Ники Русев

Хапче за сън

  • Оставяй телефона и си лягай вече!

  • Стига бе, дядо! Ще ме убият заради теб.

  • Хайде, казах! – строго повиши тон дядото.

  • Само да си довърша нивото, че не мога да го „сейвна“.

  • Нали обеща да слушаш?

  • А ти обеща да ме забавляваш, но само работиш – тросна се внучето с пискливия си гласец.

  • Та ти не харесваш игрите ми – опита да се оправдае старият – Като ти чета приказки пък, казваш, че са скучни…

  • Тъпи! – поправи го малкият. Игрите са скучни, а приказките – тъпи.

  • Е, аз такива знам, такива ти разказвам.

  • Знаеш само стари неща. Не можеш ли да ми разказваш нови?

  • Ами те приказките са такива…стари.

  • Кой ги е измислил? Старите хора ли? Ти също си стар, защо не измислиш и ти?

  • Не е лесна работа това – въздъхна дядото.

  • А не можеш ли да вземеш старите, да им смениш думите и да ги направиш нови?

  • Колко нови искаш да станат?

  • Сегашни – отвърна внучето и остави смартфона си на нощното шкафче – знак, че очаква справедлива сделка.

Дядото знаеше, че трудно ще излезе на глава. Взе една книжка напосоки, поразлисти я отгоре и с измъчена гримаса бавно седна на кревата:

  • Сегашни, казваш… Я да видим…

  • Не си си сложил очилата! – забеляза малчуганът – Как ще виждаш?

  • Нали ще ги измисляме отново, за какво ми е да ги чета?

  • Да! Старите са тъпи! – съгласи се внучето.

  • Искаш ли за „Житената питка“?

  • Искам!

Дядото разтърка слепоочията си, прочисти гърло и съвсем уверено започна:

  • Имало едно време две инфлуенсърки, живеещи в интимна връзка. Дояло ѝ се веднъж на едната питка и казала: „Бубе, опечи ми питка!“

  • Не може ли да се казва „Муци“? Муци е най- яката в „Тикток“ – подскочи дребосъкът.

  • Добре де, нека да е Муци, тогава – съгласи се старият – Та казала, значи: „ Муци, опечи ми питка!“

Замесила Муци брашънце от ларви на комари, турнала семена от чиа, кориандър, свежи кълнове люцерна и крилца от скакалци. Опекла я. Станала от вкусна по-вкусна!

Оставила я на прозорчето да изстине.

Постояла питката, постояла, па като се търкулнала – от прозорчето на двора, а от двора – на пътя… Търкаляла се питката, търкаляла се, а по пътя срещнала Зайо Байо, Кумчо Вълчо и Баба Меца. Понеже изглеждала много апетитно, всички искали да я изядат. Който я срещнел казвал: „ Питке, ще те изям!“, „Не ме яж – отвръщала всеки път питката, – песничка ще ти попея!“ – И тъй като някои от съставките ѝ били последен писък на генното инженерство, имала мощен и хубав глас, подобно на финалист в музикален риалити формат.

Горските обитатели избухвали в аплодисменти, разтрисали се от силни емоции и забравяли за глада и желанието да излапат питката.

Вероятно щяла да се търкаля и до ден днешен, ако в крайна сметка не срещнала Кума Лиса: „ Жива да си, здрава да си, питке! Колко си хубава, колко си прекрасна!“ – подмазала се лисана.

Зарадвала се питката на комплимента, приближила се и запяла божествено.

„Песничката ти е много хубава! Седни, миличка, на муцунката ми и пак я изпей, но по-силно, за да чуя добре, че недочувам!“ – казала Кума Лиса и проточила език.

Питката се трогнала, че я викат на бис, седнала на муцунката и моментално била излапана.

