворят телефона преди още да си го вдигнал.
– Май повишението ми няма да излезе толкова хубаво, колкото си го представях през всичките тези пет години – промърмори си под носа Славов-младши и се отправи към кухнята да си направи нещо за хапване, че умираше от глад. В хладилника имаше оставена някаква салата, но тя не му изглеждаше никак привлекателна. По-добре му се струваше сандвич и прясно мляко. Намаза масло на две филии с хляб, тури им отгоре салам и домат, съедини ги и задъвка, без да усеща вкус. Още на първата хапка му приседна и прокара парчето с глътка студено мляко „Луда крава“.
Днес определено не му вървеше. Жена му го остави, като взе със себе си дъщеричката им Флора, най-добрият му приятел Славо Владиславов му рече да ходи по дяволите, храната му беше отвратителна, а на всичкото отгоре само преди няколко часа го бяха повишили в най-високата длъжност, заемана от не-собственик в компанията „ВТХБ“, в която работеше от пет години насам.
Коце реши да се напие подобаващо, защото, като гледаше развитието на нещата, само това му оставаше. Другата възможност беше да си викне компаньонка, да разпусне след всичкия този стрес и напрежение, както на работното място, така и вкъщи, но накрая се отказа. Не му се искаше да преживее поредния провал за деня. Така че се спря на първата опция.
Отвори барчето с алкохола, но там се оказа, че няма нищо. Провери в хладилника за бира – липсваше. Единствено шампанското, което донесе със себе си, се мъдреше на една от скарите, но то не ставаше човек да се отнесе в добре познатите и приятни пиянски измерения. Трябваше да се ходи до магазина.
Картинката там не беше изненадваща.
Още като видяха Славов-младши и удариха табелата „Затворено“. Не му беше необходимо обяснение, за да разбере защо го правят. Навярно не искаха да им осквернява помещението с присъствието си. За тях той беше капиталист, робовладелец, човек, възползващ се от нещастието на обикновените хора.
Този свят отиваше по дяволите.
Коце винаги си беше мислил, че когато забогатее, пред него ще се отворят хиляди врати, всичките приятни и желани, а то какво се оказа. Досети се, че ако нещата продължаваха със същото темпо, след няколко дни имаше възможност да пукне от глад. Може би щеше да му се наложи да разчита на милостиня, но кой щеше да се смили над него? Целият свят го презираше.
Тръгна по улица „Безпътна“ без предварително избрана посока. Искаше просто да се разходи и да подиша чист въздух. На няколко пъти чуваше зад гърба си изрази от рода на „Гаден експлоататор“, „Крадец от бедните“, „Ненаядена свиня“ и „Капиталистически кретен“. Клюките се разнасяха по-бързо и от вятъра. Хората бяха по-лоши и от децата – при първа възможност гледаха да ти натрият носа за това, че си по-различен от тях.
Пред очите на Коце, като че от нищото, изникна телефонна будка. Сети се нещо, влезе в нея и набра комбинацията, която му беше добре известна. Чу едно вяло „Ало“ от другата страна и побърза да попита:
– Ивайло, ти ли си?
– Да – отговори неговият началник, единият от десетте собственика на компанията, в която вече пет години Славов-младши се трудеше като вол.
– Здравей, Коце. Още веднъж искам да ти честитя…
– Остави я тази работа, Иво – прекъсна го новият изпълнителен директор. – Само ако знаеш какво се случва с мен.
Онзи сякаш кимна. Коце нямаше как да знае, понеже не го виждаше, но си помисли, че го е сторил.
– Сблъскал си се с грозната действителност, нали? – попита го сериозно Кръстев-старши. – Всеки един от нас е минал по този път. Питай баща си ако не вярваш. Пък може и Стиско да попиташ, той има отговори на всички въпроси…
– Заради това ли те заряза жена ти преди десет години?
