изд. „Просвета“, 2023)
Нели Недева: Силно препоръчвам новата книга на Олга Николова „Тайните на писането“, оформена като учебно помагало. Тази малка книжка е истинска наслада.
Уменията сами по себе си са средство и може да бъдат използвани както за добро, така и за зло. Езикът може да служи за обяснение в любов, а може да бъде превърнат и в смъртна обида. В нашите приказки тази двоякост на нещата се изобразява чрез вълшебни предмети, които попадат в лоши ръце и които героят трябва отново да спечели. Излишно е да споменаваме, че езикът най-буквално е вълшебно нещо: той може да твори, а може и да унищожава. В него има сила, която никой отделен човек не може да обладае напълно, и то по една проста причина: езикът съществува и се развива на надиндивидуално ниво. Той принадлежи на общността и притежава историческа дълбочина, която се губи за нас в непроницаем мрак. С други думи, езикът е по-голям от нас. Той е необхватен и енигматичен. И когато ние си служим с него, и той си служи с нас, говорейки чрез нас.
*
В „Търсещият ум: писмата на Хю Кенър и Гай Давенпорт“ четем:
Прозата и поезията се пишат наполовина от автора и наполовина от самия език.
(ХК до ГД, 12 ноември 1963 г.)
Твоите половини, скъпи ми ХК, са общо взето прекалено щедри…. езикът пише сам себе си: един „тласък“ е всичко, което авторът предоставя.
(ГД до ХК, 16 ноември 1963 г.)
*
Когато пишем или говорим, ние най-често нямаме усещане, че езикът е нещо извън нас. Та нали аз казвам нещо? Аз пиша тези думи!… Но откъде идват думите? От някъде в мен… и в същото време – извън мен, някъде от дълбините на човешката история. Нима, по някакъв начин тези две неща са едно и също? Нима когато затворя очи и се опитвам да провидя извора на собствената си мисъл, всъщност се опитвам да уловя нещо, което древните биха нарекли „духа на предците“? Защото аз наследявам езика от тях, а не го измислям. И все пак, когато говоря и пиша, аз творя словесни форми – и ето ги тук пред очите ми, на този лист, а смисълът се движи в тях като горски въздух в гърдите на рис (или поне така ми се ще да бъде!).
*
Езиковедите разделят езиците (подобно на биологичните видове – и подобието не е случайно) на „семейства“. Още през XVI век странстващи из Азия свещеници и търговци започнали да забелязват чудни сходства между санскрит и някои европейски езици.
В продължение на още два века пътешествениците продължавали да записват и съобщават подобни наблюдения. Най-накрая това довело някои до заключението, че една-две дузини езици – сред които и българският – трябва да са произлезли от един език: тъй наречения индо-европейски. Сред запазилите се много сходни форми са не само основни и ежедневни думи като местоимения, числа и имената на членовете на семейството, но и думи, свързани със земеделието. Какво означава това? Означава, че някога, преди хиляди години, англичани, българи, французи, индийци, иранци… са били един народ! И този народ се е занимавал с опитомяване на животните и облагородяване на растенията. Той се е разселил по цялата огромна суша от Атлантическия до Тихия океан и по околните острови и постепенно се е разслоил на множество култури и езици, които и до ден днешен остават свързани в своите корени. Така например, нашият Крали Марко съвсем видимо е брат на индийския Индра: и двамата трошат планини и отключват извори, бият се със змейове и яздят крилати коне. Забравете за клишетата, които ни втълпяват, че Марко е просто „народен герой“, образ, базиран най-вече на средновековна историческа фигура. Да, този пласт е налице, но той е доста късен. Марко е от божествено коляно. Задните копита на изправения му кон са стъпили в архаиката.
Никой от нас не може нито да заличи този „генетичен код“ на езика, нито да го промени насила. Точно както никой от нас не може нито да отмени, нито да промени законите на природата. Човек може да превърне ей онази поляна в прекрасна градина. Може да впрегне вятъра във вятърни мелници и да прегради реката, за да я насочи към нивите си. Но не може да заповяда на пчелите да опрашват ябълките му през януари и на водопада да потече обратно към небето. Човек гради със природата, а не срещу нея. И по същия начин, човек пише добре, когато пише със езика: когато разбира, поне донякъде, какви сили движат тази словесна материя и доколко той самият е изтъкан от нея.
Да пишеш без съзнание за дълбинните наслоения на собствената си словесност е като да си силно късоглед и онова, което виждаш, да са само цветни петна и смътни очертания. Кораб ли е онази светлинка отсреща? Или фар? Ясно е, че ако много искаш да минеш за познавач на пейзажа, ще повтаряш всичко, което минувачите около теб говорят за гледката. О, какви скали! (Кимаш въодушевено.) Делфини там скачат… Но не били делфини, ами пяната на вълните и прииждаща буря!
…
