Политически емигрант от България, Атанас Славов, е мой приятел и пишещ събрат. Познавам го от година, когато с него ме запозна, тук в Ню Йорк, господин Ръс Бернард, който тогава бе издател на Harper’s Magazine. Тогава Атанас Славов ми показа и част от книгата си, която пишеше. Тя го представяше като творец, обичащ истината и свободата, отхвърлящ политическото и духовно потисничество. Приех го като силен и талантлив автор, със солидни познания в историята на изкуството… Винаги съм го считал за откровен и честен човек.
Кърт Вонегът
ТОЙ НОСЕШЕ ВСИЧКИ ОТГОВОРИ
Първата ми среща с Атанас Славов беше земетръсна. След дългото невъзвръщенство беше отново в родната къща в родния град. И се беше съгласил на интервю. Само че как се интервюира в началото на 90-те години човек с такава биография? А респектът ми беше толкова голям, че ако не припаднех, щеше да е постижение. Трябваше да му задам умен въпрос, само че какъв? Ето какво изречение съставих: Вашите приятели от времето преди заминаването Ви за САЩ сега са начело в редиците на антикомунизма, те и по онова време ли бяха антикомунисти? И се приготвих да записвам важния отговор, обаче…
„Слушай сега, махни тефтера. Ще разкажа една история. Отишъл един човек при сливенската владика (от мен запомни, че сливенската владика е в ж.р.) и го помолил да назначи сина му за поп. Владиката казал, че първо трябва да проверят дали момчето не е съгрешавало с други момчета. Че как става това, попитал мъжът. Имаме си тука една тава, посипваме я с брашно и… имаме си ние начин, ти не бери грижа, казал владиката. Минало седмица, минали две, не назначават сина за поп. Пак отишъл мъжът при владиката и попитал: Дядо владика, да не би пък моето момче да е съгрешавало с други момчета? Владиката отговорил: Абе не е баш съгрешавало, но все му е допирано.“ И добави: „Та тъй с моите приятели.“
Атанас Славов беше най-необикновеният човек в моя живот. Първо на него събрах сили да кажа: Май че съм в депресия. „Ааа, добре – каза той, – в такъв случай си сложи бяла лилия зад ухото и стой главно в профил. Ама да знаеш, че моята депресия е 6 пъти по-голяма.“ Защо точно 6. „Защото 3 по 2 е 6.“ Това е Атанас Славов, само той можеше да казва най-важните неща едновременно точно и смешно. Носеше му се славата на заядливец с хулиганско поведение. Такъв беше, само че зад това оцеляваше огромната му добрина и чувствителност. Можеше да шокира.
Веднъж обядвахме трима – бате Насо, мъжът ми, когото той наричаше шефа, и аз. На една от масите се дереше дете, от инат. Майката безпомощна, останалите посетители с възмутени погледи, а детето цепи ресторанта, кризисна ситуация. В този момент Атанас отвори уста и започна
да крещи с цялата си мощ като тръба. Изведнъж настъпи тишина. Детето млъкна, сякаш някой го беше изключил. Атанас затвори уста и продължи да си хапва, като да нямаше нищо общо с това. С него бяхме свикнали на всичко, но все още имаше непознати номера в ръкава му. Много го обичахме. Всяка негова дума тежеше като злато. Когато го виждахме седнал на кафе в „Мустан“, а преди това в „Старият бряст“, бяхме спокойни – за живота, за града, за света. Той носеше на гърба си всички отговори, трябваше просто да го попита човек. Обичаше българския език. Защо, попитах. „Защото на никой друг език не може да се каже „изпозанаслизаха“, те изпозанаслизаха по стълбището – виж каква картина рисува с толкова предлози.“
Обичаше децата си, искаше да им даде чувството за корени. Обичаше Сливен. Затова предложих на плочата на къщата му да пише: Сливен бе неговата родина.
Бяхме до него до последния му час. Последната му снимка мъжът ми направи в болницата в Пловдив, където го откара и откъдето той не се върна. С вдигната ръка, както на много други снимки. И с изражение, което казва „Ай, готово!“ – изразът му за отметната работа.
