Всяка прилика с действителни лица
и събития е случайна
Думи на корицата за „Козидор“от Емо Чолаков, синоптик и телевизионен водещ:
И ето че на мен се падна честта да ви запозная с Ники Русев (с какво ли я заслужих?). Мили мои, все още четящи хора, Ники е човек, когото ще заобичате истински от пръв поглед. Точно както се случи и с мен.
Трудно е, в днешно време, да се изказват суперлативи за каквото и да е българско, пък камо ли за новоизгряващ писател… НО… доверете ми се!!! Ники Русев е роден разказвач… От най-добрите!
Усещането, още в първите секунди, прекарани в неговата компания, беше… хм… Усещане за жива среща с Чудомир, Илф и Петров, и Дъглас Адамс- накуп. Преувеличавам? Може би. Четете и пак ще си говорим.
Козидор
Не е сложно да се пресметне през коя година е роден Козидор, ако се знае, че през 2004, той навърши 94. Вярно, чествания и празненства покрай рожденния му ден не се състояха, тъй като собственикът на едноименния хотел отново влезе в болница.
Неговите наследници, затаили дъх, се надяваха, че този път старецът най-после ще пукне и всеки ще получи дългоочаквания дял от голямата му империя. И за да е пълно щастието, всички молеха небето да спре да се излива, тъй като никому не се нравеше перспективата да крачи бавно зад катафалката в такова време.
Дъждът не спираше, но и Козидор не бързаше да умира. Много скоро, след стандартна манипулация по смяна на батерията, старецът бе изписан и сега гледаше прогизналите пешеходци от прозореца на своята лимузина.
Разбира се, ние с вас не знаем къде се намира тази батерия, как се сменя или къде може да се купи. Това е известно само на много богатите хора и на тесен кръг специалисти.
Когато лимузината приближи до главния вход и портиерът отвори задната врата, наследниците извадиха един по един чадърите си и се разотидоха в изключително лошо настроение. Старецът не желаеше ничия помощ и с едно замахване на бастуна разпръсна свитата около себе си. Оставен на мира, колебливо, със ситни стъпки, той влезе във фоайето на своя любим хотел.
Имаше две причини, които можеха да накарат Козидор периодично да попада в болница. В случай, че някой не се интересува от тях, то може спокойно може да пропусне тази част.
За всички останали, ето ги:
Причина 1: Моника
Козидор имаше двадесет и три годишна любовница, която обожаваше дискотеките. Тя беше и единственият човек на света, чиито желания той понякога изпълняваше.
Мъркайки и извивайки се като котка, Моника шепнеше в косматото ухо на стареца. По-точно, тя крещеше колкото ѝ глас държи, тъй като дъртият понякога напълно оглушаваше:
– Хайде да отидем след вечеря в „Какао”, да потанцуваме!
– Не ща да танцувам!
– Ее дее, моля теее! Тъпо ми е тука… моля те, моля те, моля те… – и започваше да обсипва с целувки плешивата му глава.
– Добре – изсумтяваше обезоръжен милиардерът и се съгласяваше.
Ако Козидор заспеше в дискотеката, всичко бе наред и сутринта щеше да нахрани любимите си виетнамски кокошки в градината на хотела, но ако заспеше още по време на вечерята, той успяваше да събере достатъчно сили, за да се впусне в диви танци със своята Моника.
По правило линейка чакаше пред нощния клуб и когато сирените се включеха, можеше да се предположи, че танците същата вечер са се състояли.
Новината за нахождението на милиардера в реанимация мълниеносно събираше всички разтревожени роднини. Някаква невидима сила ги теглеше да чакат и нервничат заедно.
Причина 2: Рум сервиз
След сутрешната разходка в градината, старецът се качваше в императорския си апартамент и започваше да поръчва храна. Сервитьорът трябваше безкрайно да тича от кухнята до асансьора и обратно, тъй като още преди да бъде сервирана старата поръчка, вече се появяваше нова. И когато в крайна сметка той успееше да се добере до ВИП етажа, съдържанието на неговата количка бе достойно да украси трапезата на кой да е крал.
