Ники Русев
Хапче за сън
-
Оставяй телефона и си лягай вече!
-
Стига бе, дядо! Ще ме убият заради теб.
-
Хайде, казах! – строго повиши тон дядото.
-
Само да си довърша нивото, че не мога да го „сейвна“.
-
Нали обеща да слушаш?
-
А ти обеща да ме забавляваш, но само работиш – тросна се внучето с пискливия си гласец.
-
Та ти не харесваш игрите ми – опита да се оправдае старият – Като ти чета приказки пък, казваш, че са скучни…
-
Тъпи! – поправи го малкият. Игрите са скучни, а приказките – тъпи.
-
Е, аз такива знам, такива ти разказвам.
-
Знаеш само стари неща. Не можеш ли да ми разказваш нови?
-
Ами те приказките са такива…стари.
-
Кой ги е измислил? Старите хора ли? Ти също си стар, защо не измислиш и ти?
-
Не е лесна работа това – въздъхна дядото.
-
А не можеш ли да вземеш старите, да им смениш думите и да ги направиш нови?
-
Колко нови искаш да станат?
-
Сегашни – отвърна внучето и остави смартфона си на нощното шкафче – знак, че очаква справедлива сделка.
Дядото знаеше, че трудно ще излезе на глава. Взе една книжка напосоки, поразлисти я отгоре и с измъчена гримаса бавно седна на кревата:
-
Сегашни, казваш… Я да видим…
-
Не си си сложил очилата! – забеляза малчуганът – Как ще виждаш?
-
Нали ще ги измисляме отново, за какво ми е да ги чета?
-
Да! Старите са тъпи! – съгласи се внучето.
-
Искаш ли за „Житената питка“?
-
Искам!
Дядото разтърка слепоочията си, прочисти гърло и съвсем уверено започна:
-
Имало едно време две инфлуенсърки, живеещи в интимна връзка. Дояло ѝ се веднъж на едната питка и казала: „Бубе, опечи ми питка!“
-
Не може ли да се казва „Муци“? Муци е най- яката в „Тикток“ – подскочи дребосъкът.
-
Добре де, нека да е Муци, тогава – съгласи се старият – Та казала, значи: „ Муци, опечи ми питка!“
Замесила Муци брашънце от ларви на комари, турнала семена от чиа, кориандър, свежи кълнове люцерна и крилца от скакалци. Опекла я. Станала от вкусна по-вкусна!
Оставила я на прозорчето да изстине.
Постояла питката, постояла, па като се търкулнала – от прозорчето на двора, а от двора – на пътя… Търкаляла се питката, търкаляла се, а по пътя срещнала Зайо Байо, Кумчо Вълчо и Баба Меца. Понеже изглеждала много апетитно, всички искали да я изядат. Който я срещнел казвал: „ Питке, ще те изям!“, „Не ме яж – отвръщала всеки път питката, – песничка ще ти попея!“ – И тъй като някои от съставките ѝ били последен писък на генното инженерство, имала мощен и хубав глас, подобно на финалист в музикален риалити формат.
Горските обитатели избухвали в аплодисменти, разтрисали се от силни емоции и забравяли за глада и желанието да излапат питката.
Вероятно щяла да се търкаля и до ден днешен, ако в крайна сметка не срещнала Кума Лиса: „ Жива да си, здрава да си, питке! Колко си хубава, колко си прекрасна!“ – подмазала се лисана.
Зарадвала се питката на комплимента, приближила се и запяла божествено.
„Песничката ти е много хубава! Седни, миличка, на муцунката ми и пак я изпей, но по-силно, за да чуя добре, че недочувам!“ – казала Кума Лиса и проточила език.
Питката се трогнала, че я викат на бис, седнала на муцунката и моментално била излапана.
Но тъй като лисицата била на хормонална терапия, а някои от съставките на питката съдържали изключително силни алергени, не закъсняла и реакцията. Избили ѝ на Кума Лиса червени петна и се подула като плажна топка! Взела, че издъхнала на горската пътечка, защото тя пък била в недостъпна местност, а от спешна помощ нямали изобщо хеликоптер…
И това е! Край!
-
Дядо, затова ли събираме капачки? За да купим хеликоптер? -изчурулика внучето
-
Да. За хеликоптер и за много други неща. Събираме капачки за бъдещето. Хайде заспивай!
-
Искам още една! Ама да е страшна!
-
За какво да се разказва?
-
За някое чудовище!
-
Добре, но после лягаш и заспиваш! – съгласи се дядото и веднага започна – Слязла ламята в селото… Оная ламя, триглавата, нали се сещаш…
-
Като тиранозавър „Рекс“, ама с три глави?
-
Още по-страшна!
Малчуганът се ококори и захапа крайчето на одеалцето си, а старият преправи леко глас и продължи:
-
Хората се нагиздили в най-новите премени и излязли да срещат ламята с хляб и сол. Понеже ябълковата градина била изкоренена за да гледат рапица и частично джинджифил, нямали какво да и дадат…
„ Не ви ща питките! – изфучала първата глава – Не ви ща и ябълките! Дошла съм на работно посещение и бързам!“
Селяните се спогледали изплашени.
„Ако не занулите въглеродния си отпечатък, всичките ще ви изям!“ – заявила втората глава, като посочила пушещите комини край селцето.