Беше като завършек на друго негово изречение „Животец – кой ти го дава, напълно безплатна работа.“
Веселина Седларска
Над Сливен се извисяват Сините Скали. Атанас е една от тях – Синеока Скала. Голото кубе на величествения му череп се извисява над хоризонта на времето и леко хриптящият му глас ме придружава и скита из спомените ми заедно с мен още от Софийските пролети, потънали в люляк и вино, чак до Бетезда и Ню Йорк в Америка.
„With the precision of bats“. С точноста на прилеп, с лазурни очи, ме превежда той из меандрите на своята чудовищна ерудиция, непреклонна ирония и склонност към главозамайващи лупинги на въображението. Няма точно такива хора вече. Струва ми се, завинаги. А той смяташе, че със стария Сливен, със старата София, с нашите и негови прадеди е изчезнала една цивилизация, цяла раса от хора, обитавали някога нашата земя, построили големите красиви домове за своята челяд, изградили занаяти и фабрики, изковали с думите си култура и поезия.
Славна раса и Насо Славов беше един от последните ѝ живи синове, пренесли родовата памет през обезлюдената пустиня на комунистическия мор. Занесе словото си заключено и неуязвимо в огледалния си череп на изгнаник чак в Америка, превърна го в радиовълни, за да го сподели с народа си в България, а освен това изящно го преведе, така че равните нему англоезични поети и писатели да го разберат и да му се възхитят. Написа много книги, словото беше негов душевен дълг към народа ни, от който не можеше да се отметне поради това, че хората от неговата порода не познават интелектуалната подлост. За този изпълнен дълг тоталитарната власт го награди със задочна присъда като враг на народа. Такава беше отплатата във времената, когато негови талантливи връстници бяха станали придворни поети и се признаваха в робска любов към неуките си диктатори.
Показа ми своите книги, скътани в няколко картонени кутии в своята малка къщичка, недалече от столицата Вашингтон, когато се спрях да му гостувам на път от Тексас към Ню Йорк. Достойно място за книгите на един истински поет. Не в Народната Библиотека, издадени в стохилядни тиражи, а там в кашона, споделени с близък, роден приятел или прочетени части от тях с този така незабравим глас, по радиото през „Гласът на Америка“. Такава е съдбата на онези, които тръгват срещу течението и Against All Winds, Срещу Всички Насрещни Ветрове.
Той отказа да бъде конформист дори там, където ние бяхме намерили убежище в търсене на Свободата от тиранията в собствената ни Родина. Не беше възможно да бъде пречупен от бюрократичната дребнавост на чиновници, дори когато са „американци”. Защото с проницателността на ултразвуковата си чувствителност, разпознаваше западният вариант на партийния сикофант, на ревнивия неосъществен „комсомолец“, опиянен от властта да бъде началник над талантливите, а той не можеше да приеме господството на посредствения и да му се подчини.
Видях го за последно в дома си в Уудсбърг, Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк. Беше извървял вече пътя на съдбата си. А тази съдба беше да запази у себе си с обич най-дълбокото и най-ценното българско от своите корени и след това да постигне най-високото и най-стойностното в културата на света, като го предаде и преведе през езика на собствената си душа. Времето беше дошло да затвори този кръговрат, да осъществи тази неизбежна парабола на поета да се завърне на мястото, където е поникнал в началото с майчиното слово и след като е преминал през най-далечните хоризонти, да се посади отново там, под Сините Скали и Вятъра.
Попътният вятър от родните планини ще му помага вечно в плаването докато всички, които го обичахме, се срещнем отново някъде там, може би в средата на безбрежния океан на Словото, което е безсмъртно. Вярвам, че неговите книги тогава ще са станали част от Българските Христоматии и бъдещите деца ще помнят и споменават благодарно името му в деня на Българската Писменост, докато я има България.