Ястията, появили се веднъж пред Козидор, му принадлежаха завинаги. Оттам насетне не позволяваше никому да ги докосне или отнесе. Да се отсервират по някакъв начин остатъците от блюдата му бе истинско изпитание, което не даваше ни мира, ни сън на огромната армия хотелски служители.
Когато Козидор усети, че битката срещу всички камериерки, супервайзъри и сервитьори е почти загубена, той започна да крие храна из покоите си, където свари и завърне. Правеше го толкова умело, че и той самият след това не можеше да я намери. Не беше рядкост, по време на някой прием, за изненада на околните да извади от джоба на сакото или панталона си я някой гнил банан, я скарида, я парче октопод.
Линейката пристигаше най-често тогава, когато старецът откриваше лакомствата си, скрити преди месец-два. Той отдавна подозираше, че главният готвач се опитва да го отрови и съответно не пропускаше случай да заповяда уволнението му. След поредното отравяне, с клизма в задника, Козидор поиска мобилен телефон и занарежда как именно да бъде изхвърлен шефа от кухнята и къде именно да бъде заровен след това.
Тъй като старецът крещеше в телефона, без преди това да е набрал номер, никой не чу волята му и готвачът си остана на работа.
Така, съвсем бегло успяхме да се запознаем с основните причини, поради които милиардерът се озоваваше в болница, където му сменяха батерията, и откъдето след няколко дни го връщаха обратно в царството му.
В левия ъгъл на огромното фоайе, малко след лоби бара, имаше стълбище, водещо директно до кабинета на генералния мениджър – Лемон Франсис.
Козидор влезе през главния вход, устремен към тоалетната, но неизвестна сила го тласна в съвсем друга посока и той се озова пред вратата на своя служител. Бодигардовете нямаше как да разгадаят намеренията на своя благодетел и не направиха нищо, за да коригират траекторията му.
Мярнал познатия силует зад матираното стъкло на вратата, управителят моментално прибра бутилката с коняк в шкафа, отвори прозорците, оправи вратовръзката си и с умел аристократичен поклон поздрави влитащия Козидор.
– Ааааа! – изрева милиардерът, едва разпознавайки Лемон. – Защо си тук?
– Това е моят кабинет, господин Козидор – отговори мениджърът, опитвайки се да не диша.
– Аааа… аз на всички давам възможност!
„На всички давам възможност“ беше изразът, който старецът използваше, когато не знаеше какво да каже, когато искаше да предаде възможно най-дълбокия смисъл на престоя си на земята или когато наистина вярваше, че предоставя възможност на всички.
– Покажете ми моя хотел! – прогърмя басово Козидор. Бе купил хотела преди години, но освен в императорския апартамент, в основния ресторант и градината, където сутрин хранеше виетнамските кокошки, рядко се отбиваше другаде.
Генералният мениджър моментално набра директорката по продажбите. Това обаждане предизвика неописуема паника. Служителите се втурнаха всеки нанякъде и хотелът за минути заприлича на мравуняк, нападнат от мравояд.
Внезапното желание на стареца да разглежда доведе до формирането на извънредна група за инспекция. Най-отпред, стиснал устни, стегнато крачеше главният мениджър, плътно до него на високи токчета ситнеше началничката на отдел „Продажби”, а зад тях Козидор, опитваше да не изостава. От лявата му страна се носеше зетят, отдясно – шефът на службата за сигурност. Тази величествена кохорта допълваха главният инженер, старшата камериерка, финансистът и разбира се неизменната охрана.
Мениджърът на хотела отваряше врата след врата, а директорката на отдел „Продажби” пое ролята на екскурзовод, обяснявайки какво се крие зад всяка една от тях.
– Това какво е? – дрезгаво избуча собственикът.