Сякаш Ивайло пак кимна – Коце знаеше, че го прави, защото това беше нещо като навик на собственика.
– Да.
– Аха, сега разбирам. Иначе такъв добър човек като теб, мечта за всяка жена, кой би го зарязал насред рождения му ден, със стотина гости наоколо…
– Нека не си припомняме стари истории – помоли Иво и Коце се съгласи.
– Дай ми съвет, приятелю! – помоли Славов-младши и ако не го беше срам, щеше да се разплаче, за да освободи част от насъбралото се напрежение в него.
– Слушай ме много внимателно – започна Кръстев-старши. – Сега ще си хванеш едно такси.
– Хм, че то никой няма да ме качи. Те, таксиметровите шофьори, са едни от най-големите клюкари на света. Със сигурност всичките вече са чули новината за повишението ми.
– Използвай въображението си. Сложи си очила, пусни си мустак и брада, прави каквото искаш.
– Е, това може да отнеме време, приятелю.
– Коце, ако трябва открадни колелото на някое хлапе, не ми пука, обаче трябва да стигнеш до мястото, което сега ще ти кажа, иначе рискуваш до ден-два да се споминеш. Не преувеличавам. Нещата са много сериозни. „Сървайвър“ пасти да яде. Ти си направо в къщата на Блус Брадър.
Този път Коце кимна и зачака инструкции. Ивайло му каза адреса, който Славов-младши записа на ръката си, защото не разполагаше с лист хартия. Дано не се изпотеше в следващите час-два, че комбинацията от улица и номер щеше да се затрие.
– Отиваш там и казваш, че аз те пращам. После всичко ще бъде наред.
Коце поблагодари на Ивайло и затвори телефона. На него винаги можеше да се разчита, той си беше добряк. Заклати се като пиян към указания адрес, а той не бе никак близо. Пеша можеше да вземе разстоянието за около час и половина, но пък и за къде ли бързаше. И бездруго беше низвергнат от света като космонавт на Ганимед. Единственото, което му оставаше, бе да се рее на воля.
Някакво хлапе го замери с празна кутийка от швепс, която го удари по челото. Тея дрипльовци трябваше да се възпитават по-добре, а не да се скитат по нощите и да правят зулуми. Ама вината беше в родителите, които предпочитаха да играят на лунен билярд или на марсиански дартс, вместо да им отделят две-три минути за лекция. Откак отвориха границите на Планетния съюз, стана една каша, едно чудо!!!
След малко повече от час и половина Славов-младши достигна до скромно магазинче, на което светеше надпис „Готов ли си да ми продадеш душата си?“.
„Много оригинално, няма що! – рече си наум Коце. – Да бяха написали и телефона си отдолу, който със сигурност ще е 666-666.“
Погледна отново адреса, написан на ръката му – нямаше грешка. Това беше мястото, на което Ивайло го изпрати.
Коце влезе през стъклената врата, на която бяха спуснати щори, и се озова в доста просторно помещение (а отвън изглеждаше така малко). Огледа се наоколо. На стената бяха закачени стотици фотографии в рамки. Тези, които разпозна, бяха музиканти като Джими Хендрикс, Ричи Блекмор, Пол Макартни, Джон Ленън, Том Джоунс, Майкъл Джексън, Мик Джагър, артисти като Арнолд Шварценегер, Силвестър Сталоун, Чарли Шийн, Марлон Брандо, Джак Никълсън, художници – Салвадор Дали, Йеронимус Бош, Ханс Рудолф Гигер, Пабло Пикасо, Пиер-Огюст Реноар, писатели – Стивън Кинг, Хауърд Филипс Лъвкрафт, Ърнест Хемингуей, Клайв Баркър, Мери Шели и още много и много. Върху старовремски дървени рафтове бяха подредени предмети с античен произход, колби с течности в най-различни цветове, влечуги и паяци в клетки и аквариуми, както и един стар козел, вързан на въженце в ъгъла за един масивен метален стълб.