Но тъй като лисицата била на хормонална терапия, а някои от съставките на питката съдържали изключително силни алергени, не закъсняла и реакцията. Избили ѝ на Кума Лиса червени петна и се подула като плажна топка! Взела, че издъхнала на горската пътечка, защото тя пък била в недостъпна местност, а от спешна помощ нямали изобщо хеликоптер…

И това е! Край!

  • Дядо, затова ли събираме капачки? За да купим хеликоптер? -изчурулика внучето

  • Да. За хеликоптер и за много други неща. Събираме капачки за бъдещето. Хайде заспивай!

  • Искам още една! Ама да е страшна!

  • За какво да се разказва?

  • За някое чудовище!

  • Добре, но после лягаш и заспиваш! – съгласи се дядото и веднага започна – Слязла ламята в селото… Оная ламя, триглавата, нали се сещаш…

  • Като тиранозавър „Рекс“, ама с три глави?

  • Още по-страшна!

Малчуганът се ококори и захапа крайчето на одеалцето си, а старият преправи леко глас и продължи:

  • Хората се нагиздили в най-новите премени и излязли да срещат ламята с хляб и сол. Понеже ябълковата градина била изкоренена за да гледат рапица и частично джинджифил, нямали какво да и дадат…

„ Не ви ща питките! – изфучала първата глава  – Не ви ща и ябълките! Дошла съм на работно посещение и бързам!“
Селяните се спогледали изплашени.

„Ако не занулите въглеродния си отпечатък, всичките ще ви изям!“ – заявила втората глава, като посочила пушещите комини край селцето.
„Ама така ще останем без работа“ – разтревожили се хората.

„ Ще се преквалифицирате! – успокоила ги третата глава – Кметът да кандидатства по съответната програма…А, и да разкарате кравите! Нося ви субсидия за екарисаж, още от сега ги почвайте!“

Ами сега? В селото отдавна нямало ни моми, ни юнаци, за да разсеят ламята като в старите приказки и какво да направят?
Какво, какво – послушали я. Изгасили комините, натиснали кмета, той се размърдал, усвоили субсидията на ламята и изклали кравите.
Преквалифицирали се в оператори на моторни резачки и триони, намерили прекупвачи за износ и изсекли цялата гора.

Като дошли дъждовете, нямало какво да спре водата и наводнението отнесло къщите, барабар с модерния екарисаж. Кокошките и кучетата се издавили, а гнилочът изтровил рибата в реката и всичката предала Богу дух.
Ламята пристигнала на пожар. Огледала терена, изразила загриженост, обещала подкрепа пред сюрията от репортери, направила си селфи и отлетяла да се бори с въглеродните отпечатъци и по другите села.

И понеже била триглава, имала цели три гласа в Комисията по околната среда! – завърши приказката дядото и се прозя широко.

  • Изобщо не беше страшна! – възмути се внучето.

  • И как да стане страшна?

  • Ами ламята да изяде никого!

  • Добре де, докато обикаляла другите села, огладняла много, върнала се и изяла всички. Така става ли? Хайде заспивай вече, че и на мен ми се доспа.

  • Не става така! – продължи да недоволства малкият – Искам друга приказка. С изяждане!

  • Виж какво! И аз като дядото на онзи Оги, вече съм на косъм да се ядосам! – каза уморено старият.

  • Кой е Оги?

  • Той е от една друга приказка…

  • Изяждат ли го?

  • Не. Разиграва дядо си цяла вечер, преди да заспи. Също като теб.

  • Не искам да ми разказваш за Оги – бързо изгуби интерес малчуганът – По-добре за някой страшен вълк. А, сетих се! Разкажи ми как вълкът изял агънцето.

  • Вълкът изяжда агънцето и заспиваш, става ли?

  • Ъхъ – обеща внучето.

  • Добреее, слушай сега… Вълкът преградил горското поточе с камъни и се накиснал в образувалото се джакузи. Агънцето, което пиело вода по-надолу, останало без вода и решило да провери какво се случва.

„Вълчо, защо ми спря водата?“ – попитало то, като видяло бента.

