Калина Ковачева, Екатерина Йосифова, Биньо Иванов
Баща ми е дете, което пие бира.
Той нищо не чете. И нищо не разбира.
Така върви – с каскет, с бастун и със усмивка.
Със нищо незает. Завинаги в почивка.
Не помни нищо вече – побоища, затвори.
От всичко е далече. Над всичко е – отгоре.
Безгрижен веселяк и скандалджия кротък.
Обичам го. И пак. Но не усещам болка.
Живяхме без пари. Сиромашки и несретно.
И още в мен гори на детството портрета.
Живяхме ден за ден. И той ни бе икона.
Добър. И уморен. Обикновен чиновник.
Със книги. И с книжа. Мечтател. С много рани.
И как ли – как можа! – добър да си остане.
И в мен да засади – объркана, проклета –
във няколко бразди по няколко цветчета.
И ето го сега, във къщи, под асмата
по детски, със шега, все весели децата.
Говори си пак сам, понякога се смее.
И може би (не знам) той в детството живее.
И хитринки плете, и пакости неспирни.
Баща ми е дете, което пие бира.
* * *
Из „Лични стихотворения“
Вие казвате – лични!
Е, добре, но нали
лично аз ви обичам,
лично мен ме боли,
щом танцувате леко
и модерно – във такт,
щом за гений е сметнат
гениален глупак,
щом воюват на север
и стачкуват на юг
(както моите нерви
все воюват – напук),
нали в мене се цели
бързоходният рак
и сто пъти дневно
ме пробожда инфаркт…
Този свят беше други
в моя сън за света
и сега ми е трудно
да го сторя мечта.
Този свят ми е личен.
Не спорете със мен.
Безрезервно отричам
всеки ваш аргумент.
Има някой засегнат?
Може.
Звънка капчук.
А в земята ще легна
лично аз.
А не друг.
ххх
По средата на деня, неочаквано
плисна дъжд. След това плисна мрак.
Вход случаен – от бетон. Кална улица.
Никой. Пустош. И вода.
Сякаш чумаво.
И си спомних: моя враг, унизен от мен.
Любовта си спомних пак с поглед подкосен.
И лъжата ми с рога – как върви напред.
И не зная как, кога – калпав словоред.
Моя син си спомних аз – в смачкан панталон.
Катя – в полунощен час – от един балкон.
И една война – къде? – вътре-вън от нас.
И за мене отреден, но пропуснат час.
И си спомних: ще умра някой ден след ден.
С никого не бях добра. Удря дъжд свещен.
Но си спомням весел спомен: жива съм, нали?
Само този дъжд бездомен нека превали.
ххх
Въздухът е празен. Празна е водата.
Празно е дървото – празно и сакато.
И мъглата пада ниско, ниско, ниско.
Нещо ли поиска?
Нищо не поиска.
Въздухът е тъмен. Тъмна е водата.
Огънят е тъмен в тъмното огнище.
Не мъгла, а ти се скиташ цяло лято.
Нещо ли поиска?
Не поиска нищо.
Но поискай! – казвам дрезгаво-пияна.
Обич ми поискай и омраза – също.
Подлост ми поискай. Радост или рана.
Дреха ми поискай. Хляба ми насъщен.
Мене ме поискай и хвърли – ненужна
дрипа на боклука (как ще ти отива!).
Като враг ме искай – свъсена и чужда.
Само да усетя, че съм още жива.
А мъглата пада, пада, пада.
И за всичко, Боже, тя ни е награда.