– Това е нашият ресторант за закуска! – отговори началничката.
– А-а-а… – старецът поклати доволно глава.
И делегацията продължи нататък.
– А това какво е? – попита Козидор пред следващата отворена врата.
– Това е нашата голяма конферентна зала.
– Не е ваша! МОЯ е !! – побесня милиардерът.
– Разбира се, че е ваша! – отстъпи тя веднага. И всички закимаха в пълно съгласие.
Комплексът на хотел „Козидор“ бе огромен и отне почти два часа, за да бъде разгледан добре.
– Това е вашият вариете клуб! Това е вашият пиано бар… Това е вашият японски ресторант… Това е вашето казино… Това е вашето кафе-сладкарница… Това е вашият стриптийз бар… – компанията се люшкаше от врата към врата.
– Аааа! Отлично! Аз на всички давам възможност! – отговаряше всеки път Козидор.
Стигнаха до сервизните помещения под земята, където се намираха химическото чистене, отоплителните котли, агрегатите и всички онези неща, които гостите никога не виждат. На милиардера му направи впечатление, че много работници в най-различни униформи и костюми влизат и излизат от една врата.
– Това какво е?
– Това е столовата, тук служителите обядват и вечерят.
– И това ли е МОЕ? – попита старецът, а гласът му преливаше от подозрения.
Козидор подозираше всички. Подозираше, че счетоводителите го крадат, че освен тях го крадат всички, кой колкото и както може. Подозираше, че племенниците му са се научили да подправят подписа му и пазаруват имоти, катамарани и цели заводи. Подозираше, че зет му е на път да започне ремонт в хотела тайно, а също така подозираше готвача, че иска да го отрови. Подозираше, че инсултът на жена му е пълен фарс, измислен от 83-годишната г-жа Козидор само и само да живее далеч в швейцарските Алпи и да се любува на млади рехабилитатори.
Старецът подозираше, че всички искат да го видят мъртъв! Преди 50 години не би допуснал подобно безобразие!
-
Панайот
Във вътрешната градина на хотел „Козидор“ растяха различни храсти и дръвчета, които през пролетта радваха окото с приказни нюанси червено, жълто, лилаво и дори розово. Из клоните им подскачаха симпатични катерички, а сладкопойни птички огласяха района. През градината течеше изкуствена река, която завършваше с малко езеро. В него плуваха декоративни японски шарани.
За виетнамските кокошки вече знаете, просто трябва да добавим, че сред тях живееше своенравен виетнамски петел, който не можеше да кукурига. Всяка сутрин той отваряше човка, напрягаше всичките си сили, но успяваше да го докара само до звуци, които много напомняха кашлицата на Козидор. След като се увереше, че нищо няма да излезе, петелът затваряше човка и дълго и тъжно гледаше отражението си във водната повърхност.
Тази идилия навярно щеше да продължи до безкрай, ако глутница бездомни кучета не бяха прокопали дупка под оградата и не се бяха заселили нелегално в този рай.
Още през февруари търговецът на оръжие Шломо Аса, който страдаше от лош сън, се оплака на главния мениджър, че чува диви животни из градината, но всички помислеха, че се жалва само за да си изпроси отстъпка и пренебрегнаха тази информация.
Няколко седмици по-късно, една темпераментна италианка вдигна скандал за това, че докато се разхождали с дъщеря си в градината, отнякъде се появило куче, грабнало сладоледа направо от ръцете на детето и го отмъкнало в храстите. Дежурните администратори спокойно изтърпяха пристъпите на истерия, поръчаха на момиченцето нов сладолед и се заеха с по-сериозни дела.
Градинарят подаде сигнал, че три от виетнамските кокошки липсват, но тъй като и преди това имаше случаи на безследни кокоши изчезвания, никой не му обърна внимание.