„Защото ми я мътиш, затова!“ – отговорил вълкът с досада и опънал от пурата си.

„Ама нали още в миналата приказка се разбрахме, че няма как да ти мътя водата, при положение, че ти си отгоре, а аз по-надолу. Тогава дори ме изяде, не си ли спомняш?

„Каквото се случва в старите приказки си остава в старите приказки – казал Кумчо Вълчо със задавен глас, издишайки дим. – Сега ти налагам санкции!“

„За какво?“ – опулило се агънцето.

„За вчерашното нападение на кокошкарника. Има изядени и оскубани кокошки“

„Но аз не ям кокошки! Това е невъзможно!“

„Така ли? А кой издави овцете в кошарата?“

„Как ще давя овце, та те са ми роднини!“

„Не знам. Изреждам факти. Да не говорим, че пасеш и в забранената гора.“

„Как ще паса, като съм още сукалче! Тази приказка съвсем заприлича на старата. Направо ме яж, то работата е ясна…“ – натъжило се агънцето.

„Аа, не! Живеем в цивилизован свят и затова ти налагам санкции. Ако не си забелязал новият свят е основан на правила и закони. Спирам ти водата!“ – казал вълкът с изключително аристократичен и справедлив тон.

„И как сега ще пия вода?“

„Ще  купуваш бутилирана от мола.“

„Но аз нямам пари“

„Продай нещо. Продай си вълната“

„ Нямам. Малко съм още“ – съвсем се отчаяло агънцето.

„Ипотекирай си кожата тогава. Ще ти отпуснат кредит. Като пораснеш, ела да те изям. Ще те одера внимателно и ще занеса кожатата ти на банкера“ – казал Кумчо Вълчо и направил жест, че разговорът вече е изчерпан.

Старият се прозя за втори път. Хапчето за сън, започваше да действа. Клепачите му натежаваха и вече полагаше усилия да не заваля думите.

  • И така свършва сегашната приказка за вълкът и агънцето…

  • Дядо! Нали обеща, че ще има изяждане!- настръхна внучето отново.

  • Е как да няма? И в старата приказка е имало изяждане и в новата ще има!

  • Кога?

  • После. Разкажи си я наум нататък и ще видиш. Ама затвори очи, за да видиш по-добре.

  • Как ще виждам със затворени очи? – изправи се от възглавницата дребосъкът – И как да си разказвам нататък, щом казваш, че е свършила?

  • Обърках се. Ще свърши, когато вълкът изяде агънцето. Лягай, затвори очи и си го представи.

Внучето потъна обратно в меката възглавница и стисна очи.

Телевизорът в съседната стая си вървеше и отблясъците от екрана се провираха през леко открехнатата врата. Някаква пералня боботеше отдалеч, а вън на улицата се преследваха разгонени котки. След няколко минути малчуганът отвори очи и леко побутна дядото:

  • Много силно хъркаш!

Старият само измляска, но не отговори. Хапчето за сън го победи.

Дребъсъкът се надигна тихо, взе смартфона и започна прекъснатата си игра отначало.

 Луканките

 Бай Божин кихна, изсекна се звучно и се обърса с ръкава. Кихавицата беше предизвикана от черния пипер, с който щедро ръсеше коритото с кайма.

На масата имаше купчина месища и една малка месомелачка, сякаш неспособна да погълне всичко. Имаше и една голяма дамаджана с вино, с която пък бай Божин си даваше кураж.

Навън квичаха подплашени прасета. През открехнатото прозорче на занцата дъхаше декемврийски студ, примесен с миризмата на пърлена козина и запалени печки. Чуваше се как Божиновица плакне карантията на външната чешма, а от към края на градчето някой вече надуваше гайда.

