Рожденият ми ден наближаваше. Първият в Америка. Бях безработен. В банковата си сметка имах пари за три месеца. Това включваше наемите ми, храната и ограничен брой пътувания с метрото. Традицията в Америка е някой да уре-ди парти в твоя чест, да те попита къде искаш да бъде, в ресторант, частен дом, в някой парк на открито, кои твои приятели искаш да бъдат по-канени. Очаквах, че моята небесна приятелка ще направи това, но тя се оказа много бавна. Когато предложи да отидем в някой ресторант само два-мата, аз вече бях приел предложението на Хайди, американка от германски произход, и бях се съгласил тя да уреди рождения ми ден у тях. Хайди беше приятелка на Лъки и гарантите ми и често участваше в събития на техния кръг. По някакво съвпадение около датата на рождения ми ден Борис Христов бе на посещение в Америка по покана на Фондация Гети. Бяхме набори, съученици, но в различни гимназии на Перник.
Запознахме се в камионите по пътя за казармите в Чокльово блато като новобранци с остригани глави нула номер. Борис беше тръбачът на поделението. Сутрин тромпетът му игриво ни се подиграваше, сякаш ни казваше: „Айде, момчета, ставам по-рано от вас, за да ви будя за физзарядка. Знам, че ви се спи. На мене – също“. На обяд и вечеря пригласяхме на тромпета му с рефрена: „Чор-ба – каша, чорба – каша, боб фасул. Кой без гащи, кой с гащи, търчи за фасул“. Най-тревожният вик на тромпета даваше тон на сирените и ние се втурвахме към пусковите установки, за да насочим едни дълги туловища с малки крилца към небето и, ако трябва, да изтърбушим вражеските самолети, които капиталистите щяха да изпратят, за да ни унищожат. След това чакахме сигнала на тръбата за отбой. Понякога за кратко, друг път за час, а имаше случаи за целия ден. Успокоителният отбой, който ни казваше: „Момчета, спокойно, пак се пошегуваха с нас, поиграхме си малко на война. Извинявайте, че и аз бях част от тази шега“.
Бяха му поверили и радиоуредбата. Между Лили Иванова и Емил Димитров понякога пускаше джаз.
Най-добрите мъжки приятелства започваха по време на военната служба. Знаеха го всички онези момчета от времената, когато военната повинност беше задължителна. Борис не знаеше, че, прекосявайки нелегално две граници, в раничката на гърба си носех няколко книги, сред които Вечерен тромпет и Честен кръст. Първи разбра това лейтенантът от пограничната застава във Вила Опишина на италианско-югославската граница. Гледаше втренчен внушителната купчина книги, които граничните полицаи бяха конфискували предишната вечер, след това впери поглед в мен, преценявайки смахнат ли бях или заслужавах потупване по рамото. Искаше ми се да владея добър италиански и да преведа на този лейтенант един куплет от Пеперудата (1):
Една пеперуда ме тегли напред и духа ми тревожи –
от дългото тичане някой ден ще се запаля
протягам ръце да я хвана и юзда да є сложа.
И така отминавам в полето моя брат Лазар.
И да му обясня, че тази купчина книги, която стоеше пред него, беше какавидата, от която се излюпи тази пеперуда. И какво бих отговорил на този лейтенант, ако знаеше библейската притча и ме попиташе: Ти ли си Лазар? По-късно, в Ню Йорк, когато се случи така, че Борис беше гост на моя първи рожден ден отвъд океана, един друг стих се завъртя в главата ми:
Върти ни животът под яркото слънце
и трием нозе от горещия камък,
но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага. (2)
Под влияние на този стих добавих два мои реда:
Но ти надуй отново тръбата
и поздрави беглеца-приятел с братска прегръдка.
С мисълта, че ако някой ден той прочете тези редове, ще разбере какво означаваше неговото присъствие на първия ми рожден ден в Америка.