„Ама така ще останем без работа“ – разтревожили се хората.
„ Ще се преквалифицирате! – успокоила ги третата глава – Кметът да кандидатства по съответната програма…А, и да разкарате кравите! Нося ви субсидия за екарисаж, още от сега ги почвайте!“
Ами сега? В селото отдавна нямало ни моми, ни юнаци, за да разсеят ламята като в старите приказки и какво да направят?
Какво, какво – послушали я. Изгасили комините, натиснали кмета, той се размърдал, усвоили субсидията на ламята и изклали кравите.
Преквалифицирали се в оператори на моторни резачки и триони, намерили прекупвачи за износ и изсекли цялата гора.
Като дошли дъждовете, нямало какво да спре водата и наводнението отнесло къщите, барабар с модерния екарисаж. Кокошките и кучетата се издавили, а гнилочът изтровил рибата в реката и всичката предала Богу дух.
Ламята пристигнала на пожар. Огледала терена, изразила загриженост, обещала подкрепа пред сюрията от репортери, направила си селфи и отлетяла да се бори с въглеродните отпечатъци и по другите села.
И понеже била триглава, имала цели три гласа в Комисията по околната среда! – завърши приказката дядото и се прозя широко.
-
Изобщо не беше страшна! – възмути се внучето.
-
И как да стане страшна?
-
Ами ламята да изяде никого!
-
Добре де, докато обикаляла другите села, огладняла много, върнала се и изяла всички. Така става ли? Хайде заспивай вече, че и на мен ми се доспа.
-
Не става така! – продължи да недоволства малкият – Искам друга приказка. С изяждане!
-
Виж какво! И аз като дядото на онзи Оги, вече съм на косъм да се ядосам! – каза уморено старият.
-
Кой е Оги?
-
Той е от една друга приказка…
-
Изяждат ли го?
-
Не. Разиграва дядо си цяла вечер, преди да заспи. Също като теб.
-
Не искам да ми разказваш за Оги – бързо изгуби интерес малчуганът – По-добре за някой страшен вълк. А, сетих се! Разкажи ми как вълкът изял агънцето.
-
Вълкът изяжда агънцето и заспиваш, става ли?
-
Ъхъ – обеща внучето.
-
Добреее, слушай сега… Вълкът преградил горското поточе с камъни и се накиснал в образувалото се джакузи. Агънцето, което пиело вода по-надолу, останало без вода и решило да провери какво се случва.
„Вълчо, защо ми спря водата?“ – попитало то, като видяло бента.
„Защото ми я мътиш, затова!“ – отговорил вълкът с досада и опънал от пурата си.
„Ама нали още в миналата приказка се разбрахме, че няма как да ти мътя водата, при положение, че ти си отгоре, а аз по-надолу. Тогава дори ме изяде, не си ли спомняш?
„Каквото се случва в старите приказки си остава в старите приказки – казал Кумчо Вълчо със задавен глас, издишайки дим. – Сега ти налагам санкции!“
„За какво?“ – опулило се агънцето.
„За вчерашното нападение на кокошкарника. Има изядени и оскубани кокошки“
„Но аз не ям кокошки! Това е невъзможно!“
„Така ли? А кой издави овцете в кошарата?“
„Как ще давя овце, та те са ми роднини!“
„Не знам. Изреждам факти. Да не говорим, че пасеш и в забранената гора.“
„Как ще паса, като съм още сукалче! Тази приказка съвсем заприлича на старата. Направо ме яж, то работата е ясна…“ – натъжило се агънцето.
„Аа, не! Живеем в цивилизован свят и затова ти налагам санкции. Ако не си забелязал новият свят е основан на правила и закони. Спирам ти водата!“ – казал вълкът с изключително аристократичен и справедлив тон.
„И как сега ще пия вода?“
„Ще купуваш бутилирана от мола.“
„Но аз нямам пари“
„Продай нещо. Продай си вълната“
„ Нямам. Малко съм още“ – съвсем се отчаяло агънцето.
„Ипотекирай си кожата тогава. Ще ти отпуснат кредит. Като пораснеш, ела да те изям. Ще те одера внимателно и ще занеса кожатата ти на банкера“ – казал Кумчо Вълчо и направил жест, че разговорът вече е изчерпан.
Старият се прозя за втори път. Хапчето за сън, започваше да действа. Клепачите му натежаваха и вече полагаше усилия да не заваля думите.
-
И така свършва сегашната приказка за вълкът и агънцето…
-
Дядо! Нали обеща, че ще има изяждане!- настръхна внучето отново.
-
Е как да няма? И в старата приказка е имало изяждане и в новата ще има!
-
Кога?
-
После. Разкажи си я наум нататък и ще видиш. Ама затвори очи, за да видиш по-добре.
-
Как ще виждам със затворени очи? – изправи се от възглавницата дребосъкът – И как да си разказвам нататък, щом казваш, че е свършила?
-
Обърках се. Ще свърши, когато вълкът изяде агънцето. Лягай, затвори очи и си го представи.
Внучето потъна обратно в меката възглавница и стисна очи.
Телевизорът в съседната стая си вървеше и отблясъците от екрана се провираха през леко открехнатата врата. Някаква пералня боботеше отдалеч, а вън на улицата се преследваха разгонени котки. След няколко минути малчуганът отвори очи и леко побутна дядото:
-
Много силно хъркаш!