Д-р Любомир Канов
Атанас Славов е автор с невероятен, с космически литературен талант – както в есиеистиката, така и в поезията, дори в най-ранните си стихове. В едно слава Богу съхранено в архивите на НБУ и в Държавния архив писмо от миналия век в качеството си на програмен редактор в българоезичната емисия на РСЕ аз предложих на Атанас Славов да сътрудничи във водената от мен културна програма „Контакти“, като му обещах, че моята редакторска намеса в творбите му ще бъде минимална. За моя радост той прие предложението и ми изпрати поредица блестящи мемоарни есета под общото заглавие „С трева обрасли“. Аз излъчих есетата без всякакви корекции, а впоследствие те излезоха в книга и под друго заглавие.
„…Редакторите, особено ако бяха изявени имена (днес бихме ги окачествили като радиозвезди) от една радиостанция, нямаха право да пишат за друга радиостанция. Двама, само двама автори (при това най-талантливите) от четирите излъчващи за България радиа отказаха да се съобразят с това убого предписание – Георги Марков и Атанас Славов. Като служители, съответно на Би Би Си и на „Гласът на Америка“, в разрез с ведомствените разпореждания, двамата пишеха успоредно и за РСЕ. Това своеволие им донесе куп служебни неприятности, но благодарение на него, до българския слушател стигнаха „Задочните репортажи“ на Георги и блестящите мемоари на Славов „С трева обрасли“ – и двете творби бяха излъчени в рамките на водената от мен за РСЕ културна програма „Контакти“, като поредицата на Славов носеше тогава заглавието „Пътеки под магистралите“. Впоследствие двамата автори написаха за програмата ми и поредици великолепни морално-политически и литературни есета – нещо нечувано дотогава в дългогодишната история на задграничните българоезични радиостанции.
Можете да включите с чиста съвест всичко, което решите в подготвяната книга – и фрагменти от настоящата кореспонденция.
Димитър Бочев
Атанас Славов беше „изследван” повече от службите, отколкото от литературоведите. На пленум през 1963 г. Тодор Живков основава критиката си върху „упадъчните“ западни влияния в съвременната българска поезия и чрез примери от сложената вече под печат книга на Славов „Стихотворения 1962“. След 32 отрицателни рецензии в софийската и провинциалната периодика, стихосбирката, позната само от публикувани в „Литературни новини” извадки, не вижда бял свят. Обруганите текстове са публикувани едва през 1980 г. в Мюнхен под заглавие „Стихотворения 1962 – Порнографска поема 1968”.
Митологията около Атанас Славов включва и присъда за невъзвращенство – за свободата да разсъждава неподражаемо на глас по „Свободна Европа“, BBC и „Гласът на Америка“, да списва в „Крисчън сайънс монитор“ и „Вашингтон пост““, да почита в книги любимия си Петър Дънов.
Атанас Славов беше не само автор на „Култура“, но и скъп наш приятел. Ще ни липсват жилавите статии, в които езикът профучава безпардонно над всички стилови регистри, ще ни липсват опаките твърдения на будния му ум, ще ни липсва гледката как разпердушинва фалша на политическата коректност. Ще ни липсва злободневната му свобода.
„Култура“
АМЕРИКАНЕЦЪТ ОТ СЛИВЕН
Американецът от Сливен. Сливенецът от „Московска“ 37. Мъжът, работещ върху книгата си, писана в изгнание, някъде в димното предвечерие на Второ Авеню в Ню Йорк.
Атанас Славов.
Скаран с всички и в Мир с Мирозданието.
Сакрално саркастичен.
Знаещ. Енциклопедист във времена на толерирана неграмотност.
Пътник след търклото на слънцето и посрещнал слънцето на последната си годишнина някъде под небесните контури на родния си град. Останал верен на тъгите на рода си. Студен със студеносините си очи. Така казат. Някои.
Обичан много. Необичан много. Така казват. Всички.
Допуснат с три публикувани стиха в Народната Република до 46 годишната си възраст, когато емигрира.
Автор на 63 книги (вероятно) и издал последната си в Печатница „БИС“ – Сливен. Самиздат. Десетина, прошнуровани бройки.
Затворил кръговрата на житейската си пътека без да направи компромис.
Защото компромиси не могат да се правят. Защото така го бяха учили дедите му.
Днес, почиващ до Чинтулов.
Под едни камъни. Сини.
Редакторът