Борис престоя повечето от времето си в квартирата ми на 36-а. Слухът, че съм избягал, беше стигнал до ушите му, той се свързал с майка ми и поискал адреса ми. Писах є, че може да му го даде. Майка ми нито веднъж не изпрати човек при мен, без да ме е уведомила. Покрай него се запознах с много хора. Атанас Славов се появи веднъж с Борис. Оставането му в Америка като невъзвращенец през 1976 г. се носеше от уста на уста в България месеци наред. Помоли да му дам подслон. Беше тясно у нас – хол пет на четири с кухненския бокс и спалнята четири на три. Една нощ можеше да се измъчим. Всички бяхме минали през казармата.
Завъртях номера на телефона на Милко, за да го уведомя, че ще имаме още един гост освен Борис, но той не вдигна слушалката и когато стигнахме входната врата на квартирата, тя се оказа залостена. Милко открехна вратата, усмихна се гузно, каза да изчакаме няколко минути, след което се по-яви отново и даде знак да влизаме. На дивана седеше слаба блондинка с избеляла синя басмена рокля на жълти цветчета, стигаща до коленете є, нямаше вид на проститутка. Милко не се беше сетил да отвори прозореца и въздухът бе спарен, сладостен, миришеше на секс. Отговори на поздрава ни на руски език.
Влязохме в моята спалня и продължихме разговора си, който бе тръгнал с добро пийване в една махленска кръчма. Чу се хлопването на външната врата, след което Милко се присъедини към нас. Упрекнахме го, че не беше поканил дамата да пие една напитка с нас. Каза, че тя отказала, ужасена, че є е скроил този номер, за да я чукаме всичките. Само като ни видяла трима балканци, изтръпнала при мисълта, че наистина може нещо такова да є се случи и побързала да си тръгне.
– Това са трима известни български писатели. Никога не може да ти се случи такова нещо – убеждавал я Милко, но тя тръснала обидено глава и отказала дори да я изпрати.
Вписвайки ме в писателския лист, без да имам издадена книга, Милко ми се подмазваше. Не беше случайно, нещо криеше. Живеехме заедно вече няколко месеца. Бяхме два индивида на съвсем различни нива, с различен манталитет, различно образование. Както бях установил от собствен опит, емигрантите много често правят компромиси и в моя случай това беше, че за пореден път допуснах близо до себе си човек, който при други условия бих държал на дистанция. Съвсем различно е да разделяш наема, когато мизерните ти спестявания се топят, нямаш постоянна работа или каквато и да е и джобът ти се изпразва.
Имаше и нещо друго: макар и бегло, познавахме се от емиграцията ни в Рим и бяхме заедно на няколко партита, пътувахме в един и същи самолет и живяхме заедно един месец в студиото на Лъки. И все пак не го познавах достатъчно добре. Много от несъответствията между двама ни ги знаех, други – не, и тепърва щях да ги установявам. Но нито аз можех да си позволя да живея сам в този момент и да плащам за самос-тоятелен апартамент, дори и студио, нито пък той. Трябваше да правя компромис и да избягвам ръбестите моменти, когато бе възможно.
Милко често въртеше разговора около парите, и то моите пари. Дотолкова ме бе взел за будала, че предложи да си отворим обща сметка с моите пари, докато той нямаше никакви, пък после той щял да ги възстанови. Когато работеше в италианския ресторант, профукваше цялата сума от бакшиши до края на деня. Имаше дни, когато правеше сто и отгоре долара на ден. Оставяше си само пари за метрото за следващия ден. Аз вече си бях отворил сметка в Химическата банка. Отбих глупавите му атаки с този факт, че вече не държа сухо, но ми направи впечатление, че нещо не беше наред с моите вещи. Някой бе ровил в тях и кой друг освен той. Милко знаеше, че бях избягал с ръкопис и упорито настояваше да му го дам да го прочете. Отказвах, обещавайки му едно от първите копия, когато бъде отпечатан. Не беше читател, чието мнение ме интересуваше. Веднага си проличаваше, че броят на прочетените от него книги не е голям. Скандалът между нас избухна една вечер, когато бяхме седнали и пиехме уиски.
– Ти з’що пишеш такива глупости? – изфъфли Милко, вече пиян.
