ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО НА ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА Дора Колева
Валентина Радинска е поет с индивидуален стил, с отличителна, разпознаваема интонация. В процеса на търсене и утвърждаване на собствения си образ, на личното си поетическо своеобразие много значим за нея е художественият опит на поетите от руския Сребърен век – Инокентий Аненски, Марина Цветаева и Анна Ахматова, с чието творчество тя се запознава още през 70-те години, по време на следването си в Литературния институт в Москва. Те й създават висока представа за поета и за отношението му към изкуството. Как е преживявала съдбата им, как е прониквала в поетическите им светове може да се съди както по постоянството, с което ги превежда на български език, така и по отпечатъка на тяхното въздействие не само върху философско-естетическите, идейно-нравствените, проблемно-тематичните аспекти на нейното творчество, но и върху формално-стилистичните му особености. От тях тя възприема, като важни и за себе си, размишленията върху категориите поет, поезия, поетическа дарба, творчески процес.
Процесът на творческо самопознание върви успоредно с възхищението, изразено в епиграфи, в посвещения към талантливи творци – предходници и съвременници. Тези стихотворения чрез алюзии и реминисценции пораждат асоциации за поезията и поетическото им поведение, за човешката им съдба. В крайна сметка всеки от тях се възприема като реален човек, но и като модел на Поета. Мислейки за другите, за тяхната различност и за своята близост с тях, тя разбира и себе си, и собствената си специфика.
Осмисляйки собствената си идентичност, човешкото си предназначение, Валентина Радинска определя поезията като своя религиозен център, като „Върховното Божество“. Личностната й вяра в божествения първоизвор на поезията и на поетическата дарба определя взаимоотношенията й с Бог. Нейният лирически субект усеща себе си като част от огромен и тайнствен свят, в чийто божествен характер не се съмнява. Затова много от стихотворенията й са оформени като молитви, изразяващи благодарност или пък потребност от прошка и помощ. Особено в моменти на отчаяние и духовни съмнения. Молбите й към Бог са свързани не със земните блага, а с творчеството и с порива й по възвишеност.
Философско-естетическата концепция на Валентина Радинска за поета и неговото призвание е следствие от разбирането й за света като единна цялост и се съдържа в двете понятия Слух и Глас. Надарен в по-голяма степен от другите хора с тези две качества, поетът, в ролята си на посредник, е длъжен да долавя и приема в себе си звучащите във външното пространство гласове, да ги слива с гласовете, идващи от съзнателната и подсъзнателната част на собствената си душа, и придавайки ново звучене на техния смисъл, да ги превръща във всеобщо достояние.По тази специфична творческа позиция тя се сродява с Ахматова: „Я промежуток между звуком и словом“.
Естетиката на поетесата, изразяваща се в отношението Слух и Глас, предполага изработване на художествен език, който адекватно да въплъти синтетичния характер на творческото познание; определя водещите опозиции, и свързаните с тях мотиви и образи-символи, активни по протежение на цялото й творчество.
