Георги Цанков за книгата „Небесното момче” на Иван Здравков
Текстовете в тази книга са писани нощем. Ако можеш, прочети я нощем.” Това послание ми изпрати моят приятел Иван Здравков, след като ми подари новата си книга „Небесното момче”. Действително, напоследък през деня имам всевъзможни задачи,
а съм си купил специална нощна лампичка, която закачам на книгата и включвам
в леглото си. За повечето от романите и разказите тази особена светлина не е от значение. Но за написаното от магове като Иван Здравков тя е вълшебство. Светвам
и текстът изплува от мрака: Стихотворението, което четеш, крие нещо красиво, крие нещо тайнствено, крие нещо горчиво, но какво – още никой не знае. Утре ще го разгадаеш; виж как трепти – като пламък на свещ – душата на стихотворението, което четеш. И като в страшна, трагична, но невероятно красива приказка за възрастни душите на неговите стихотворения започват да изплуват от мрака. Така, когато бях дете, лежах в тъмната стая и унесено наблюдавах танцуващите по тавана светлини. Беше и зловещо, и ужасно привлекателно. Иван обяснява подобно състояние с други думи: „Гласът на Оня, който диктуваше, продължи да ме буди в нощите и това продължаваше, докато творбата застиваше в своята форма. Образи, различни от познатите, поетична материя – по-скоро плазма, която се движеше, търсейки своя съсъд, текстове с графичен контур, обвити в сияние, с ритъм, наподобяващ гъвкавостта на тръстика”.
Поетът продължава да ни нашепва как да четем стиховете му в „Графити”: „Истинската поезия започва отвъд думите”. И: „Душата на стихотворението е застинал пламък”. След като сме се докоснали до тези откровения, нека не се опитваме да умуваме какво е искал да ни каже „лирическият герой”, а да потънем в надвремието между съня и пробуждането, между реалността и фантазията. Тогава ще изплуват образите, закодирани в неговата поезия. Не е необходима особено литературна култура, за да усетим, че неговият „миг на отключването” избухва в диалог с „нощта” на Яворов,
с „варварите” на Кавафис, с „кантосите” на Езра Паунд. Иван Здравков, макар и неповторим, не е сам в модерната ни поезия – той е брънка от веригата Николай Кънчев – Константин Павлов – Иван Методиев – Кирил Кадийски – Златомир Златанов – Румен Леонидов – Валентина Радинска (не е необходимо да изреждам всички имена на наследници на бунтаря Вийон), или с негови думи – „Съдбата открива белязания – на тоя или на оня свят, за да го освети с мълния”. Забележете, че малцината избраници почти никога не са щастливци в живота. Няма как всичко да ти е наред и да започнеш творческия си път с „Притча за реставратора на стенописи”. Да, той е високият и грозен мъж, белязан от неизлечимата болест, който безпаметно е любел красивата Ана и същевременно е подготвял адската доза елениум. Знае, че „духът и страстите са смъртни”, но може да превърне в небесно видение Червенокосата. Няма да забравя,
че пророчицата Ванга беше споделила с мой близък колко красива е Червенокосата девойка смърт. Иван Здравков е от рядката порода творци, откриващи тържеството на живота в еротичното докосване до Смъртта – тя се появява ту в лика на грешницата и светицата Лора, ту като жестоката Завоевателка, чиято коварна красота повелява унищожаването на различните. Авторът на „Притча за Омир” е от племето на „огнените мъже”, „опровержение на Бога”, но и носител на „Новия Завет”, на готовия да приюти преследвания, тъй като сърцето му „крещи за справедливост”. Всяка нощ ангелът се завръща за душата на поета, „в сънищата му кървеше, изчезваше”, а в огнената паст
