-
БОГОТА. Още не излязъл от хотела и пред очите ми са двата хълма исполини, изникнали сякаш изпод земята, с едно само вълшебно махване с ръка на Твореца. В самото сърце на старата столица, на метри от площад Симон Боливар – името на свободата за всеки колумбиец. Със статуята на революционера. Близнаците Монсерате! Старият град на колумбийската столица Богота е като приклекнал в тъмното старец, опрял гръб в двата достолепни хълма, които мигат под небето с жълтеникавите си светлинки. Тесните осветени улички се разплитат без посоки, търговията тук се оживява вечерно време; остъклените витрини на магазинчета с всякакви джунджирийки греят от двете ни страни, докато се провираме през тълпата, тук-таме ни замирисва на нещо печено или пържено, упояващо със силната си миризма, плодовите сокове подслаждат излезлия надвечер лек ветрец, който разлюлява къдриците на нацъфтелите храсти; трудно е на пришълеца да разбере коя уличка накъде води, но моят водач Минчо познава тук всяко камъче на вдълбания калдаръм. Той е част от националния симфоничен оркестър на Колумбия, подслонен в Театро Колон /Колумб/, свири виолинчело от петнайсет години. Спираме за по чаша бяло вино в старинен бар, естествено с тапър /мезе от препечени филийки хляб със сирене и маслинка отгоре/. До тазвечерния концерт има повече от час време, а разсвирването ще е по-лесно след напитка.
Театро Колон е строен през 1793 г. като комедийна сцена. Потръпвам само като виждам годината. Кратка история на годините е изписана върху мраморна плоча отсрани на главния вход, но аз не се зачитам, бързам да намеря своето място на гост в ложата на втори балкон. Колко съм горд само, особено с макар и сравнително новите си маратонки на краката. Опитвам се да съм сериозен, но вътрешно ми е доста весело и забавно. Ако могат отнякъде да ме видят приятелите! Също щяха дружелюбно, но и открито да ми се усмихнат в отговор на моята тетрална сериозност. А, спасение! Няколко младоци – напети момичета и момчета, огласящи фоайетата на музикалното светилище на Колумбия – са със същия дрескод, изцяло в спортни дрешки. Аз поне съм с официална риза. Симфоничен концерт. Търся от мястото си, малко над сцената, Минчо. Различавам го, второ чело в групата на виолинчелистите, нещо като зам. шеф, горд съм! Слушаме колумбийски композитор, дори не прочитам докрай името му; след това на сцената излиза китайска солистка с цугулката – гост, виртуозните изпълнения ни карат да притихнем, импровизациите й са завладяващи. Във втората част след антракта ни грабва майсторството на Националния симфоничен оркестър на Колумбия в изпълнения на Прокофиев и Вагнер. Погледът ми често се фокусира към мястото пред диригента вдясно, където е виолинчелистът от България Минчо Бадев. Да, позната фамилия, син на известния български цигулар Георги Бадев.
След концерта вечеряме в бар, където се предлага най-хубавата бира на света, по думите на Минчо. Докато вървим отново по познатите ни вече вечерни улички научавам, че майка му Антоанета живее стщо тук, че тя е цигуларка, дългогодишен професор в колеж; съпругата му Ана, пианистка, също е преподавател в колеж, запознали са се в музикалната академия, където са учили и имат две дъщери. Минчо ми разказва как от малки почти всяка вечер им четял български книжки, лятос гостували в България, където се срещали със семейството на сестра му и неговите племенници и че и днес с тях можем да си говорим на български. Гостувах на семейството, може ли българи да се срещнем в Колумбия и да не седнем на домашна приказка, макар че менюто е национално колумбийско, с вещина и кулинарно майсторство подредено на масата от домакинята. Тя се опитва да добавя нещо и на български; справя се прилично, бих казал, стига да се говори по-бавно. Голямото момиче, на 15, е най-добра с нашия език, чете, опитва се и да пише кратки изречения, нищо че понякога някоя латинска бува се настанява малко нахално сред посестримите си от кирилицата. Аз се опитвам да ги догонвам в многоезичието на компанията с моя испански. Не съм много усърден ученик, макар да знам, че когато си в чужда страна, добре е да казваш нещо на езика на местните хора, с които се срещаш. Това дори ми го напомни един ирландец от хотела в Богота, когато се опитвах да си поръчам закуска. Много приятелски. Разказвам им една весела история в едно малко ресторантче от предния ден, с много вкусна крем супа със зеленчуци (какви зеленчуци само имат тук. И плодове!). Та, гледам картинките на стената с блюдата и понеже се бавя с избора, към мен се прибижава млада жена от екипа. Дълго се обясняваме какво бих искал да поръчам, на смесен език, аз упорито настоявам да е испанския, и доволен, че съм се справил, заемам мястото си на една от малките квадратни маси от двете страни на дългото и тясно