Още в началото на творческия си път Валентина Радинска проявява съзнание за природните звуци като знаци, изпращани от музикалните първооснови на мирозданието, и за необходимостта да развива способността си да ги възприема и тълкува. Как е изостряла сетивата си за трепетните движения на нещата отвън може да се съди по стихотворението „Песен“( „Не“, 1988), въплъщаващо порива на поетическата душа да се слее със стихията на нощта, когато звучат гласовете на други будни същества. Да се съприкоснови с „песента на къртиците“, с „жалбата тиха на совата“, да послуша „как капят сълзите на черната топла скала“, да вникне във „вика на елена“ – всичко тава е нужно на творческата личност, за да се обогати с проникновение, с най-фина чувствителност, които ще й помогнат да създаде своята „песен“. С подозрение, че в най-дълбокото на нощта обитава някаква метафизична пълнота, тя копнее за там, водена от стремежа да прозре неоткрита до сега тайна и да опознае собствените си духовни възможности:
Нека вляза във теб,
нека ида до там, където извира
песента на тревите,
и още навътре,
и още –
там, където
даже ти не знаеш
какво има,
Нощ…
В последните й стихосбирки „Уроци по мълчание“(2016), „Защото е студено“(2018), „Премълчаване на зимата“(2020), „Нека бъде любов“(2023) единството на Слух и Глас е станало неин начин на живеене, на дишане и свобода. Звученето на света засяга всички сетива, самото съществуване: „Бликва славей в нощта – искам звуците му да подишам…“ Звучащото пространство поражда потребност от отзвук и това състояние се преживява като хармонично за душата и духа. Подхранван от живителния въздух, поетическият дух ражда насъщните думи, които „кръжат като птици, / във високото, сред синева“ и благославят живота, придавайки смисъл на изтичащото време. И обратно, когато светът е беззвучен, проникналото навсякъде мълчание „свисти“ и сгъстява въздуха до „катран – за дишане не става“. Вдишването и издишването се превръщат в мъчителен процес и отзвукът на мълчанието е не просто безмълвие, а въздишка, която не носи облекчение: „не беше въздишка – въздъх / се откърти и струполи…“ Още по-голям е страхът от проява на слабост, когато може да настъпи греховният миг: „И проклятията разцъфнат на езика ми – Боже спаси!“ Затваряйки вратите си за злите гласове, за присмеха на вятъра, лирическата душа е обърната с копнеж, с надежда и молба само към извора, от чиято „сладка отрова“ проглеждат думите й: „Нека той да не прекъсва, Господи!“
В поетическия свят на Валентина Радинска на опозицията „нямо, глухо – звучащо, пеещо“ съответстват опозициите: „тъмно – светло“, „низко – високо“, „статично – динамично“, „затворено – отворено“. В глухото, тъмното, затвореното пространство животът си отминава неизживян, несъстоял се, не оставил следа: „А времето се рони / покрай мен, и ще обрасне всичко във забрава.“ Във високите измерения на истинското общение се осъществява движението, летежът, който надмогва контраста между низкото и високото и преобразява битовото в битие, глухото, низкото, калното – във високо, звучащо и сияйно пространство.
Светогледната идея за целостта и всеединството се отразява върху отношението на Валентина Радинска към природата, а от начина по който природният свят влиза и живее в поезията й, се определя една от характеристиките на нейния индивидуален поетически стил. Без да пише стихотворения, които може да се определят като пейзажни, без да е самостоятелен обект на художествената рефлексия, природата е неотделима част от тематичния комплекс на творчеството и на съкровените й преживявания. Поетесата не се стреми да я изобразява, не изпитва потребност да размишлява за нея във философски план. Тя възприема природните явления: „И йероглифите на сухите дървета, и тайните на облаците горе, / и синкавата сянка на скалите в потока, и брегът му нацъфтял“ като субекти, които искат да й кажат нещо важно, което тя трябва да разбере и пренесе в своята изпълнена със значения поетическа реч. Да бъде интерпретатор на природния текст – в тази задача тя вижда значим смисъл, защото вярва, че в самата същност на природата са заложени поетичното зърно и словотворчеството. Нужно е само да се вслуша, да се настрои на същата вълна, за да ги открие. Дори зимата, традиционно асоциирана със студ и замиране на природния живот, тя преплита с мотива „творчество“:
***
Виж, идва снегът, тъй, сякаш е стихотворение…
………………………………………………………
Виж – пише зимата своята книга на отчаянията…
Аз съм само чиракът, който на чисто преписва…
Най-присъщото проявление на природните образи в поезията на Валентина Радинска е в ролята им на мотив, на метафора. В тази си роля зимата става повод за израз на елегични настроения, на самота и неуют: „Януари ме блъска в стените си ветровити“, „Колко е тих януари, колко е тих…“, „И този мътен януари лежи пред мен в мъглите безсърдечни…“, „Все още не мога зимата от сърцето си да изтръгна, / с корен виелицата на мълчанието ти да отскубна“, „В огнището, изметено от ледения вятър, дори и пепел не остана…“, „Още няма да гледам към зимата, няма още да гледам към нея…“, „Колко ветрове помежду ни, колко виелици, снегове…“
Дъждовете са метафора на по-сложно преживяване – на меланхолия, на тъга от навят спомен, но и на предчувствие и надежда за изцеление и обновление: „Аз не за пръв път вдишвам самотата на тежките дъждовни небеса“, „Само теб и дъжда – нищо друго не помня. / Като свещичка в шепите нося това през дните…“, „Дъждовете ще дойдат, любими, и ще ръми над мене, / пак ще зарастат крилете ми, душата ми ще се изправи…“
Стихотворението „Много дълго валя“ е пример за това, как в рамките на едно стихотворение, дори на една строфа, поетесата може да пресъздаде единната универсална картина на битието, в която, чрез различните облици на дъжда, са съгласувани като взаимнопреходни природното и духовно-човешкото. Живителната влага, струяща от поетическите думи, става метонимия на висшето божествено начало:
Много дълго валя…И подгизна душата на юли…
Бог дойде и надникна от ранна зелена звезда.
