Калина Ковачева, Екатерина Йосифова, Биньо Иванов

Баща ми е дете, което пие бира.
Той нищо не чете. И нищо не разбира.
Така върви – с каскет, с бастун и със усмивка.
Със нищо незает. Завинаги в почивка.
Не помни нищо вече – побоища, затвори.
От всичко е далече. Над всичко е – отгоре.
Безгрижен веселяк и скандалджия кротък.
Обичам го. И пак. Но не усещам болка.
Живяхме без пари. Сиромашки и несретно.
И още в мен гори на детството портрета.
Живяхме ден за ден. И той ни бе икона.
Добър. И уморен. Обикновен чиновник.
Със книги. И с книжа. Мечтател. С много рани.
И как ли – как можа! – добър да си остане.
И в мен да засади – объркана, проклета –
във няколко бразди по няколко цветчета.
И ето го сега, във къщи, под асмата
по детски, със шега, все весели децата.
Говори си пак сам, понякога се смее.
И може би (не знам) той в детството живее.
И хитринки плете, и пакости неспирни.

Баща ми е дете, което пие бира.

* * *

Из „Лични стихотворения“

Вие казвате – лични!
Е, добре, но нали
лично аз ви обичам,
лично мен ме боли,
щом танцувате леко
и модерно – във такт,
щом за гений е сметнат
гениален глупак,
щом воюват на север
и стачкуват на юг
(както моите нерви
все воюват – напук),
нали в мене се цели
бързоходният рак
и сто пъти дневно
ме пробожда инфаркт…
Този свят беше други
в моя сън за света
и сега ми е трудно
да го сторя мечта.
Този свят ми е личен.
Не спорете със мен.
Безрезервно отричам
всеки ваш аргумент.
Има някой засегнат?
Може.
Звънка капчук.
А в земята ще легна
лично аз.
А не друг.

 

ххх

 По средата на деня, неочаквано
плисна дъжд. След това плисна мрак.
Вход случаен – от бетон. Кална улица.
Никой. Пустош. И вода.
Сякаш чумаво.
И си спомних: моя враг, унизен от мен.
Любовта си спомних пак с поглед подкосен.
И лъжата ми с рога – как върви напред.
И не зная как, кога – калпав словоред.
Моя син си спомних аз – в смачкан панталон.
Катя – в полунощен час – от един балкон.
И една война – къде? – вътре-вън от нас.
И за мене отреден, но пропуснат час.
И си спомних: ще умра някой ден след ден.
С никого не бях добра. Удря дъжд свещен.
Но си спомням весел спомен: жива съм, нали?

Само този дъжд бездомен нека превали.

ххх

 Въздухът е празен. Празна е водата.
Празно е дървото – празно и сакато.
И мъглата пада ниско, ниско, ниско.
Нещо ли поиска?
Нищо не поиска.
Въздухът е тъмен. Тъмна е водата.
Огънят е тъмен в тъмното огнище.
Не мъгла, а ти се скиташ цяло лято.
Нещо ли поиска?
Не поиска нищо.
Но поискай! – казвам дрезгаво-пияна.
Обич ми поискай и омраза – също.
Подлост ми поискай. Радост или рана.
Дреха ми поискай. Хляба ми насъщен.
Мене ме поискай и хвърли – ненужна
дрипа на боклука (как ще ти отива!).
Като враг ме искай – свъсена и чужда.
Само да усетя, че съм още жива.

А мъглата пада, пада, пада.
И за всичко, Боже, тя ни е награда.

Баща ми е дете, което пие бира./ Той нищо не чете. И нищо не разбира./ Така върви – с каскет, с бастун и със усмивка./ Със нищо незает. Завинаги в почивка./ Не помни нищо вече – побоища, затвори./ От всичко е далече. Над всичко е – отгоре./ Безгрижен веселяк и скандалджия кротък./ Обичам го. И пак. Но не усещам болка./…
По неведомите и капризни пътища на поезията още в самото начало на нейния път с точно това стихотворение запомнихме Калина Ковачева. А може би не е било нито неведомо, нито каприз. Освен яркият и отчетливо оригинален почерк, поетесата оставя един изключителен портрет, не само на своя баща, но и на мнозина други. Портрет на добротата. Естественият и топъл глас на Калина звучи в стиховете й за човека, за човечността. Тя иска някак да я превърже, да я излекува. В един свят на подчертана жестокост Калина ненатрапчиво се бореше чрез стиховете си за същността на битието – обичта. Тя е винаги „на нещата при корена”, винаги – при обичайно уязвимото, при болката – своя и на другия, при битието на душата.
Калина пречупи през сърцето си хубавия свят и мъчния свят, в нейната поезия засия природата – треви и камъчета, пътеки и пътища, величието на Хималаите, дъждът над Катманду, тя имаше приятел – просяк, дори към злите и злобата на деня пристъпваше с малко ирония, за да прикрие болката. В своята зрялост поетесата е винаги малко тъжна, но спокойна. Калина умееше да приема света такъв, какъвто е, но се бореше за него – понякога строго, понякога тревожно.
В своя не особено дълъг и доста труден живот Калина Ковачева обхвана в творчеството си най-важните теми, които бяха съществени за съвремието ни. Написа стихове за творчеството, за магията на думите, за своите сестри и братя – поетите, които също носят кръста си и всичко бе осветено от вътрешната й светлина – нейната обич. Най-силно в тези книги със заглавия „Да не забравя”, „Лични стихове”, „Какво за любовта” и др. звучи нейният вик за любов. Не случайно употребявам тази фраза. Калина носеше любовта в себе си и до края на живота си я търсеше в другия, любимия. Този, който забравяше лесно цвета на косите и очите й, този, непостигнатия в ежедневната битка за хляба. Калина жадуваше присъствието му, но непрекъснато се разминаваше с него. Може би защото любовта в сърцето й беше по-голяма от нея самата.
Изключителната българска поетеса Калина Ковачева сякаш беше сплав от високото и земното, тя не забравяше нито дъха на земята си, нито дребните светли очи на глухарчето, но сърцето й жадуваше непостигнатото, тя се стремеше, беше протегната към високата цел на простия живот –обичта, истинската любов.

 

 

Предишна статияХарактерът на слога, проф. Симеон Янев
Следваща статияЗа новата книга на Николай Русев е с необичайно заглавие „Живарник“