Лицето му погрозня от ехидната усмивка, която се разля върху лицето му и разкри цепнатината между предните му два зъба. Подозренията ми се бяха оказали верни, а постоянната ми бдителност – неефективна. Не можеше да стоя постоянно вкъщи и да пазя вещите си. Вероятно бе търсил скритите ми пари, какво друго, предполагайки, че ги държа завити в бельото или чорапите. Вместо това бе намерил ръкописа на книгата и писателския ми дневник. Беше навлязъл в интимните ми пространства.
– Ти да не си въобразяваш, че някой ще ти по-вярва? – продължи да излива злобата си Милко.
Онемях от изненада. Значи не беше чел ред-два. Бе чел цели глави, ако не и ръкописа от край до край. Възмущението ми растеше и скоро щеше да се взриви. Ако нещо ме спираше, то това беше, че все още не можех да повярвам на ушите си. Трябваше да го потисна, за да не тласна отно-шенията ни в необратима посока, колкото и да бях отвратен от постъпката му. Но не можех и да премълча, всеки ден щях да се самоизяждам, да се самообвинявам за проявената си мекушавост. Гледах го безмълвно, гневът ми намаляваше, прев-ръщаше се в презрение.
– Кой ти е дал право да ровиш в моите вещи? – изрекох едвам.
Няколко седмици не си говорехме, избягвахме да се гледаме в очи, но Борис бе пратил известие, че пристига и питаше ще мога ли да му окажа прием. Аз трябваше да проговоря на Милко, за да го попитам съгласен ли е да имаме гост.
Налагаше се да наруша мълчанието си и да спазвам условията на устния ни договор: ако някой имаше гост, трябваше да уведоми другия и да получи съгласието му. Въпреки отрицателните черти на характера му, не мога да отрека, че Милко имаше добра душа. Освен това ме бе попитал за името на госта ни и знаеше кой е той. Едва ли бе прочел някое стихотворение през живота си, но от последвалите му въпроси ми стана ясно, че бе се поинтересувал за кой поет става въпрос. Съгласи се веднага.
За мен този гост беше вестителят, който да прочете ръкописа ми и да даде оценка ставаше ли за книга или не?
В края на 70-те бяхме често с Борис в една компания и се засичахме на партита. После пътищата ни се разделиха. Аз минах през периода на нежелателните срещи с Държавна сигурност и написах книгата без последната глава Свинете. Надявах се да го срещна и да го помоля да прочете ръкописа. Вероятно желанието ми е било толкова силно, че молбите ми бяха стигнали до висшите сили, ако имаше такива, които предоставиха случая да го срещна случайно в един трамвай в София. Беше променен – не беше онзи приятел, с когото можехме да си кажем много неща. Беше се затворил в себе си. Преживяваше нещо. Нещо се беше случило. Държа се дистанцирано. На раздяла си обещахме да се видим, без да уточним кога. Ей така, ако се срещнем пак случайно. Беше само учтивост.
Борис гостува през по-голямата част от престоя си в Америка в студиото ми. Програмата му беше толкова претоварена, че едва в последния ден преди заминаването му остана малко време да си поговорим. Казах му за ръкописа.
– Защо чака до последния ден? – смъмри ме Борис. – Дай ми копие, ако нямаш, иди и вади! Ще го взема и ще го чета в България.
– Направих няколко копия. Дадох му едното. Сложи го в багажа си и сякаш бе обмислил как да не ме засегне:
– Ще го прочета. Ако струва, ще потърся издателство да го издаде. Не разчитай приятелството ни да повлияе на това.
С това ръкописът правеше пълен кръг – нелегално пренасяне през граница, споделяне на емигрантската съдба в Италия и преработка на последната глава Свинете в парка срещу Колизеума, добавяне на епилога, прелитане през Океана и през ръцете на няколко подбрани от мен читатели, се завръщаше там, откъдето беше тръгнал. Може би щеше да заслужи да бъде записан в книгата на Ги-нес като най-дълго пътувал ръкопис.
