ВЛАДИМИР ЛУКОВ
Роден на 2 юни 1949 г. в гр. Бяла, област Русе. Възпитаник на СУ „Св. Кл. Охридски”. Автор е на дванадесет стихосбирки, между които „Сверка на сетивата“ (София, 2005), „Провидения” (Скопие, 2006), „Следи от вятър“ (София, 2007) и „Слънчев пояс“ (Скопие, 2016 и София, 2019). Представен е като поет в множество български, македонски, френски, испански и мексикански антологии и списания, а също и в издания на българските общности в чужбина. Известен е и с прозаичната си книгата в два тома „Мястото, откъдето започва безкраят“ (2012-14).
СЪКРОВЕНО
Да тръгнеш, но да не прекрачваш прага си…
Отсам прозореца самичък да проправяш пътя си.
И той самият да те следва като твоя Ариадна,
която нишката за връщане назад не е изпрела.
И на кълбо не я навивала.
Нито е помисляла за връщане.
А и сам за съкровена твоя цел да не помисляш.
А само да вървиш. Но не и туй да е целта ти.
(Целта е край. Целта, постигната, погубва.)
А да вървиш ей тъй – като река без брегове…
Макар да знаеш, че река такава няма.
А ако я има, то тя тече у теб и Ариадна
като душа и дух на съкровеното…
ОБЕТОВАНА ЗЕМЯ
Пристигаме опърпани и рошави
с крила от дълъг полет изнурени…
Проскубани. С гърди изнемощели.
С нозе съсухрени в неспирен Вятър.
С души от гневно Слънце обгорени.
С камъчета обли във стомасите –
излъскани от глад; кристални, мелнични…
От незапомнени години. И насам.
Без ум в ума. Без мъдрост във сърцето.
О, моя обетована Земя,
на Светлината – Дом,
на Любовта ми – Песен…
СЪРЦАТИЯТ
Време е в ефирните си дрехи да се видим.
И да поседнем в самота със себе си.
Преди…
преди да се прегърнем за сбогуваме…
А пътьом, ако трябва, и без дрехи да останем.
С души оголени и със сърца открити
като разтворена пред нас любима книга,
която я четем – дори когато
не я разгръщаме за прочит…
Време е…
Зорницата е в синия си връх.
Но трябва като Нея да сме сигурни,
че няма от какво да се срамуваме…
А ако има… то нека да го поверим на Огъня.
Сърцатият… Навреме… За изгаряне…
Преди… преди да се сбогуваме…
В ЗАЛЕЗ
Хилядолетия като товарни влакове…
С войните и с кавгите помежду ни.
С лъжите и с безумните ни спорове.
По дневни и среднощни гари.
Разпределителни.
Товарни.
Сточни.
В съня ни.
И наяве.
…
Кантонери и стрелочници не смогват.
Коловози тъй и не достигат.
Началник-гарата е смазан от будуване.
Умът му, двупосочен, е разстроен.
А палката му – огненочервена –
е като Слънце в залез…
ИНТИМНО
На Диоген Циника
По-ярко свети от самото Слънце
фенерът ти запален посред ден…
И той е взрян във мен
като самото Слънце.
Ала самото Слънце –
небесното светило наше,
макар да предпочита самотата,
макар да ме натирва да се вглеждам
във другото и в другия пред мен,
за миг допуска в Него да поглеждам.
Фенерът ти – дори да не помислям!
Светликът му така е взрян в очите ми,
че всичко нечовешко в мене вижда…
ПРОЛЕТНО
Да виждаш пролетния Вятър как лудува…
В цъфналата вишна как издига
бели венцелистчета… Как те танцуват
като стотици малки сини пеперуди
с лъчите слънчеви… със миглите им сини…
И себе си да виждаш там – безсилен…
И тъй безстрастен – като венцелист отронен
от своя цвят, от своя свят тъй тайнствен.
