Из сборника СЛУЧАЙНИ СРЕЩИ И ЗАПОЗНАНСТВА

ПАРТИЯТА НА ГОСПОДИН НЯКОЙ СИ

По това време на деня наоколо обикновено има доста минувачи. Едни бързат за някъде, други се разхождат.
Петър Райчев ги наблюдаваше с удоволствие, защото
кръгът от хора, с които имаше връзка, беше се стеснил.
Чудеше се къде изчезнаха неговите познати и приятели.
Сега той, някогашен чиновник на различни позиции в
Министерството на образованието, както обичаше да
се представя, по-често беше сам. Нямаше смисъл да си
спомня къде е работил, колко важен е бил за онези, които са зависели от него, след като напоследък е доста
болнав и му се налага често да подсмърча. Беше хремав
пети ден, пресметна той, след като носът му протече
в четвъртък миналата седмица. Пъхна ръка в джоба на
сакото и извади книжна носна кърпичка. Разгъна я, изсекна се. Малко по-шумно от обикновено. Стори му се
така вероятно защото вече не беше сам. Тантурест мъж,
с малко криви крака и зелено таке, се надвеси над боклукчийския контейнер.
– Това пък на какво прилича? – попита той. – Не
мога да си го обясня!
– Кое?
– Сещайте се!
– Гатанка ли ми задавате?
Имаше право да го попита и повече да не му обърне
внимание. Не е направил кой знае какво прегрешение.
Вярно, изсекна се прекалено шумно. Щеше да го направи по-сдържано, ако тогава не беше сигурен, че е
сам. Човекът със зеленото таке се появи зад гърба му
и отстрани, доколкото успя да прецени. Доста късно го
забеляза.
– Хвърляте сополивата си кърпичка там, където се
храня.
– Извинявайте, господине!
– Извинен сте, разбира се. Забранил съм си да се
сърдя, особено на непознати. Но не забравяйте, доста
хора се хранят…
– Знам!
– Контейнерите с боклук са за някои… За такива
като мене… Настоявам да ме чуете!… Важно е!… Иначе
можете да ме разберете и по-късно.
– Веднага ви разбрах.
– Вероятно сте забелязали, че вече поколения се хранят по този начин. Дядовците и бабите, техните деца,
внуците. В контейнерите за боклук е основната им прехрана.
– Извинявайте много!
Петър Райчев почувства, че без да иска, е преминал
важна граница, свързана със състоянието и настроението на този до него. Недоволството му беше съвсем основателно. Нямаше как да влезе в неговото положение,
след като взема сравнително прилична пенсия. Поне
трябва да прояви разбиране. И да не забравя, че винаги има опасност от близостта с човешко същество, изпаднало в беда. Беше едно от житейските му правила.
Освен това разговорът беше, от една страна, нормален,
от друга, съдържаше елементи на абсурд. Не стана ли
обект на подигравки? Нямаше как да е сигурен. Вероятно трябва да му съобщи по ненатраплив начин, че доскоро е работил в министерство. Е, на образованието. Но
министерството си е министерство, без значение колко
важно е за останалите. Със сигурност не е простак, на
когото да се подиграваш. Още чуваше молбите: „господин Райчев, може ли да ускорите отговора на Софийския, защото дъщеря ми заминава за Южна Африка“.
Или онази, която три пъти се обажда от Мелбърн. „Дипломата ми трябва. Какво толкова я проверявате? Не е
фалшива“. Това бяха скоростно променящи се мисли,
спомени и намерения. Едва ли точно в този момент
щяха да му свършат работа. Няма как да е сигурен, макар всеки ден да минава покрай четирите контейнера и
понякога дори ги използва, както направи преди малко.
Досега не беше разговарял с хората около тях. Обикновено само ги поглеждаше.
– Предполагах, че в контейнерите откривате нещо
за продаване – изрече несигурно Петър Райчев. – Понякога има дрехи, книги, стари вази и други недооценени
от предишните им собственици вещи. И с получените
пари купувате храна.
– Това се случва в един начален етап – изрече човекът със зеленото таке, без да го поглежда. – Преминал
съм го отдавна.
– Никога не съм предполагам, че и в тази работа
има…
– Има, има.
– Е, вие по-добре знаете.
– Отдавна ям направо от контейнера. Искам да кажа,
че напълно съм се приспособил, без да изпитвам отвращение, наранена гордост или социално детерминирани
скрупули. Ям от контейнера, стига да има какво.
Заради колебанията си дали да съчувства на положението, в което е изпаднал непознатият със зеленото
таке, или да прекъсне разговора, на Петър Райчев му
стана неудобно от този човек. Как да отрече, че до известна степен има право. Говори логично, помисли той,
без да откъсва очи от него. Съвсем естествено хората,
изпаднали в критично положение, принудени да се хранят по този начин, изпитват неприязън и каквото друго
подобно се сетиш към другите, които само минават покрай боклукчийските контейнери. Сега е най-правилно