Благодаря му за думите, тихо във мен нахлули.
А от думите капе дъжд, и покълва от тях светлина.
Най-често срещаните природни образи – птици, дървета, вятър, извор, река, също присъстват не като живописна очевидност, а с онзи съкровен смисъл, който с вътрешния си поглед поетесата открива в тях. Част от живата материя на космоса, хармонично съсъществуващи с човека, те се превръщат в пластични изобразители на лирическите състояния, чувства и представи.
Друг водещ мотив, неотделим от отношението към природата и творчеството, е любовното чувство. Озарената от любовта душа преживява пространството като средоточие и извор на непрекъснат жизнен поток, като пронизано от диханието на любовта и отзивчивостта:
„Да ме прегърнат ръцете ти силни, да въздъхнат чинарите тихо…“
„И на онези чинари безбрежни да шушнат душите
докато дъх затаила в прегръдките му мълча…“
Със същата острота на чувствата лирическият субект изстрадва „оглушителната тишина на сърцето“ и съответстващите й навън „бездни самотни“, и виеща се вихрушка. Един от присъщите композиционни похвати на Валентина Радинска се основава на контраста между безлюбовното и мечтаното лирическо пространство и на свързаните с тях семантични полюси. Стихотворението „Не помня името на оня ден“, например, се гради на антитезата „не помня“, „но помня“. На онова, което не заслужава да бъде запомнено, е противопоставен процесът на преображение у човека и в природата под чудотворното въздействие на любовните лъчения:
Не помня боса ли си тръгна тази нощ, но птици излетяха от очите ти…
И помня – сенките на папрати заплуваха и светеха по дъното,
И помня – тръпнеше брегът, защото стихове реката пишеше…
А там, наведена над тихата вода, преписваше сърцето ми във тъмното.
Принципът на контраста получава друго композиционно решение в стихотворенията, в които през целия ход на лирическото изказване настойчиво и упорито се повтаря едно и също твърдение, но в самия финал се отхвърля като неистинско. Например в началния ред на стихотворението „Ще те забравя“ е формулиран като семантична доминанта основният мотив: „Ще те забравя, кълна се, ще те забравя“. Той задава отчетливата и единна вълна на ритъма, налагаща на първия план едно основно настроение. Всяка нова строфа отново подхваща тази клетва, настоявайки, че става дума за чувство, което трябва да бъде отхвърлено. Същевременно интонацията, с която се изброява „всичко незабравимо“, но обречено да бъде забравено, е проникната от копнеж и томление. Интимното обръщение и недоизказването със затаената си многозначност градят атмосфера, в която оживява образът на любимия – гласът му, смехът му, ръцете с капещата от тях небесна дъга. Новото усещане за някогашната щастлива виталност: „небето как се стичаше по лицето ми грейнало“, създава представа за цялостно емоционално преживяване, утвърждаващо любовта като върховна ценност. На фона на многократното напластяване на заканата: „ще те забравя“, финалният ред: „Но няма да е сега, любими, няма да е сега“ сякаш идва неочаквано, контрастно, но по отношение на премълчаното, на подтекста, на втория план, този финал е логичен и закономерен.