„Глю-глю-глюк“ – пропя надигнатата дамаджана и бай Божин се обърса с другия ръкав. Пълненето на луканки бе онова свещенодействие, което правеше зимата уютна, а късите ѝ, схлупени дни, все някак поносими. Вече си представяше окичените по сайванта празнични гирлянди. Представи си, как ги наглежда всяка сутрин, радва им се и ги чака да узреят. Погледът му светеше от виното и хубавите мисли…

И както често се случва, когато стане прекалено приятно, все ще дойде нещо да го развали. Тъкмо заприглася със свирукане на далечната гайда и като от нищото го цапардоса миналогодишен спомен. Сети се как му откраднаха луканките! Намъкнали се баха в двора посред нощ.  Явно и кучето почерпиха, че да не каже гък. На сутринта само орязаните канапи напомняха за попиляното богатство. Така му докривя на бай Божин тогава, че хвърли един бой първо на кучето, после на жената и се затвори сам в избата с голямата бъчва, всичката депресия и чувство за вина.

Като си спомни тези работи, едната му ръка ослаби натиска на мръвките в мелачката, а другата престана да върти. Целуна дамаджаната отново, но вече виното нагарчаше, приседна му и се насили да преглътне. Срита коритото и се провикна през прозореца:

– Червата оплакна ли?

Божиновица го изгледа кръвнишки и не отговори нищо.

– Алоуу – изрева съпругът. – Червата докъде докара?

– Да те докарат вкочанясал тебе! – изсъска тихо съпругата и после троснато надигна глас: – Аз сто ръце ли имам? Да отпушиш тръбата, че едва църцори. Шкембето от одеве плакна, той за червата пита! Не съм ги почвала!

– Не барай ги! – зарадва се бай Божин. – Качи ги в занцата при мене!

– Неомити са! Оглуша ли или пак се накълмучка? – съвсем се ядоса жената.

– Карай ги тука, ти казвам! Неочистени и пълни ще ми трябват – заповяда стопанинът. Звучеше като злосторник, който има план.

Божиновица смотолеви нещо по негов адрес и послушно нарами легена с червата.

* * *

Папата, Коцето и Яхню обитаваха един фургон, добутан от старото поделение на Строителни войски. В началото се събираха там само за да пият на завет, но с времето домъкнаха дюшеци и се заселиха трайно. От тримата единствено Папата получаваше социална пенсия и поради тази причина се превърна в неформален лидер. Той казваше кога да се ляга, кога да се става и изобщо групата не предприемаше нищо, без той да е разпоредил.

В този малък, но сплотен колектив имаше стриктно разпределение на функционалните задачи. Ако трябваше да се изпроси нещо – ей ти го Коцето! Навремето фелдшерът му вадил зъб, обаче засегнал някакъв нерв и устата му си остана отворена. Отделно и с кръста не беше наред, та влачеше крак и подритваше камъни. Театрално събуждаше съжаление и от тук ще му откъснат домат, от там ще му налеят ракийка, да носи на пияните авери.

За крадене пък, Яхню беше ненадминат! Нямаше страх ни от кучета, нито от бодливи крави. Главата му беше твърда, носеше на бой и беше много ловък. Това да загащи някоя заблудена кокошка за нищо го нямаше! Точно той успя обере всичките луканки на бай Божин, без да го усетят, и пренесе коледния дух в стария фургон.

Папата, като истински мозък на всяка операция наблюдаваше новата  реколта под сайванта на божиновата къща и пресмяташе дните наум.

– Няма да ги чакаме да зреят! – каза той докато грееше длани на кюмбето.

– Няма, няма! – съгласи се Коцето.

– Сега ще ги свалиме, че ще вземе да ги прибере!

– Сега, сега!

– Що им е като са сурови? Кавардисваме ги и им няма нищо!

– Нищо им няма, нищо!

Яхню не ги чу изобщо, защото хъркаше в несвяст. Тъй като именно той се предполагаше, че ще бъде прекият извършител, двамата будни започнаха да го ръчкат. Никаква реакция. Спящият само изпъна гръбнак и се прехвърли в друга октава.