Борис си замина. Остави ми в наследство повечето си приятели, които бе създал в Америка. Освен това ми остави за размисъл някои факти от живота си, които ми разказа през редките моменти, когато оставахме насаме и които ми дадоха възможност да анализирам дистанцирането по-между ни след партитата, последвали завършва-нето на университета. Записвах ги в дневника си, който водех нередовно.
Борис имаше едно изискване към приятелите си, включително и към мене, а също и към многото мераклии да опишат живота му – да не го правят. „Който иска да научи нещо за мен, да чете книгите и поезията ми и там, между редовете, ще може да добие представа за това, което го интересува.“ Срещите ми с него, които бях описал, бяха кратки, липсваше им последователност, единствено датите в дневника ми имаха хронология. Все едно имах торба с новогодишни късмети, бърках в нея, изваждах един от тях и подреждах мозайката на животите ни. Размишлявайки върху тях, стигах до един факт от живота ни, който ни свързваше – и двамата бяхме станали мишени на Държавна сигурност. Аз бях такъв по рождение – в папките на ченгетата бях Син на врагове на народа. От неговата биография един случай доминираше над останалите. Имаше много събития в размирната за цялото човечество 1968 г. – студентските бунтове в Париж, барикадите, Руди Дучке, Кон-Бендит, Червените бригади, чешката нежна революция и последвалото нашествие на страните от Варшавския договор в Прага на 21 август, в което участваха и български войски. На следващия ден, 22 август, някакъв субект се обажда на Българското национално радио и задава въпроса: „Защо не информирате българската общественост за участието на български войски в инвазията в Чехословакия?“. Служителят, който приемал позвъняванията, веднага задал въпроса: „Защо се обаждате анонимно? Кой сте вие?“. „Разбира се! Казвам се Борис Христов“ – отговорил му той и допълнил към името си професията и местожителството си.
По това време той бил студент трета година Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и редактор на университетското списание. Реакцията на органите на Държавна сигурност била бърза – на следващия ден те посетили ректора на университета проф. Георги Димов, а на по-следващия ден рано сутринта той го призовал в кабинета си. Ректорът му обяснил причината за повикването. Посъветвал го да не прави повече публични прояви. По-скоро го молел, а не съветвал. Взаимното уважение между ректор и студент ли надделяло или страхът от по-следствията въздействали на Борис и го спират от по-нататъшни действия? Оставих тези два въпроса да висят във въздуха без отговор. Беше останал с впечатлението, че ректорът го е защитил пред органите на Държавна сигурност, без да се страхува за кариерата си, такова било заключението, до което стигнал, след като анализирал случилото се.
По същото време от Пернишкия окръжен комитет, зад който прозира сянката на ченгетата, идват съвети Борис да се скрие от обществения живот и да прекрати всякакви изяви. Ами ако до западните радиостанции достигнат тези новини? Съветите отправят към него по начин, по който казват, че неизпълнението ще доведе до наказание. Последвала игра на криеница. Борис тръгва из пернишките села. Придружава го пернишкият поет Димитър Живков. Престояват няколко дни в Блатешница. После пернишкият художник Марин Гогев урежда прехвърлянето му с кола в Мелник, където го прикрепят към реставраторска група.
Дали тази игра на криеница е била наблюдавана от Държавна сигурност и ченгетата просто не са искали да направят един български мъченик или пък Борис наистина е успял да ги заблуди, може да ста-не ясно само ако се прочете досието му. През тези години деликатно се предупреждавахме: „Внимавай какво говориш, в тази страна и стените имат уши!“, а чии са тези уши и как са покълнали точно на тази стена, единственият източник си оста-ват досиетата. А то, по негови думи, в годините, когато всеки бе получил достъп до собственото, той видял, че било дебело колкото Библията. Пак там, в същия източник, може да се прочетат и мотивите за действията на институциите, участвали в акцията.