помещение. Получавам най-напред бирата си, всичко е наред с една дума, но каква е изненадата ми, когато наместо панираното телешко месо с гарнитура същата тази млада жена ми поднася…риба. Ама гарнитурата я бях уцелил. Смях през сълзи. Прегърнали сме се вече през рамо с домакините, градусът е висок, всеки се чувства у дома си, децата отдавна са по леглата си, Анастасия, баба им също, тя живее на долния етаж, точно под тях в малкото седеметажно блокче. Ана упорито ни прави компания. Нова шега. Пак аз: „Минчо, нали няма да забравим кой е гостенинът и кого ще изпращаме в хотела…“ „Ееее, не сме се напили чак толкова, ама не те знам как си с алкохола. За всеки случай, ако се наложи да си посвирим на нещо, не забравяй, че виолинчелистът съм аз.“ И след кратка пауза, става решително от масата, включва електрическата китара и подхваша любимите си парчета…
От него научавам още, че в другия, градския симфоничен оркестър на Богота, свирят други четирима българи. Забравих да спомена още, че сетра му Румяна също е цигуларка, живее и свири в оркестър в Порто в Португалия В кой точно оркестър не стана дума, но разбрах на изпроводяк, стана нещо дума за това, че е била съпруга на сина на известния ни композитор от близкото минало Марин Големинов. Известен диригент, покоен за съжаление. А единият й син е в Холандия и вече пише музика, съвременен джаз, микс. Музикална фамилия.
-
С МИНЧО пием бира в необичайно просторен бар в стария град на Богота. Заведението е в две части, покрита и открита, сиреч познатото вътрешно устройство, под таван и открит дансинг-градина за танци на воля и шумотевица до небето, което не смущава усамотилите се двойки вътре да си говорят любовно. Откритата част е оградена от сепарета – миндерлии, подредени като в познатите ни обстановки на Ориента, само че без възглавници.
Гърми щура музика на запис, дискотечна но ние на това не обръщаме внимание засега. В другия край на откритото по-далечко от дансинга се разиграва странна, непозната за мен игра. Реди се замък с кули. Кубчетата са в различни цветове, расте творението нависоко. Фигурките в градежа се трупат, в един момент някоя от кулите се кулва настрани и трябва да се прецени каква фигурка къде да се сложи за баланс, за да не рухне замъка. Печели тимът, който опази кулата. Ако след твоята фигурка построеното до този момент рухне, ти губиш играта. Явно има и залог в играта, от което ситуацията все повече се нажежава и шумът вдига децибали с всяка изминала минута.
Носят ни бирите, колумбийски, много добри. Минчо е експерт в световната пивоварна промишленост, сам се представя и го отбелязва доста сериозно, дори задържа погледа си в мен, което ме кара да загася своята макар и дружелюбна усмивка. Предлага да дегустираме, което е трудно да се нарече нашето здраво пиене, след което всеки свободно да кометира различните марки. Халбите са големи, като за пораснали момчета. Най-вече аз, Минчо е доста по-млад. Пропуснах да кажа, че тази вечер светът празнува един от най-шумните и най-весели ирландски празници – Денят на Сейнт Патрик. С цялата си душа ние се присъединяваме към емоциите на прогресивното човечество, нашето обичайно състояние, особено когато става дума за празници. И затова още отначало нарочихме тази вечер на името на веселия ирландец. Също пораснал и също не по-малко привързан към бирата от нас. Не се срамувам да си го призная. Едва ли някой може да каже колко точно ирландци живеят в Богота, ама къде ли ги няма по света. Това са думи на Минчо. А ние точно след това негово солидно твърдение се споглеждаме разбиращо, или по-скоро разбираемо. Та къде ли ни няма и нас, българите, разпиля ни днешното време по целия свят, като парашутчета от глухарчета – където кацне семенцето, там пускаме коренче. Най-близкото доказателство, което пие и бира за това сме ние двамата. Минчо в Богота, аз във Филаделфия. Смигваме си мълчешката и вече сме на ирландска бира…
Ще хапваме, това също си е световна тенденция. Младата лейди със зелена пелеринка през врата, хубава като колумбийка е разтворила бележник и ще записва поръчката ни. Казах колумбийка съвсем на място, не мога да си кривя душата да си го кажа, че колумбийките са хубави жени. Имат си всичко, даже в повече, без намеса на скалпела и спринцовката за пластмаси. Минчо одобрително поклаща глава след моето откровение. Казвам му: “Аз ще си поръчам, ти си трай, “хванал” съм малко спениш.” И той си трае. Речено-сторено, всеки си поръчва аз използвам за патерица и английски думички. Минчо пак си трае, девойката усърдно си записва, пробва се и в английския. Храната не се бави, поокъсняли сме с тази наша дегустация. Хапваме мълчешката. Поизгладнели сме. За капак и в чест на Светията вдигаме по още една безгласна наздравица с мистър Гинес и се отправяме пешком към хотела.