Никой не забелязваше как ден след ден бездомните кучета завземат все повече и повече територия. Самият Козидор дори не осъзнаваше, че все по-често сутрин от моста хвърля хляб не на виетнамските си кокошки, а на дръгливи псета, които щастливо въртят опашки. Това забеляза любимата му Моника:
– Скъпи, защо им хвърляш хляб? Не е ли по-добре месце?
– Аа?
– Казвам, че за кучета е по-добре месо! – повтори тя по-силно и нежно положи ръка на рамото му.
– Ааа! Аз на всички давам възможност! – отвърна старецът.
Храната в градината очевидно не достигаше и това принуждаваше помиярите да излизат в града по тайната си пътека под оградата. Вечер кучешкият клан се измъкваше да търси плячка, а призори, пак през дупката, се събираше до малкия мост, откъдето Козидор щедро хвърляше парчета хляб, давейки се в пристъпи на кашлица.
От дясната страна на Хотел „Козидор“ се намираше ресторант „Бъргър Фетиш“. Разделяше ги улица, по която се клатушкаха стари жълти трамваи.
Генералният мениджър Лемон Франсис със стиснати устни наблюдаваше през прозореца.
„Колко хубаво, че всички трамваи са жълти – мислеше си той. – И колко е лошо, че 11 души вече излязоха от отсрещния ресторант и влязоха в хотела, значи вечерят там, а не при нас…“ Той махна с ръка, сякаш искаше да прогони неприятната мисъл, подобно на досадна муха, въздъхна и си наля шампанско.
В същото време на терасата на „Бъргър Фетиш” две лелки, чиято възраст бе невъзможно да се определи, вече поръчваха четвърта бутилка вино. Бяха се срещнали следобед, заприказваха се и от дума на дума, някак неусетно, часовникът на градската кула удари полунощ.
Поръчваха наред от менюто, говореха високо и се смееха, сякаш се опитваха да привлекат колкото се може повече внимание. И накрая успяха!
В продължение на двадесет минути едно бездомно куче ги наблюдаваше от тротоара. Беше го страх да се приближи, защото от собствен опит знаеше, че на сервитьорите това няма да им хареса.
„Ето, поръчаха отново… Къде се дява всичко това? Няма да се справят с толкова ядене, множко им е… може пък и на мен да подхвърлят… ” – помисли си кучето и размаха опашка.
Миризмата на пържоли притъпи всичките му инстинкти и го накара да се приближи, зарязвайки стандартните мерки за безопасност. Уличната лампа осветяваше силуета му и песът усети, че е дошло време да изиграе представлението си. Той седна на задните си лапи и наведе глава. Невинните му очи бяха изпълнени с мъка.
– Ооо, колко е сладък! – изкудкудяка лелката, седнала отляво.
– О! Какъв е чаровник! – подпя приятелкатата ѝ.
– Гладен е, искаш ли да го нахраним? – пържените картофки щедро полетяха към тротоара.
Кучето излапа всичко и се приближи с метър, размахвайки още по-силно опашка.
– Елена, новият ни приятел май е момче! – каза седналата отдясно и се наведе да види отблизо. – Пък аз си помислих, че е момиче. О, колко е хубав, колко е сладък Ела тук, ела тук… Шаро, Рекс, Балкааан – опита се да отгатне името на кучето тя.
– Прилича на моя съсед – Панайот. Същото изражение! Очи, зъби… Същински Панайот!
– Панайот, ела тук, ела тук.
Кучето се подчини и застана до своите благодетелки. Позволи да го погалят и се съсредоточи върху пържолата, която така съблазнително лежеше в чинията на масата.
– Уффф как мирише само! Горкият Панайот… Никой не се грижи за теб, сигурно не си виждал шампоан през живота си. Дай му още малко… Виж колко гладен бил. Браво, Панайот, умно куче, добро куче… уффф смърдиш обаче… просто ужас…
„А защо си мислите, че вашата миризма на мен ми харесва?“ – почти се обиди песът.
Поръчаха още котлети и скриха Панайот под масата.