– Фшшшт – подсвирна Папата директно в ухото му. – Ставай, че луканките избягаха!

– Избягаха, избягаха – пригласяше Коцето и имитираше земетресение клатейки дюшека.

Нищо не помогна. Тресоха го, завираха му вкиснат чорап да подуши,  гъделичкаха го, даже го поляха с вода – ако не хъркаше, щяха да сметнат, че е умрял.

Когато познатите способи се изчерпаха, Папата реши да импровизира. Взе последното резанче  шпек  от нераздигнатата маса и излезе от фургона. След десетина минути се върна с една подивяла от страх котка в ръце. В очите на зверчето сякаш гореше и гняв, че се е оставило да бъде подмамено с малко салам.

– Надигни му малко пуловера – заповяда мозъкът на операцията по събуждането.

Партньорът му веднага схвана замисъла и издърпа загащения пуловер от ватения панталон. Папата сръчно бутна котката в образуваната пазва и затисна с ръце, за да я заклещи в капан. Притиснат натясно, звярът издаде гърлени звуци и започна борба на живот и смърт с пуловера и рунтавия гръден кош на Яхню. Спящият  заподскача като ударен от дефибрилатор, оцъкли се неразбиращо и извика:

– Дек съм?

Коцето  се навеси над него, сплете пръсти пред очите му, за да изобрази подобие на решетка и го осведоми:

–  Затвора, затвора!

* * *

Яхню бутна с крак вратата на фургона, тъй като и двете му ръце бяха заети да придържат чувала с плячката.

– Всичките ли ги събра? –устата на Папата се изпълни със слюнка.

– Всичките – отвърна крадецът, пое си въздух и тържествено стовари луканките от гърба си.

Моментално метнаха върху кюмбето единствения очукан тиган, с който разполагаха и го напълниха с толкова, колкото можа да събере. Коцето се надупи и започна да духа жаравата. Когато пламъците отново забумтяха, тримата се подредиха около паянтавата масичка, разляха ракия и зачакаха богатата гощавка.

Не след дълго луканките зацвърчаха и мозъкът на компанията задуши въздуха като хищник:

– Я си вижте подметките! Що се не стържете отвънка? Някой е настъпил нещо!

Заоглеждаха си чепиците.

– Коце, пак ли си пусна душата? – продължаваше да бърчи нос Папата. –  Дай насам тигана! То им трябва малко огън, колкото да ги отвърне. Нали сега така било модерно, как се викаше – да останат „леко малангле“…

Коцето изсипа съдържанието на тигана пред приятелите си. Парата, която се издигаше от кавардисаните луканки, беше странна да дъх, но това не спря Яхню да набоде най-едрото парче и лакомо да го зямляска. Ракията бе притъпила вкусовите му рецептори и успя да го преполови преди да му се сгади.

Папата боцна леко, подуши си вилицата и се изпълни с подозрения:

– С какво ги е пълнил тия луканки, че то мирише на кенеф!

– Кенеф, кенеф – съгласи се Коцето, който бе отръфал от единия край и дъвчеше с позеленяло лице.

***

Рано сутринта бай Божин стана, за да хвърли на кокошките. Пребърка  полозите за яйца, помота се из двора, студът го разсъни и тръгна да се връща вкъщи. Чак като качи стълбището забеляза, че луканките ги няма. Окъсаните им канапи се поклащаха от лекия ветрец. Тази гледка още повече го ободри, обърна се към сглъхналата улица и се провикна колкото му глас държи:

– Ха, да ви е сладко! Догодина пак елате, ваш`та верица крадлива!

Божиновица нещо забуча отвътре и тонът ѝ отказа бай Божин да се прибира. Слезе обратно и зави директно към избата.

Предишна статияЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА представя романа си АМЕРИКАНСКИ ТРИПТИХ
Следваща статияСВЕТЛИНАТА НА СЕВДА ПОТУРЛЯН превърна галерия Арте в параклис