Аз пресмятам отдалече още как по-бързо да се мушна под завивките след дългия ден; чувствам умора не само в краката, мускулите в цялото ми тяло са изтръпнали. С мисълта за пивките, търпимо студени, колумбийски бири – хрупкави, пращят като любеници, затварям очи в среднощния час. Дори не поглеждам часовника. Шумовете в старата част на столицата на Колумбия, където е хотелът ми, в деня на Сейнт Патрик са стихнали.
Какво велико нещо е това човечеството и ние с Минчо като неделима и съществена част от него. И Сейнт Патрик Обединител.
-
“АВЕНИДА РЕПУБЛИКА”, неделя. Млада жена до детска количка със съвсем малко бебенце, което спи сладко, продава бонбони-близалки на клечка. Възслаба, бедно облечена дама предлага новият брой на неделно издание. Колички с цитрусови сокове, които продавачите изстискват пред очите ти, машинките не почиват и минутка; нарязани пресни манго, диня, банани, папая са пакетирани в пластмасови чаши, покрити с целофан, придружени с виличка и салфетка и обичайната топла усмивка; скаричка, на която се пекат аламинути от тесто с пълнеж от сирене местно производство. Най-интересна ми е самоходната машина с ремъци, зъбчатки и мини-моторче, което оглася весело простора, а голяма кана събира сока от изстисканите между скритите валяци тръстикови стъбла. На това в детството му викахме „петмез“. Слагам 10,000 колумбийски песо в кутията на майката с количката, поглеждам я окуражаващо, не си вземам бонбон, вестникарката също получава 10,000 песо, дори не посягам към топката вестници, обяснявам, че не говоря испански (не съм сигурен, че ме разбраха), занаятът трябва да се поддържа и окуражава; купувам си от Роса, разменяме си имената и други любезности, този път улучих човек, който говори малко английски (тук това се случва рядко). Купувам си едно бронзово бухалче със сини камъчета за очи (изящна обработка), плащам 85,000 песо. В очите на жената с много приятна външност – искрена благодарност. Влизам в червено боядисана отвън катедрала. Тихо, тайнствено, светлините са запалени. Вярата в доброто, мисля си, и щедростта ще спасят клетото човечество…
Музеят на златото сякаш е събрал цялото злато на Южна Америка. Шегата обаче е близо до истината, защото в картата на златните находища символите на скъпоценния метал са най-много. Маски, гривни, огърлици, пръстени, диадеми, животни и музикални инструменти. Някои от посетителите почти докосват с носовете си греещите витрини. Дали не си представят как ще изглеждат тези украшения на техните ръце, пак ли така ярко и омайващо ще блестят на техните гърди, на главите им! Златната епоха в древните земи на индианците, населяващи земите на днешна Колумбия е в годините преди и съвсем в началото след Христа. А Музео дел Оро е най-посещаваната забележителност в Богота. С широко разгърнатата експозиция на цели четири етажа в съвременна сграда, която се откроява със своите размери и импозантност.
Сентро културал Габриел Гарсиа Маркес, с най-голямата книжарница в столицата и в Колумбия. В просторния салон, разделен на няколко отдела има и специално място, досами входа отделено за книгите на Габо, както го наричат тук с уважение и признание. На една от вътрешните стени над рафтовете с книги ни гледат навярно най-значимите, или най-близките до тукашните читатели около десетина нобелисти. Фокнър, Хемингуей, Маркес и редом са тях Елиас Канети с надписа под портрета му – България. До мен спира някакъв познавач на литературата и захваща приказка точно за Канети. Бързам да се представя, че съм от България, което взривява любопиството му. “Кирилица?” Оказа се, че е бразилец. Дори възнамерявал да посети Европа и страните с кирилицата, чел някъде за нашите манастири, за иконите, за изписаните църкви. Предлага да си направим снимка. Докато говорим, в другия край на салона се разнасят ритми на колумбийска песен и ние се приближаваме към една малка артистична група с певица в местна народна носия и камера. Оказва се запис за една от местните телевизии, а режисьорът веднага ни кани да кажем няколко думи за Богота, за местата, които са ни харесали. Наистина каква среща. Разделяме се с екипа, аз любезно казвам на бразилеца, чието име забравих още в първата минута след като ми се представи, че можем пak да се срещнем, след като и той като мен скита по света, все едно къде, защо не и в неговата бъдеща цел България. Той без да се бави и секунда отсича: “Why not!”