Докато ги донесат, той яде салата, хляб, наденица, гъби, скариди – всичко, което беше останало по чиниите след безкрайната вечеря на двете приятелки.
– Да го почерпим с десерт? – предложи лелката отляво.
– Елена, на кучетата не бива да се дава сладко!
„Давайте, давайте, искам сладко!!! – мечтаеше да каже с човешки глас благодарният Панайот. – На кучетата и кафе не дават, но аз мога да излоча литър и половина.“
Поръчаха шоколадова торта. Панайот, почти изпаднал в транс, не издържа на изкушението и изскочи изпод масата, опитвайки се да отнеме целия десерт от сервитьора. Стъписаният ресторантски служител направи крачка назад, после крачка напред, загуби равновесие и се стовари върху лелките.
Те изпищяха и настъпи суматоха.
Кучето, което все още държеше половината торта в устата си, реши, че е време да се омита и хукна към хотелската градина.
След няколко секунди се чу предупредителен трамваен звън, а в следващия момент и сърцераздирателен вой.
Последният жълт трамвай току-що бе отрязал с железните си колела опашката на Панайот, който за първи път в живота си бе вечерял като истински човек.
-
Пиано бар
– Този как се е надрал! – каза младият сервитьор и кимна към мъжа на средна възраст, който седеше в края на дългия бар и едва държеше главата си изправена.
Барманът, на чийто бадж пишеше „Йонко”, без да вдига очи, продължи да вади измити чаши от касетката и да ги полира.
– Надрал се е… Аз на негово място бих се удавил… Всъщност, не, по скоро бих се застрелял. Но преди това щях да се отровя с гъби, за по-сигурно.
Барманите по принцип са свикнали повече да слушат, отколкото да говорят. Но ако нещо ги предизвика са способни да сплетничат и клюкарстват досущ като камериерките и тогава лесно могат да загубят такт и професионализъм… Ако търсите хора, които знаят всички тайни, това са барманите.
– Какъв му е случаят? – попита сервитьорът, явно усещайки, че барманът е готов да разкаже всичко.
Йонко хвърли поглед на мъртвопияния посетител, увери се, че в бара няма никой освен тях, извади цигара и даде знак на младежа да се приближи.
– Счетоводител, от провинцията… „Участвам в конференцията, казва, аз иначе не бих могъл да си позволя такъв хотел, нека държавата плаща, няма само ние да плащаме данъци, я”, ми вика. Предния ден пийна, поотпусна се и седна там, където е сега… Няколко пъти му наливах… „Утре рано, казва, започва конференцията“, дадох му визитка с номер. Казвам: Много е рано, приятелю, ако искаш компания, не се срамувай, обади се или по-добре изчакай още половин час – момичетата ще дойдат, сам ще си избереш. И той: „Няма нужда. Ще си лягам“… Викам му: От сън спомен няма, жена ти няма да разбере, всичко ще си остане тук, също като във Вегас. Поживей сега, после може и да бъде късно!…
– Тръгна си, след 20 минути звъни и направо: „Искам момиче, ама да е по-младо“. Викам си: Умен, счетоводител, знае как да похарчи парите… нали държавата черпи. А мацките ги няма още, не са се наспали… Ще се откаже, викам си, утре рано трябва да е на конференция… Втори път звъни, не го свърта. За късмет, влиза Светлана. Видя ли я новата? Студентката?
Очите на младия светнаха:
– Видях я, разбира се, супер е! – чувайки името на момичето, стажантът наостри уши.
– А аз ѝ казвам: „Светлана, имаш клиент. Стая 613. Качвай се! Чака те.“ Стана като божур. Да, изчервяват се, почти всички, в началото. Поиска уиски, сипах и цяла чаша, без лед. Изпи я до дъното и тръгна към асансьора. Буквално след три минути се връща, цялата в сълзи – плаче, две думи на кръст не може да върже. Викам си: или тя се е издънила, или тоя счетоводител е някакво копеле. Бог знае какво е искал да прави с нея. Вземам телефона, набирам 613, нали все пак трябва да плати. И той плаче, и той не може да обясни. И аз…
– И? –прекъсна го сервитьорът, на когото историята беше започнала да става безинтересна.