на мрака, с раздирани от вой гласове прииждат бесове. Макар и подвластен на източните внушения, Иван Здравков не е готов по будистки да обикне смъртта. „Аз ще бъда палача на тая камбана – сърцето. Ще й бъда безмилостния палач” – изповядва той, което означава, че няма да се примири със студенината на вечното мълчание. „Божията зеница” сякаш наднича от всеки написан с кръв и страдание ред – да, винаги е бил вътрешен емигрант в царството на бездуховността и на дворците, и на вертепите. Неговата нощ се слива с „тъгата вечерна на птиците”, той се гърчи от студ, гърчи се
от глад – тъй като е болезнено творецът безстрашно да освети в себе си и светеца,
и грешника. И дори когато мъката изглежда непреодолима, от тишината на думите започва да ръси сняг „като бяла безсмъртна балада”. Това е най-точното определение за същността на неповторимата поезия на Иван Здравков – „бяла безсмъртна балада”. Тя е особено въздействаща в полунощ, когато прелива от еротика, превръща се в „два слели се пламъка, оглушали от викове, ослепели от лудост”. „Светлото пиянство” на плътската и на платоническата любов, без което „животът ще бъде пустиня”. Десетилетия вече неговият „обречен елен – любовта” бяга „пред глутница кучета”, има мигове, в които изглежда завинаги мъртъв, „крещят до полуда любовните демони”, но сред „пепелището от ярост”, въпреки „умората до смърт”, безкрайното любовно пространство не изчезва отвъд думите. Да, на крачка от светлината, „тъмнината отвъд
е мъртва и призрачна”, да, той, двойникът на Одисей се чувства мъртъв, без да стъпи
в Итака.
Как точно кореспондират трагичните откровения на Иван Здравков с виденията от най-новата поетична книга на Кирил Кадийски „Взривени сънища”! „Ще рухне утре всеки Картаген, щом слънцето е пак клеймо и – запламтяло – отнася го на посинялото си тяло поелият към вечната каторга ден.” Големите поети на България – и вчера, и днес – пребивават в поелия към вечната каторга ден, сякаш като прокоба „в самия край на любовта ги чака чумата”, но ние не се отдръпваме от тях. Изгнанието, „предречено
в елегиите на Овидий”, продължава векове, то е особено зловещо, когато трябва да съжителстваме с „раната кървава на България”. Нямаме никакви съмнения – „Смъртта
е отечество”, ала поезията е именно изгнанието, мигът преди потъването във вечността. „Някой диктува нощните думи на самотния мъж” – пише Иван Здравков в стихотворението си „Кавафис”, а в „Графити” отговаря: „Съдбата открива белязания – на тоя или на оня свят, за да го освети с мълния”. Не си и помисляйте да изпитвате жалост към изгубилия най-скъпото поет – сина си, небесното момче. Александър Томов също написа най-хубавите си балади за своя непрежалим Роман. Чудовищно е твоят наследник да те изпревари в бездната, от която няма връщане. Но поемата на Иван Здравков в никакъв случай не е надгробен плач в битовия смисъл, тя по-скоро напомня за мъката на Ахил по Патрокъл, връща ни и към Червенокосата, която „чака мен”, „чака теб”, и „в час неясен го отвежда”, тя е ненарисуваната картина на Ван Гог, от която струи неземната светлина. Ако до трагичния миг на ужасяващата загуба, бащата-поет почти се е предал на мъртвата и призрачна тъмнина, то появата на безсънен ангел събужда и притихналия, изгубилия надежда. Сега той е насочил взор към планета
на Малкия принц, за него вече „Бог е дете, което ни навестява”. Край с циничните внушения на Ницше, край с предчувствията и прокобите. „Ти си при великите прадеди, небесен мой. Завинаги. Щастлив. Обичан. Свободен. Какъвто винаги си искал да бъдеш.” Всъщност, бащата също е искал да бъде такъв. И в часовете след здрач, гонен от бесове, преследван от палачи, все пак е бил щастлив, обичан и свободен в океана
на думите, отвъд тишината на стиховете, в пространството на Таворската светлина, която винаги е огрявала лиричните прозрения на Иван Здравков.
