Румен Леонидов пред „Марица“: Трябва ни нов Пример, а не само нов премиер

Голяма част от учителите  не са пример за висока духовност, те са отлични преподаватели, но не и отлични възпитатели

Ето и моя поздрав: „Да ни е здрав кръстът! За да си носим кръста!  Честито на Будилниците, да живеят Заспалите, без които процесът на Будителството се обезсмисля!

– Г-н Леонидов, нужен ли ни е Ден на будителите днес?

– Актуален въпрос, който няма прост отговор. Днес вече бих казал „не“. Няма нужда от празник, който нацията не чувства и не разбира. Едно време с това празнуване възродената ни държава  е искала да се преклони пред всички възрожденци, за които основен враг, освен османското потисничество и ориенталска изостаналост, е било невежеството на своите. Тогава масовото невежество сред българите е било обяснимо с петвековното робство, но въпреки това мнозина замогнали се сънародници са изпращали децата си да учат в Европа или Русия. След време те се връщат и стават, без да знаят, будители.

Историята ни е пълна с такива личности, но те към днешна дата са забравени, приносът им е мъртъв, делото им е в празните музеи, в които от време на време влизат само организирани дечица. Освен това какво общо има с мисията на будителството днешния ганьовец? След Десети ноември този празник бе въстановен като реплика на комунистическата власт, която го е забранила.

Хубаво, ала от тогава до сега масовият ни патриотизъм опира до гордеене със заслуги, за които нямаме никаква заслуга. Навъдиха се една дузина родолюбиви партии, а всички се занимават единствено с пенсиите и битовите проблеми на нацията, а в духовната сфера до един са гола вода. Нито са вярващи християни, нито са духовно извисени, нито са мъдри. Друса ги примитивен национализъм, гъделичкат социалните комплекси на средния простак, ала истинският националист трябва да не се вълнува само от другите народи и нации, към които е безкомпромисен, а да обича народа си като строг учител, който го води към повече цивилизованост и към по-малко простотия.

За средния простак обаче това е сложно, а за политическите палячовци е невъзможно. Така че който иска – да празнува, за мен това е вече бутафорен еднодневен шум, който минава и заминава. И се сещаме за него по медийна инерция.

– Научихме ли уроците на Възраждането? Почитаме ли подобаващо светите ни предци, готови на саможертва в името на възкресението на българския дух?

– Ние 30 години уроците на демокрацията не можем да схванем, а вие питате за неща от преди един век! Възраждането е най-красивата и романтична част от националната ни летопис, но то не е пример за мнозинството ни. То е кандидатстудентска информация или досаден урок в школото. Голяма част от самите учители не са пример за висока духовност, те са отлични преподаватели, но не и отлични възпитатели. Изключения – колкото щеш, но и те са част от нещастната ни интелигенция, която няма сили да надскочи ръста си. Инак дали българският дух е жив, жив е, живурка, но далеч от родината, в чужбина. А в по-малките градове и по-големите села този дух се появява в народните хора, в които скачат предимно моми и баби.

– Имаме ли днес отбор по духовност и кои са лидерите му? 

– Не знам. Този въпрос отсъства от социологическите проучвания, не мога да твърдя дали го има, или го няма. Знам, че  мнозинството у нас към този фатален исторически момент няма сили да извади от недрата си нито гениални футболисти, нито гениални водачи. Посредствеността на масата е унищожителна, полуинтелигентността е отмъстителна и тъпото твърдоглавие заразно.

Кой заслужава най-много наградата „Златен будилник“?

– Не съм медия, нито обществена институция, за да решавам на кого от БНР да се връчва ламиниран къс хартия и  китайски часовник за 20 лв., имитиращ  ретро експонат. Програма „Христо Ботев“ , язък за името на патрона си, е завареното чедо на БНР. За разлика от „Хоризонт“, където рядко става дума за български писатели, в малкото радио това е почти всекидневие. След като обществото не познава новите си дарования, как искаме да се появят новите духовни лидери? Имаме известни имена, но те са част от времето ни, което ги е формирало – пластмаса, стъкло и алуминий.