Късен следобед. Два облака се целуват напук на слънцето. То, незнайно защо им се присмя. Те се обидиха, завъртяха се с гръб и се сблъскаха ядно. Светна, тресна и от небето се проточи тънка светла прежда, присмехулника съвсем се скри, небето притъмня и валя, валя цяла нощ. Предизвестие, че сезонът на дъждовете е наблизо. Много скоро, до седмица-две дъждовете трайно ще се настанят в живота на жителите на колумбийското плато, приютило милионната столица на Колумбия.
-
КАРТАХЕНА. Тур с автобус по маршрут номер пет. Тръгваме от площад Сервантес в старата част на града. От хотела са ми пет минути пеша. Наближава обяд. Игуаната в малката градинка на пътя ми е изпълзяла от незнайното си убежище и тършува наоколо в редките храсти, повдига с муцуна окапалата шума /по Маркес/ за неизкълваните от гълъбите и дългоопашатите птици “хирурзи”, които не пропускат хранителните отпадъци след лакомото човечество и оперират навред из поляната с дългите си остри жълти човки. Наизлязли са вече и дребнотелите маймуни, които се катерят по ниските дървета, заничат от клонака, изпускат рядко по някой странен звук, по който не мога да определя настроението му и затова го оприличавам с необясним поне за мен присмех. Маймунска им работа.
Веднага след градинката се ширва площада на Серантес, първата търговска зона за пришълците от другаде. Трудно ти е да се разминеш с ентусиазираните търговци, които застават на пътя ти с настоятелни подканяния да се разхладиш с натурален сок /мелят плодовете пред очите ти/, вода или бира. Тикат количките си като оръдия, които излизат на огнева позиция, отстъпват рядко, без да губят активността си в атака, не изпускат инициативата да се преборят с ината ти да не извадиш 4,000 песо /това е 1 долар/ и да опиташ от местния елексир. Предаваш се накрая, какво му плащаш, амиго!
Три кръшни дами на средна възраст с тюрбани /заради пека/ са инсталирали на главите си плетени фруктиери с плодове-реквизит, пластмасови, увити са до петите с националния трикольор на републиката, люлеят бедра пред минувачите, канят за снимка. Пак срещу 4000 песос. Срещу тази сума можеш да изпиеш и прясноизстискан сок от захарна тръстика; машинката мели между два цилиндра, задвижени от бензиново моторче окастрените стебла на растението и светлия карамелен сок изтича в дълбока кана. Мургав продавач е струпал цяла камара кокосови орехи, върти чевръсто мачете и след като е взел скалпа на валчестия плод го подава с пластмасова сламка на следващия от опашката. Ако пожелаеш, последващата процедура е изстъргване на бялата маса, покриваща стените на кокоса, крехка меласа с неопределн вкус. Пришълецът опитва всичко!
Зад мен се лепва някакво хлапе с бинтована лява ръка, сгъната под прав ъгъл в лакътя с превръзка през тънкото си вратле. В скороговорка на добър английски напява явно заучена и оттренирана предварително реплика. “От къде сте господине, от Америка ли сте, от кой град? Имам болно братче, дайте ми някой долар да му купя храна и памперси. Моля ви се господине, Господ ще ви помага цял живот…” След кратка пауза и мили очи вдигнати като за молитва пред Иконата на Спасителя, тирадата му се повтаря. С умалителен, почти плачещ глас и тъжни помръкнали очи, с осукано вратле, поради което въздъхът му сякаш скоро ще свърши, ще се задуши и ще се строполи пред краката ми. Пари кеш нямам. Показвам му един магазин и като му махвам с ръка нататък поемаме по стълбите нагоре и влизаме вътре. Има какви ли не неща. Той, без да изчаква, се приближава уверено към един подреден с храни стилаж и грабва решително една издължена картонена кутия с нарисувани някакви храни, после още една, показва ми да отидем навътре, спира пред друг стилаж и нарамва една голяма опаковка памперси, това вече го знам, с усмихнато бебе. После се обръща назад и се запътва към изхода, където е касата за плащане. Преди да влезем още сме се разбрали, че ще платя сметката с карта. Плащам. Той, без да ме изчака, дори вече е преполовил пътя към изхода, като ми благодари малко припряно, сякаш някой ще му вземе покупките.
