Коста Костов: Свързвам днешния ден само и единствено с името на Дамян

„Пролетта идва с песента на славея,
но и с кукането на кукумявката.“
Гьоте

Прочетено тук

InSpiro*, приятели!

С Дамян Дамянов имахме сложни взаимоотношения. Като в любовна двойка, живяла 10 години в една и съща стая. Надежда Захариева е описала началото им в своята книга „Смет за сливи“. Дамян ревнуваше моята „нормалност“, аз лекувах неговата „ненормалност“. Отношенията ни „лекар-пациент“ бяха непрекъсната борба за надмощие на единия над другия. На живота над смъртта. Почти насилa го лекувах, а той беше в постоянна разпра с физическата си немощ. Живееше с надеждата, че няма да е дълга земната му мъка и, докато чакаше края ù, обичаше страстно живота, предано децата си, ревниво Надежда…

Физически немощен и тъжен поет, пребиваващ в необяснимия за поетичната му душа свят.

Такъв видях Дамян при първата ни среща в болничната стая.
От тази среща в паметта ми се запечатаха очите му  – тъжни и красиви очи, с които ме гледаха и децата му – Явор, Райна и Петър. Страхотни деца, чувствителни, деликатни, умни… Добре опознах тези Дамянови очи, вторачени в живота, но намигащи съзаклятнически на смъртта. Топли, дълбоки и състрадателни очи, които никога не преставаха да облъчват с добротата си всеки, който влизаше в орбитите им.

Отчаян идеалист, гледащ към отвъдното, към което така неотложно се стремеше. Слуга на доброто, което така и не дойде в обичаната от него България!

„Комунист“ , какъвто сам се наричаше, който не беше чел партийния устав, но страдаше за краха на идеите и провала на „светлото комунистическо бъдеще“, погубено от онези, които не устояха на властта, алчността, кариеризма. Техният грях се стовари върху неговата душа. Казваше, че в „онова време“ сме били равни в страха си, но не и в привилегиите. Материално осигурените издигаха в култ моралните стимули… Това лицемерие проникна като проказа в цялото ни общество и го погуби.

За себе си казваше, че е правдолюбец, който се стреми към свобода, братство, равенство. Това изчерпваше целия смисъл на онова, което той наричаше „комунист“.

Не искаше да повярва, че в своя егоцентризъм човекът превръща всичко в келепир. Това го отчая и го хвърли в дълбока депресия. Чувстваше се ограбен духом. Личната му депресия имаше национални оттенъци. Страдаше за народа и по-малко за близките си, които някак бяха приели душевните му страдания като даденост. Ужасяваше се от духовната порнография, престъпността и спекулациите с морала. Виждаше как България потъва в хаоса и душата му се терзаеше. Беше омерзен от това, че в този хаос духовно бедните направиха кариера.

Мечтаеше за справедливо общество, което се оказа утопия. Не желаеше да се примири със сакатото си тяло, което не можеше да носи силния му дух и бе тясно за поетичната му вселена. Едно дете, чиято душа не беше позволила на тялото да порасне до възрастен. Беше мъж до мозъка на костите си, влюбен в жената, деликатен ценител на любовта. Обичаше и боготвореше жените и по тази му страст разбирах колко всъщност обичаше живота. Еротичното, което винаги присъстваше в разговорите между нас, не го изостави дори в последните му дни.

Беше чист, нематериален, непознаващ стойността на вещите. Живееше със сърцето си.

Не пишеше за слава, макар, че му беше уютно с нея.

Беше истински рицар на думите.

Твореше с донкихотовска илюзия, че хората могат да станат по-добри.

Разговорите с него звучаха като музика, чиито ноти бяха словата му.

Казваше, че милосърден може да бъде само богатият материално и духовно, защото, за да дава, човек трябва да има какво да даде.

Ядосваше се, че имаме лош национален манталитет, защото сме беден народ, несклонен към саможертва и благотворителност.

Беше великодушен. Умееше да цени таланта и успеха на приятели и колеги.

Първо от него чух да нарича Константин Павлов „добермана на българската поезия”.

Обичаше истински Александър Геров, страдаше за мизерния живот, който води и никога не посмя да се сравни с него. Подаряваше му победи на табла, за да му достави радост и да не го разстройва.

Колко от нас умеят това – да признаят способностите на другите и да споделят уважението си към колегата? Липсва ми неговата вяра в честта и достойнството на човека, в неговата доброта. Виждаше хората през чистотата на своите помисли.

Такъв беше – чист и романтичен!

Имаше великолепно чувство за хумор и виц.

Казваше, че ако животът е книга с пет хиляди страници, само пет от тях са хубави и не си заслужава да го изчетеш целия.

Такъв беше Дамян – едно необяснимо съчетание на живота и смъртта, която зовеше с нечовешки страх от безкрая й.

Не понесе разлома и отчуждението в обществото, предвиди близкото социално падение…

Беше независим дух, поет… Деветнадесет години след кончината му все още е един от най-близките на сърцето ми хора. Беше невъзможно да не го обикнеш и той го знаеше, но считаше, че който го обича, трябва да не му пречи да си отиде от този свят. Аз му пречех, а той ми отмъщаваше за всеки отказ да му помогна да си отиде от този свят безболезнено.

Зовеше ме за евтаназия. Желаеше смъртта, но се страхуваше от нея.
Страхуваше се от унизителен край – с болки и агония.
Всъщност точно смъртта ни запозна, в момент, когато го изпусна за малко в поредния му опит да свърши със себе си.
Въобще не се шегуваше в „закачките“ с нея.
Беше в постоянен диалог със смъртта и в същото време пишеше поезия за живота – по ръба, в кратките моменти на опиянение от него. Ако имаше нещо, което можеше да разгневи Дамян до крайност, това беше всеки опит да му се отнеме правото на личен избор. Беше страховит, когато се заричаше да отмъсти. Можеше да наранява, отмъщава и осъжда на смърт само с поезия…
Така отмъсти и на мен в момент на необуздан гняв, защото не поощрявах суицидните му щения.
Дончо Цончев казваше, че „във всеки от нас има нещо, което е по-хубаво от нас“.
По-хубавото в мен дължа и на Дамян Дамянов.

Излизам от спомена за Дамян с едно видение, достоен за него мизансцен: постоянно димящата в пепелника цигара, тих смях от току-що разменените между нас еротични вицове и една негова фраза, която ме забавляваше: „Мамка им на самоубийците!”

Свалям ти шапка, Дамяне!

Дамян си отиде на 6 юни 1999 година.

Коста Костов
юни 2019