да се извини. И да се отдалечи.
Не го направи и зададе възможно най-нелепия въпрос:
– Какво е положението днес? Ще успеете ли да се
нахраните?
– Убихте ми желанието с вашето секнене.
– Казахте, че не се сърдите.
– Сърдя се, ама съвсем малко. Сигурно заради това забелязах варените картофи – добави той, напъха двете си
ръце в контейнера и се изгърби напред да влезе по-навътре. – Ето, само два от тях са посинели – чу се отдолу гласът му. – Останалите, както изглежда, стават за ядене. До
тях, за мой късмет, има и половин бутилка портокалов сок.
– Моля ви, спестете ми подробностите. За вас са
важни, сигурен съм. Но макар да ви съчувствам, започнах да се чувствам зле от думите ви.
– Господине, разбирам ви! Мога да се поставя на
ваше място.
– Извинявайте отново! – промърмори Петър Райчев. –
В никакъв случай не искам да ви притеснявам. Животът, знам, на всички стана доста труден.
– Господине, чувам, че ми говорите – обади се онзи
от контейнера, влязъл доста по-навътре. Изкривен на-
страна, единият му крак беше във въздуха. – Ама в този
момент не ви разбирам добре. Главата ми бучи. Имам
високо кръвно и както съм с главата надолу, очаквам
всеки момент да чуя пук. Така ставало, казват. Без да го
очакваш.
– Мога ли да ви помогна по някакъв начин?
– Нямам нужда от помощ!
– Кажете, моля ви, ако се почувствате зле.
Човекът със зеленото таке беше потънал до кръста
в контейнера. Изглежда, наистина ядеше. Опита да си
го представи и направи физиономия на максимално отвращение. Навреме се овладя. После се подвоуми как
ли непознатият преглъща с главата надолу. Положението му беше неестествено. Ами ако наистина получи инсулт. Какво ще е най-подходящо да направи. За
негово облекчение той се изправи с помощта на едната
си ръка и няколко последователни движения на тялото. Над главата си държеше бутилка от швепс. Огледа
какво количество е останало, като продължи да дъвче.
Оправи отзад зеленото си таке и я надигна. Докато пиеше, адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу.
Пиеше на малки глътки. Явно искаше максимално да
продължи удоволствието. Петър Райчев беше сигурен,
че през това време той имаше право да продължи по
пътя си. Прекалено дълго се застоя на място, край което
само преминава. Отново не му достигна решителност.
Накрая непознатият облиза боядисаните си в жълто
устни, погледна го и с кратко движение хвърли обратно
в контейнера празната бутилка.
– Господине, тези като мене се увеличават, не знам
дали сте забелязали – изрече той със значително по-балансиран глас и го погледна изпитателно да провери
дали има смисъл да продължи. – Скоро очаквам да станем на брой колкото вас другите, дето изхвърляте боклуците. Една част от хората изхвърлят, друга се прехранва с тези боклуци. Създали сме си някаква връзка.
– Много точно заключение.
– Не забравяйте, двете групи са напълно различни!
– Често ми се е искало да помогна по някакъв начин.
– На противоположни позиции се намираме – продължи този със зеленото таке, без да обърне внимание
на забележките му. – Затова ние, около боклукчийските контейнери, имаме намерение да организираме своя
партия.
– Не ми е известно.
– Заедно с уличните кучета.
– Добре ли ви чух! – възкликна Петър Райчев. – Или
се шегувате?
– Проучванията на обществените настроения за подобен политически проект са положителни – продължи
той и лицето му се изопна, стана сериозно. – Направили
сме първите организационни усилия. Следващите текат
в момента. Очаквам да се регистрираме официално и
започваме рекламната кампания. Ще обединим гладниците около боклукчийските контейнери и уличните
кучета. Участието ни в следващите избори е задължително. Надяваме се на места в парламента. Поне колкото са патриотите. Нали се сещате, тези, дето смучат от
цветовете на националния флаг.
– Ама как, и кучета ли смятате да влязат в парламента.
– Защо не? Сега там има свине, вълци, свраки, кокошки, скорпиони, отровни змии…
– Разбирам какво имате предвид.
– Тогава защо се учудвате. Отдавна е време да се
даде право на глас и на по-близките приятели на чо-
века. Много от тях споделят живота на хората около
боклуците. И е съвсем естествено заедно да отстояваме
правата си.
– Говорите доста логично – отбеляза Петър Райчев. –
Искам да кажа, че ако изключим абсурдния елемент,
звучите убедително.
– Лично аз съм сред организаторите на партията –
каза човекът със зеленото таке и опря длани в ръба на
контейнера. – Има хора от горе, които ще ни подкрепят.