Автобусът прави пълна обиколка по маршрута си между заливите, в които се е врязала сушата, от мястото си можеш да снимаш до насита, платформата е открита със сенник над главите ни. Трябва само да внимаваш, защото рошналите се палми са съвсем близо до провиращия се на места доста тесни улички и острите им алаброси могат да те пернат през лицето. Чувам и предупреждението на младата дама, която продава билетите за тура. На испански и на английски. Запазеният стил на старинната архитектура се редува с авангардния стил на модерното стрителство в обновения център. Преминаваме покрай военна база, солидно ограден район, който се е врязъл в морето. Повечето пасажери слизаме на спирката под замъка Сан Филипе. Спирките са няколко, а всеки може да се метне на следващия автобус на този маршрут номер пет.
Замъкът е внушителен, надкрачил града под себе си. Дебели каменни стени, кули-бойници, амбразури, през които надничат цевите на едрокалибрени оръдия. Гледката е изумителна, пред очите ти се върти вдъхновяващ жив калейдоскоп, човешкият поток, двупосочен – на идващи и отиващи си групи не секва, възхитата се изразява на различни езици.
В една от извивките на древния зид ни посреща Марсилезата в изпълнение на тромпет, солиста не се вижда, след края на изпълнението се чуват аплодисменти с нестройни възгласи. Малка групичка, най-вероятно французи. Изчакавам да поемат по маршрута си нагоре и се приближавам към изпълнителя. Мъж на солидна възраст, гладко избръснат, с типичната за района шапка-бомбе, препасан с националния колумбийски флаг, пита на испански и бързо сле това и на английски от къде съм. Отговарям и му и давам тон за “Мила родино”. Без да се бави и секунда, подхваща химна ни. По-късно чувам и американския химн, после нотите му се отдалечават, изкачил съм се на най-високата точка на разгънатия на няколко нива замък. Нямам навик да записвам вековете и годините от древната история, нехая за точните цифри и на други места съм се задоволявал само с гледката и разказаните истории. Но винаги съм твърдял, че музиката, песните и танците, темперамента и свободолюбивия дух на хората, населяващи Южна Америка, мириса на въздуха дори трябва да се видят, да се почувстват на живо. Да се срещнеш, да поживееш с тези хора. Каквото и да се говори за живота и нравите тук отдалече, в приказки все едно на кого, то няма да разкрие истината за всичко онова, което ще срещнете по пътя си в този шумен, екзотичен, магнетичен свят. Защото то ще си остане все така далечно и чуждо за вашия поглед и усещане отблизо. От тук. Казвам го и го повтарям. Спирал съм в своите дългогодишни скиталчества в Перу, Бразилия, Аржентина, Уругвай, Чили, Колумбия. Сиреч, мога да го кажа…
-
ЛИНА, с изкрящо бели зъби, с очи маслини, леко закръглена ме посреща малко очудена от необичайно ранния час на камбанката на вратата, която известява за всеки посетител, пристъпил прага на кокетното магазинче за сувенири на партера в малкия хотел Макондо. В него по рафтовете можеш да намериш примамливо подредени подаръци от всякакви марериали за всички възрасти, защо не и за себе си. Сградата на хотела в старинен стил и с познато от романите на Маркес име е опряла гръб в двора на автора на “Сто години самота” и “Есента на патриарха”. Младата госпожица говори английски, кокетничи, но не натрапчиво, няма как да й се изплъзнеш, да не си купиш някакъв, макар и дребен сувенир. Харесва й, че са близо до морето, свикнала е с него от малка, техният семеен бизнес ги среща с различни хора от целия свят, но не си спомня друг път българин да е влизал в магазина. Може и да е идвал, казва ми, без да се представи. Разбира се става дума и за къщата на Маркес в съседство. Точно това чаках и да го каже, вече съм свикнал в Колумбия хората да споменават големия писател-сънародник. Пита ме не говоря ли испански. Поклащам отрицателно глава и казвам, че след Колумбия може и да се захвана с испанския. За сметка на това обаче говоря много добре български език, на което тя прихва да се смее.