– И… Представяш ли си го в стаята? – попита барманът и посочи вече заспалия пиян. – Ходи назад-напред, нервен… Чака момичето… Сигурен съм, че му е за първи път. Изпива на екс още една чаша и се ослушва… И ето най-накрая: чук-чук-чук на вратата отвън… Сърцето му ще се пръсне. Отваря и сърцето му спира…
– И моето би спряло със Светлана – ухили се младежът.
– Да, сърцето му спряло, жалко, че не е завинаги… Пред него била Светлана. В живота си не бил виждал такова изплашено и красиво момиче… Едвам успял да каже: „Светлана?“ а тя: „Татко?“ И хукнала обратно към асансьора…
– Стига бе! Сериозно ли? Да се побъркаш! Как… Ама наистина? Човекът си поръчва момиче и идва собствената му дъщеря! Пълен кошмар. Нереален…
– Отде да знам, че той е баща на Светлана? Те и очите им са различни на цвят.
– Да се побъркаш… – младият сервитьор не можеше да излезе от шока. – Това тя ли ти го разказа?
– Не, тя напусна. Не вдига телефона. Изчезна… Той ми го разказа, преди да се надере така – въздъхна Йонко и разтреперан извади следващата цигара от кутията.
Служителят на бара бе виждал какво ли не, но явно историята на провинциалния счетоводител и неговата Светлана го бе разтресла до такава степен, че си позволи да пуши направо на работното си място. Йонко работеше като барман в пиано бара от първия ден на откриването на хотела.
Разположен в дъното на голямото хотелско фоайе, барът си стоеше там от самото начало и неговата история не се различаваше от историите на повечето бардаци в града. Някога, доста отдавна, когато гости на хотела бяха изискани бизнесмени и заможни туристи, барът се пълнеше всяка вечер и музиката не спираше, докато съмне. Пианистът, облечен в отровно-зелено сако, свиреше отегчено еднообразния си репертоар, а сервитьорите едва смогваха да вземат всички поръчки.
По онова време, който поискаше, можеше просто да поседне вътре, да изпие няколко големи и да послуша ужасяващи вариации на Франк Синатра. И когато всичко беше заето, някои присядяхя на диваните във фоайето. Музиката бе достатъчно силна и се чуваше дори там. Но всичко това беше някога, отдавна… В едно друго време.
През годините мястото опустя. Там рядко се завърташе някой, освен ако не искаше да заведе в стаята си някое от момичетата, които по цяла нощ висяха на щъркелите в очакване това да се случи. Единствен пианистът със своето вечно зелено сако напомняше за онези стари дни. Подобно на стар часовник, който отмерва времето по свой собствен начин и се опитва с всички сили да върне стрелките назад.
Барманът Йонко, пианистът и ужасяващите вариации на Франк Синатра много отдавна се бяха превърнали в част от интериора, непокътнат от първия ден. Изглежда никой нямаше силата да промени това. А и нали такова беше името – Пиано бар…
– Чудя се кой от двамата се е почувствал по-зле? Бащата или Светлана? Как мислиш? – попита младият сервитьор, без да сваля очи от пияния клиент.
Йонко въздъхна отново, което бе знак, че не му се говори повече. Възцари се мълчание. Беше толкова тихо, че можеше да се чуе как счетоводителят похърква, подпрял челото си с длани.
Изведнъж вратата се отвори и в бара се подаде плешивата глава на Козидор.
– Това какво е? – избоботи дрезгавият му бас.
– Това е вашият пиано бар – отвърна женски глас отнякъде отзад.
– Ааа! Чудесно! Аз на всички давам възможност!
Главата изчезна също толкова ненадейно, както и бе се появила.
-
Лемон Франсис