Композиционният модел, характерен за стихотворенията в последните книги, се основава на действието на повтарящите се мотиви: любов, природа, Бог, думите. В своята взаимосвързаност те реализират светосъзерцанието и душевната и духовната структура на авторката. Като добър пример за това как в този тип стихотворения поетесата достига до дълбоки интуитивни откровения за творческия човек, когато душата му е обърната както към реалния свят, така и към пластовете на собственото съзнание, може да послужи стихотворението „Когато свършват дъждовете“. То обхваща едновременно двете ипостаси на творческото битие – на личната човешка съдба, но и на другото, особеното живеене в моментите на творческо вдъхновение и творческо осъществяване. За поетическото съзнание е значим самият процес на създаване на творбата, когато думите още не са се родили, но е силно предчувствието за тях. В стихотворението липсва всякаква рефлексия по повод на творческия процес; само по пътя на преживяването лирическото изказване сътворява състоянието на екстаз, на подем на цялото човешко същество, насочено към друг, висш живот. В този максимално концентриран миг на живеене, забравила за тъмните си мисли, с цялата си емоционална интензивност и напрегнатост лирическата личност се съприкосновява с всеобщото и затрептява в единен ритъм с всички чисти, светли и пеещи сили в света. Достигнала духовната висота на своята божествена зададеност, тя се изпълва с думи. В следващия, всъщност най-важен миг от творческия акт, когато вътрешното слово трябва да се изведе навън и да придобие битие, като висша инстанция се включва Господ, за да провери истинността на думите, техния смисъл и ценност, и да придаде на личния човешки глас своя Божи знак. Идеята за творчеството като „божие и човешко явление“ (Хайдегер) в стихотворението на Валентина Радинска получава конкретно художествено въплъщение:
Когато свършват дъждовете, и бавно слънцето изгрява,
когато златните пчели летят през дните бели…
Когато бездните мълчат и ти за малко ги забравяш…
Когато тъмните ти мисли така далеч от теб са спрели…
Когато съм прозрачна, лека, и част от въздуха безсмъртен,
когато в мене птици пеят, и вятърът през мен минава,
когато се превръщам в думи, когато Бог към мен надзърта,
когато мога и душата си във тези букви да оставя…
Тогава замълчи, любими, и нищичко недей да казваш,
защото в този миг ме няма, и съм разтворена във всичко…
И със невидима ръка от мене Господ тихо вади
това, което ти четеш, и за което ме обичаш…
Творческият акт е представен в неговата процесуалност, с поддържаното от анафоричното повторение нарастващо напрежение. Същевременно , графично оформена чрез обилието от многоточия, в стихотворението витае недоизказаност. Тя е израз на съзнанието на поетесата, че само се е докоснала до тайната, до чудото на сътворяването.
Съзнанието за отговорността към призванието обяснява постоянното подхващане на мотива „думите“:
„Как прииждаха, светещи думите, от дебрите ми затънтени…“
„Думите пак да тръгват към мен, да искат да ги напиша,…“
„думите ми – стръкчета трева, от тайните на този ден поникват…“
„И насаме със раната, наречена кратко – душа,
ще се отвори сърцето, и в него на пръсти ще влязат
сълзите, за да излязат думи на сутринта…“
„На Любовта се моля – остани…Да могат думите да продължат нататък…“
Може да бъдат приведени още множество примери, защото в думите поетесата вижда смисъла на живота си: „едничкото, което ме спасява“. Обречена да търси най-верните думи, за да изрази богатството на творческите си съзерцания, интуиции и видения, тя се вълнува от въпроса доколко е овладяла изкуството да ги подчинява на творческата си мощ, за да заживеят органично в лирическото й изказване, как може да ги преобразува, за да им придаде индивидуално звучене, да ги преустрои в метафори, в символи. В работата с думите тя се стреми да обогати техния смисъл, да обнови семантичните им връзки, да постигне по-широко, в сравнение с литературната традиция, съвместяване на прякото и преносното им значение. За да насочи читателското внимание към думите, тя сближава близки по звучене, но семантично различни думи: „И в мене ликуваше – и ме лекуваше – любовта“, използва оксиморони: „оглушителна тишина“, „дневна тъма“, акцентира върху строежа на думата: „простосмъртен си ти – просто-смъртен“, натрупва епитети, за да изкаже сложната си, нееднозначна оценъчност: „Ти мой тъжен, мой нежен, мой есенен, мой невъзможен“, „Тъй ще кънти сърцето ми след дните безлюдни, бавни и безоки“.