Актът на Борис за онези години беше равен на самоубийство. За такъв се искаше кураж, при това много кураж, ако той можеше да се мери количествено. Искаше се морална смелост. Това бил един от житейските му избори, които той направил, и този му избор го поставил в списъците на хората под прицел, дисидентите в страната ни, които съществуваха само в папките на Държавна сигурност. Той нямаше издадена книга до този момент, беше непознат на литературната публика автор. Допуска, че с това си действие си затваря вратите на издателствата в страната. В тези години започвах да го опознавам по-отблизо и изтълкувах в това му действие не безразсъдство, а протест, който той, ако е пропуснал, щеше да тежи на гражданската му съвест.
Ченгетата бяха заместили вика му с мълчание и ловко превърнали протеста му във „Вик в тишината“ (1). Борис е бил пощаден по някакъв начин, нямал и административни наказания. Тормозът срещу него продължавал с непрекъснато наблюдение. Понякога хората, натоварени с тази дейност, преднамерено надничали през капандурата на таванската му стая и когато той тръгвал да я отвори, те бягали с тропане, без да крият присъствието си, сякаш носели налъми в обществена баня.
Показа ми дупката от гасене на цигарите върху ръката му през онези години на тормоз, при едно от гостуванията му при мене в Ню Йорк. Все още не беше зараснала. Виждах как дясната му ръка върти фас върху лявата ту в едната посока, ту в другата. И ми внушаваше, че в носа ми влиза дим от изгоряла човешка плът. А болката? Колко силна е била? И на какъв тормоз трябва да подложиш един човек, за да си я приложи като противодействие, като лечение? Този епизод от биографията на Борис не става известен извън пределите на страната. Дори да е имал такъв замисъл, ченгетата ловко са го отправили в глуха линия. Останал е да съществува в паметта на един много тесен кръг негови приятели.
Другият случай в историята ни през тази буреносна година за човечеството бяха тримата студенти Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, основатели на Независимото дружество за защита на човешките права в България, които разпространяваха нелегално позиви за българското участие в смазването на „Пражката пролет“ и влязоха в международните новини, и измивайки срама, че в страната ни е нямало съпротива. Изключиха ги от университета и ги осъдиха на по три години затвор. Прибавям към тях Алфред Фосколо, осъден и излежал няколко годишна присъда за разпространение на позиви и противодържавна дейност; студентът математик Петър Бояджиев, друго име от основателите на независимото дружество, лежал десет години в затвора и по-късно избягал от страната по драматичен начин; Илия Минев, председател на същото дружество, прекарал в българските затвори по-дълго, отколкото Нелсън Мандела; следват писателят Георги Марков; поетът Георги Заркин, убит с чук в килията си в Пазарджишкия затвор от директора на затвора; поетът Петър Манолов… Пропуснах ли някого? Възможно е.
Комунистическите затвори бяха препълнени с явни и скрити противници на системата, но до друга организирана съпротива, освен Независимо-то дружество, не се стигна. Прибавям и бегълците, избягали от нея, чийто брой историята трябва да спомене в летописите си, ако вече не е сторила това.
Едуард Генов и семейството му принудително са закарани на границата и изгонени. На първо място трябва да сложа цялата опозиция, пъстра на партии и идеологии и унищожена последователно в период от десетина години.
Покрити с дебел слой прах, чувах много често от останалите живи думите на Антон Страшимиров: „Клаха народа така, както и турчин не го е клал!“. По същото време се появяват и горяните, значително по размер съпротивително движение, брутално удавено в кръв от редовна войска, превъзхождаща го многократно. Няколко стачки, сред които тази на тютюневите работници, посрещнати от същата народна войска със стрелба на месо. И като финал на това кратко описание слагам така наречения възродителен процес, когато бяха сменени насилствено имената на много хора от турското ни малцинство.
Понякога, когато ровех в документалистиката за този период от историята, изпитвах желание-то да извадя имената на всички, които се осмелиха да протестират, и да оформя книга, наречена Бунтът на индивида. Щях да я започна непременно с Георги Константинов – Анархията (2) и да я завърша с Илия Минев.
Когато чух лично от Борис за неговото обаждане до БНР, комунизмът беше паднал, но то не губеше тежест и трябваше да бъде записано в хрониките на българската съпротива.
Годините трябва да имат памет…