Това място приличаше на заложна къща за вехтошари, имаше всякакви боклуци, ненужни никому, но лъскави и цвърчащи. Славов-младши тъкмо се запъти към изхода, защото все пак си помисли, че е сбъркал адреса, когато пред него се озова висок мъж, около четиридесетте, с мустачки и брадичка, подходящи за мускетар от роман на Александър Дюма, в черен костюм и кърваво червена риза, кожени ботуши и кръгла шапка на главата.
– Здравейте, уважаеми, с какво мога да ви бъда полезен? Предлагате навярно нещо, което да ме заинтересова, може би желаете да сбъднете мечтите си?
Този мазник щеше да получи един между очите, ако Коце нямаше крещяща нужда от помощта му.
– Здравейте, д`Артанян, или там както ви наричат. Праща ме Ивайло Кръстев-старши, един от собствениците на компанията, в която работя.
– А, да, Иво от „ВТХБ“ – сети се изцъкленият тип. – Много добър мой клиент, чудесен човек. Винаги си плаща лизингите навреме, никога не съм имал проблеми с него. Нали знаете какво казват умните хора „Приятелят на мой добър клиент е и мой приятел“.
„Абе, що не спреш да се хилиш като пача?“
– Вижте, господине…
– Де`Вил – отговори собственикът на заложната къща за клошари „Готов ли си да ми продадеш душата си?“.
– Името френско ли е? – присви очи Славов-младши.
– По-скоро отговаря на същността ми.
„Ако беше „Дебил“ щях да те разбера, ама какво имаш предвид с това Де`Вил?“ – почуди се наум Коце.
Странна птица бе този д`Артанян, ама какво да го правиш.
– Днес ме повишиха в изпълнителен директор на компанията и ми трябва вашата помощ.
– Аха – потърка заострената си брадичка високият мускетар. – Не съм заинтересован! – отсече накрая той.
– Моля?
– Вече имам доста прилична колекция от души на директори. Не ми трябват повече.
– Ама как така?
– Еми, така! Ние сме бизнесмени, господин Славов, а не дарители.
– Откъде знаете името ми, господин Де`Вил?
– Написано е на челото ви.
Без да се усети, Коце затърка своя лоб, но там нямаше какво да трие.
– Вижте, Славов, ако един ден станете президент на страната, пък може и министър-председател, тогава елате. Ще ви приема с отворени обятия. Но директор!!! Пфу!!! – Той се изплю на пода и плюнката му прояде персийския килим в пъстри багри. – Писна ми от вас! С лопата да ви рине човек!
– Хм… И какво да правя сега?
– Сменете си професията – посъветва го господин Де`Вил.
– Да бе, много смешно – саркастично отвърна Коце.
– Съвсем не, драги. Говоря напълно сериозно. Без моята помощ вие ще умрете или от глад, или от жажда, или от побой до броени дни. Въпрос на време е. Когато се приберете у дома си, ще установите, че са ви спрели тока, водата, кабелната, телефона, мобилния, интернета. Ама какви ги дрънкам!!! Целият ви апартамент ще бъде разрушен и изтрит от лицето на сградата. Никой няма да иска да ви подслони, нахрани, напои или развлече. Така че не виждам нищо смешно в това да умрете като куче на улицата, сам, отхвърлен от света.
Този май говореше истината. Нещата отиваха към Апокалипсис за Славов-младши.
– Вие, господин Де`Вил, сте прав – констатира Коце. – Още утре сутрин ще си подам оставката. Не ми трябва подобно повишение, след като то ще ме погуби.
– Добър избор.
Ръкува се с този странен мъж и излезе през вратата. Когато се обърна, на мястото на скромното магазинче сега имаше сметище. Освен че беше попаднал в кошмар, май почваше и да полудява.