И в своя Свят – от Вятъра подгонен,
да полетиш дълбоко нейде в Небесата
като орел щастлив в подемната му сила…
…
Или да яхнеш Лъч, политащ във безкрая,
но никога и ти да не напускаш
за нищо на Света като самия Него
своя вечен Източник светлинен…
О, МУЗО МОЯ…
А сега о, Музо моя, нека да възхвалим
бронзовия бик на Перилай и на Фаларис –
на властващия древногръцки автократор;
сторонник и патрон на всяка светска власт;
любителят на реквиемна музика и оди…
И на гръмки оратории за негова възхвала.
Да не забравяме и скулптора прославен – Перилай,
с любов изпълнил волята на своя Автократор –
да сътвори изкусно бик от бронз, красив, изящен,
в утробата на който после пръв да влезе
и тъй да се пече на бавен огън – из отдолу
наклаждан и подклаждан от сервилни твари…
И да мучи Бикът със неговия глас
приятно и щастливо за ухото на Фаларис…
…
О, Музо моя, не ли тъй и моят дрезгав глас,
неоритмен и груб като на гарван грачещ,
понякога от този Бик красив и див – Земята
с утроба огнена на сластна Власт и Сила –
от мен излиза като меден глас на славей…
ПРЕЛЕТНО
Да си простим сега един на друг
оная самота, която ни делеше
на знаещи и можещи…
Но не заради виното и хляба,
за който се боричкахме отчаяно
в обилието…
…Тук.
А за това, че бяхме Ято,
когато идвахме насам
с дъха на Слънцето
в предпролетния Вятър…
…
Сега отново ни очаква полет.
…
Сега отново се издигаме в Небето…
И виждаме, че в Него с нас кръжи
и Птичката невидима, която
от векове за векове – сирота –
сама не прави Пролет…
КАТЕРАЧЪТ
Расте заблудата в полите на Балкана.
Непокореният. От времена за времена.
Противникът на всякакви лъжи.
…
Макар нагоре да пълзят мъгли
и дъждове надолу да се стичат
като реки и ручеи искрящи,
заблудата е тук и тя расте
в самите тъмни гънки на Балкана
като красива плетка на жена –
от нашите пътеки многобройни,
сплетени, преплетени, през урви
катерещи се в стръмнини нагоре
към своя връх единствен – там, самотен,
докосващ с мигли висините сини…
И винаги оставащ недостигнат…
Свидетел за това е Той самият –
смълчаният и смръщен стар Балкан.
С мълниите гневни върху Него.
Със Слънцето във зимния си блясък.
И с този Катерач – сред озареност –
по слънчев лъч напредващ към Върха си…
АСИМЕТРИЧНО
Сега отново да завържем здраво
здравите си връзки на обувките…
Ала така, че друг да няма смелост
сам да ги развърже по достойнство.
Тъй както и свети Йоан Кръстител –
на Този, който Е след него идващ,
но и така пред него Е вървящ,
с ремък стегнал своите сандали…
Здраво.
И навеки.
…
И да зарежем скромността
за оправдаване на другите…
За тях бездруго пак ще сме виновни.
И пак ще ни бичуват те по Пътя
на Кръста ни съдбовен към Голгота,
където се умира… за възкръсване…
ВЕРИГАТА
Ето: Адам стана като един от Нас…
Битие, 3:22
С бавна стъпка… сега… засега…
Но има още… И още има.
Не съм. И не зная как и кога
себе си ще съм… завинаги.
…
Време във време все тъй се сплита
в дни на халки – от Изгрев до Залез.
И ето я тази златна верига! –
влече ме след себе си… Но и ме бави,
поискам ли Слънцето да изпреваря…
Тогава тя назад ме повлича –
така, че сякаш иска да зная,
че съм престъпник ужасен за някого,
който у мен от мен се спотайва
и който ме има за бог… Понякога…
С ВЯТЪРА
Сега сме слети със самия Вятър…
Посоките отчаяно ни следват.
(Следват ни от там, от дето идваме.)
И винаги… и винаги сме тук
затишие…
Пред Буря.
…
А накъде самотни ще се втурнем,
не питаме… Узнаваме… Накрая…
Владимир Луков