У нас нищо не става без „хора от горе“, както вероятно
ви е известно.
– Така е – съгласи се Петър Райчев.
– Ще разчитаме на изненадата и нуждата от политическо представителство на повече от половината българи. После каквото сабя покаже. Участието във властта ще е задължително. В началото на уличните кучета
няма да предоставяме министерства. Ще ги използваме
в комисиите, където е нужно да се лае. И за някои силови акции.
– Имам слабост към уличните кучета. Някои са много интелигентни. И не само. У тях забелязвам доброта,
привързаност, дори благородство.
– Мнението ви само подкрепя тезата ми.
До него човекът със зеленото таке, свъсил вежди,
се обърна с гръб към контейнера. Облегна се, вдигна
глава, завъртя я в едната, и в другата страна, раздвижи
едно след друго раменете си. Правеше подготвителни
движения, както изглежда, за по-сериозна физическа
активност. Или да се почувства достатъчно силен да
развие идеята си. Иначе говореше съвсем обикновено
за необикновените си намерения.
– С времето партията ни ще набере мощ – продължи
той и го погледна в очите. – И ще предложим санкции
за такива като вас, дето се секнат и хвърлят… Без да се
съобразяват… Докато другите се хранят.
– Хремав съм. Боледувам от няколко дни.
– Да не сте болен от коронавирус?
– Обикновена простуда е, мисля, с хрема.
– Дано.
– Разбирам опасенията ви. И дори ги споделям. Но
нямаше да разговарям толкова дълго с вас дори и ако
имах най-малко съмнение за ковид.
Непознатият със зеленото таке прокара длан през устата си, вероятно да изчисти следите от швепса. Идеята
му за съвместна партия с уличните кучета изглеждаше
симпатична. Защо не? Петър Райчев нямаше нищо против уличните кучета. И срещу домашните нямаше. Преди години имаше куче. Никой не го е обичал както Рико,
а и той не е бил привързан толкова към друго същество.
Трудно се раздели с него. Липсваше му неговото приятелство. За съжаление, животът на кучетата е по-кратък
от човешкия. Намерението да се създаде подобна партия изглеждаше доста ексцентрично, но той беше сигурен, че с подходяща реклама хората щяха да го приемат.
Представи си множество рошльовци и клепоухчовци от
различни породи, размери и цвят, около трибуната в парламента. Лаят, искат думата, отново лаят. При по-ожесточените дебати ръмжат и си показват зъбите. Вероятно
с тях ще има и поне още няколко като този до него. И
всички, представи си ги, ще са със зелени такета.
– Смятам, че добре сте се ориентирали – каза Петър Райчев след малко по-дълга пауза и се усмихна. –
Решението ви е оригинално. Едва ли на някого друг е
хрумвало.
Този със зеленото таке подви колене и се смъкна
по-надолу, все така облегнат в металния контейнер. На-
края клекна, раздвижи рамене, вероятно да се почувства по-удобно в новата поза, и постави длани на коленете си.
– За какво говорите, господине? – попита той,
вдигнал поглед. Бръчките на челото му се бяха задълбочили и по своеобразен начин подсилваха изражението
на разсеяност и дори пълна липса на концентрация. –
Уточнявайте навреме темите. Мислите ми са доста бързи, дори реактивни, и са достатъчно много по брой и
значение. Понякога успявам да ги следя, в други случаи
настава голяма какофония. И е трудно да се ориентирам. Някои изчезват, други се появяват.
– Говорехме за съвместната партия с уличните кучета.
– Да, спомних си. Информирах ви и обърнах внимание върху ситуацията.
– И аз така ви разбрах.
– Ако сте кандидат-член, подайте молба. Ще я разгледаме, ще преценим. Но дори и да не сте член на партията, гласувайте за нас.
– Това, мисля, ще го направя най-лесно. И обещавам, че ще внимавам кога се секна. И къде хвърлям кърпичките.
– Разбрахме се, значи. И няма да се наказваме.
– Любопитен съм да науча името ви, щом ще ставате
политик – обади се след известна пауза Петър Райчев. –
Когато ви покажат по телевизора, да кажа: ето, този човек го познавам. И ще гласувам за него.
– Казвам се Някой си. Господин Някой си.
– Лесно се помни – промърмори Петър Райчев.
Господин Някой си нахлупи зеленото таке над очите
си. И му обърна гръб. Отдалечи се към следващия контейнер. Отвори го и отново потъна до кръста в него. На предишното му място се изправи едро жълто куче. Докато се отдалечаваше и продължаваше да ги гледа през рамо, Петър Райчев усети, че носът му отново има нужда от почистване. Намираше се на достатъчно разстояние от контейнерите, но не се реши да извади хартиена кърпичка. Оправданието, че напоследък е болнав, едва
ли щеше да е достатъчно, ако бъдещите съпартийци още се хранеха.