– Ако хора на словото се осмелят да посочат път на затъналото ни в  конфликти и кризи общество, ще бъдат ли чути?

– Няма такива хора в днешната гилдия, има един Николай Милчев, който е самотен във Фейса, има и неколцина блестящи писачки журналистки, а живописни поети и поетки колкото щеш. Кахърни същества, чиито ноздри не излизат от стайното им огледало.

– Имаме професори кандидат-президенти за предстоящите избори. Здравословно и нужно ли е интелигенцията да е част от управлението?

– Не се радвам на този професор, защото, колкото и да е интелигентен, не може да изтрие мутрата, която наднича зад гърба му. И още нещо – у нас, ако имаш научна титла, всинца я глаголят сякаш е благородническа титла. Едно е наука, второ е изкуство, трето е национален водач.

– Защо българинът не понася богатите, успелите? Това ли пречи на общия ни успех като нация?

– Защото повечето са назначени. Вижте тези, които правят пачки в чужбина, за тях малко знаем, а и не искаме да знаем. Родните домораслеци са други опера. Но и при тях има изключения, хора с предприемачески дух, оцелели от рекета на мутриолите.

– Каква кауза и личност  могат да обединят българите, да затворят пропастта от ненавист и омраза, която ни разделя? Какъв водач ни е нужен?

– И друг път съм казвал: трябва ни нов Пример, а не само нов премиер. Извисен Духовен повелител, който да обедини около себе си себеподобните, Духовен учител, чиито нравствени матрици са проверени в многовековната ни история… Лична личност, която рязко да се откроява между останалите с безспорния си авторитет, народополезност и държавническо себераздаване. Нацията ни има нужда не от стряскане, а освен от гражданско събуждане и от духовно ограмотяване. От противопоставяне на масовото изпростяване.

– Въпреки Вашето разочарование от начина, по който отбелязваме Деня на народните будители, какво ще пожелаете на читателите ни?

– Ето и моя поздрав: „Да ни е здрав кръстът! За да си носим кръста!  Честито на Будилниците, да живеят Заспалите, без които процесът на Будителството се обезсмисля! В България сънуваме заедно – първите с поглед към бъдниците, последните, дето са в будна кома, вперени са в днешността. Ах, „Сън сънувах, пътища потайни…“. Пътуваш с трена по посока Одесос, зяпаш през немития от години прозорец на вагона втора класа окологаровите пейзажи на  тягостната ни национална несъстоятелност.

Четвърт век не ни стигна, за да разчистим поне от погледа си призраците на онова масово строителство, което днес е сбор от полуизправени скелети  на обезкостени сгради, фабрики, цехове, остатъци от щръкнали комини и западнали заводи, изкормени складове, пустеещи присъдружни помещения към жепе спирките, плачевни платформи, шубраци, храсталаци, джунгла от самораслеци, съкрушени дървета, издънки на дънери, могили от магарешки тръни, седем пласта ненужна историческа прах, плахи стръкчета трева – почти по Уитмън, между траверсите, водени от травеститната ни общност от бивши прабългари, водени от своите избраници, които мислят за следващите избори, а не за следващите поколения, които се докарват на бесовете на безработните, на пението на пенсионерите, на цивренето на цигането, на негласуващите неврастеници, на биологията на бизнесмените, но не и на бъдното на племето ни.

Приучихме децата хубаво да се хранят, прехранват, да се обличат и преобличат, да обслужват и преобслужват, винаги да използват, никога да не дават, да поддържат първо плътта, но не и да засищат духа си, да го къпят и сапунисват, да се грижат за първообраза му, да не развращават душата си с евтини сериали, шоупрограми, зрелищни тъпотии, с чака-рака чалга. Но не би.

Да живее празникът на мъртвите будители! Честито. На всяка крачка се спъвам в трупа на Щастливеца.