Същевременно, издигайки Гласа като важна съставка на поетическото дарование, поетесата чувства безсилието на думите да изразят звученето, интонацията, тембъра, модулациите на Гласа. За да постигне индивидуална интонация и характерното за поезията й общо впечатление за мелодичност, тя се опира на различни метрични и композиционни ходове. Преобладаващите в стихотворенията й дактилни и женски завършеци осигуряват плавния преход от един ред в друг, отслабват и омекотяват ритъма. За разлика от учителката си Марина Цветаева тя няма предпочитания към анжамбмани и синтактични накъсвания на стиха; в мелодията на нейните дълги, плавни, забавени стихове непосредствено се проявява смисълът. Мелодичността органично се съчетава със специфични форми на устната реч като обръщения, възклицателни и въпросителни изречения. Разговорността навлиза не толкова в лексическия състав на стихотворната реч, а най-вече като интониран смисъл, като глас с всичките му изразителни възможности. За мелодичното звучене на стиховете допринася и анафоричното повторение на един и същ мотив, което означава повторение на един и същ речник, на едни и същи образни редове, които се множат и възвръщат.
Ограничените възможности на словото да изрази пълнотата на смисъла авторката допълва с невербални средства. Функционално-стилистичната значимост на препинателните знаци при оформянето на писмената реч е една от очебийните особености на нейната поетика. Знаците, които тя използва най-често са тирето и многоточията. Главната роля на тирето като семантизиращ похват е да фиксира мълчанието. Разположени в стихотворението като музикални паузи, тиретата изразяват вътрешната мелодия на текста, а обилието от многоточия придават на дългите, протяжни редове отблясъка на безграничност.
Очертаването на индивидуалната художествена система на Валентина Радинска предполага отбелязването и на такава представителна структура като лирическата книга. Още в своята етапна стихосбирка „Нощна книга“(1983) тя проявява разбирането си за книгата като цялостно произведение, чието единство се основава на развитието на лирическия субект в рамките на художественото пространство. Лирическата книга получава още по-изразен облик в последните стихосбирки на авторката, в които организиращото действие принадлежи на мотивите – в своето движение те градят идейно-концептуална цялост, чиято семантична доминанта е изведена в заглавието. На общото заглавие се подчиняват идващото едно след друго стихотворения без заглавия. Създаващото се впечатление за продължаваща изповед се потвърждава от поставянето на последното стихотворение в „Премълчаване на зимата“ (2020) като начално в последвалата книга „Нека бъде любов“ (2023).
Органичният синтез на съкровена лирическа изповедност с промисленост в композиционното изграждане, както на отделното стихотворение, така и на цялостната книга, е още едно доказателство, че заявлението на поетесата: „Аз имам власт над думите“ не е поетическа реторика, а сериозна и съдбовна равносметка пред „Поезията – Върховното Божество“.
–––––––
Използвана литература
Радинска, Валентина. Премълчаване на зимата. Изд. „Симолини“. С. 2020
Радинска, Валентина. Користни записки. Изд. „Симолини“. С. 2021
Радинска, Валентина. Душата расте. Избрани произведения, т. 1. Изд. „Захарий Стоянов“. С. 2022
Радинска, Валентина. Нека бъде любов. Изд. „Симолини“. С