Отне му повече от два часа да се прибере. Беше станало много тъмно и по улицата само на два пъти видя хора, които му се усмихваха и му казваха „Да сте жив и здрав, Коце! Повече люде като теб трябва да има на този свят“. Когато стигна до дома си, на прага го чакаше собственикът на магазина, от който се опита да си купи пиячка по-рано тази вечер.
– Здрасти, колега.
– Здрасти – поздрави сърдито Коце, въпреки че вечерта беше започнала да става особено приятна, а въздухът освежаващ.
– Стоя тук от часове и те чакам да се прибереш. Виж, за по-рано днес, искам да се извиня.
– Няма за какво – смотолеви Славов-младши. Единственото, което искаше, беше да се прибере и да полегне на леглото в жилището си, което вече можеше и да го няма.
– Не, наистина съжалявам, ама помислих, че си се предал на корупцията и капитализма. Виж, в знак на сдобряване, ето ти този пакет с най-добрите ми алкохолни питиета и мезета. Ела утре, ще ти дам още. И всичко за сметка на магазина. Добавил съм ти и пакет кубински пури.
Славов-младши пое набутаните в ръцете му чанти, поблагодари, пожела приятна вечер на възпълния и особено грозноват магазинер и се качи по стълбите до апартамента си. За негово огромно щастие той още си беше на мястото. Отключи вратата и остави подаръците си на плота в кухнята. Легна си на мекия матрак и веднага заспа.
Събуди го позвъняване на вратата. Надигна се като съживен мъртвец и погледна часовника. Беше едва шест, а на него зверски му се спеше, но все пак реши да стане. Не му се искаше някой тъпанар да направи мизерия на прага му.
Когато отвори, пред очите му се озова Владиславов, неговият вече бивш най-добър приятел. Той го прегърна, целуна го по двете бузи и набута в ръцете му чаша с кафе, кифла с крем брюле и новия брой на вестник „Приятели“.
– Довечера си у нас да пием бира и да гледаме мача. Ама си хубавец! – Славо го ощипа по брадичката и се спусна по стълбището, навярно отиваше на работа и бързаше да не закъснее, но преди това беше приготвил за Коце кафе и закуска. Много щедро от негова страна.
От тонизиращата напитка му стана по-добре, а от кифлата едва не изпадна в блажен екстаз.
Славов-младши трябваше да свърши нещо важно и той го стори: звънна в компанията „ВТХБ“, за да им каже да си намерят нов изпълнителен директор. След като приключи, почувства огромно облекчение.
Тъкмо щеше да се запътва към любимото си място в апартамента, където да се отдаде на заслужена едночасова почивка, с книга под мишница и дебело руло тоалетна хартия, когато навън чу някакви безредици. Може би дори напускането на компанията „ВТХБ“ нямаше да му помогне да се измъкне от нещастието си.
Показа се на прозореца и това, което видя, едва не го уби.
На тълпи се стичаха хиляди жени, от хубава по-хубава и от сексапилна по-сексапилна. Всички носеха плакати с неговото име или образа му, скандираха любовни, на моменти дори и развратни закани, събличаха се пред очите му и правеха неприлични жестове.
Коце се усмихна и им помаха като папата на Великден.
– Искаме те! – провикна се тълпата и мъжът им отвърна:
– Запишете си час, момичета. Никоя няма да върна.
При тези му думи те се зарадваха и започнаха да гласуват. Славов-младши стана свидетел на организирането на комитет „Коце“, който да направи преразпределението за години напред.
Телефонът звънна и той го вдигна. Беше бившата му вече съпруга Ана:
– Здравей, скъпи, аз и Флора се прибираме у дома.
Коце погледна отново през прозореца, хвърли поглед към снимката на жена си, закачена за стената, и й отговори:
– По-добре недей, мила, че няма да мога да издържа на спокойния живот, който искаш да водим.
Затвори телефона, оправи си перчема и извика силно:
– Да заповядат първите пет участнички!!!