Повечето истории в тази книга са не само съвременни,
но се случват докато минаваш наблизо или си спрял за разговор с някой от основните герои. Понякога присъства Бога
на случайността, в повечето случаи само се чувства неговата намеса. От тази близост скоро разбираме, че сме свързани с някогашните ченгета и партийни недоносчета, ограбили
скоропостижно каквото можеше да се ограби. Приличаме
на тях, дори когато ги мразим или протестираме срещу
некадърността и животинската им алчност. Имаме не помалко общо и с човешките същества, изхранващи се от контейнерите с боклук, както и с политиците, които понякога са
бизнесмени, банкери или лица от телевизора, а друг път са
обикновени престъпници. Във всеки от нас има от тях, дори
когато се държим на хигиенично разстояние. Носим със
себе си характерното на мястото, където сме се родили,
дори когато сме в Барселона, Париж, Ню Йорк или на подалечни места. В разказите единствено случайната привързаност и любовните чувства оправдават тази близост.
Като силната светлина. Лъчът, който осветява важното във
всеки от основните персонажи.

Палми Ранчев е един от авторите с най-устойчив почерк
в съвременната българска литература.

Владимир Трендафилов

Голямото майсторство и талантът на Палми Ранчев е в
умението да създава образи, индивидуализирани, самобитни, и наред с това да рисува картина на времето, да проследява нишките, които свързват различните слоеве на
обществото, тласкайки хората в една или друга посока.

Росица Чернокожева

Предишна статияПИСМО ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ до Боян Биолчев
Следваща статияПоетът Виктор Самуилов е новият носител на наградата „Иван Давидков“